Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (47)

47.

Плочките прозвънваха в джоба ми, докато се спусках надолу. Стоях, без да откъсвам очи от обувките на обслужващия, и през цялото време галех с пръсти буквите като слепец, разчитащ надпис на брайлова азбука. Чувствах краката си съвсем омекнали, но съзнанието ми препускаше бясно, опитвайки се да свърже всичко в едно. Не, в крайна сметка нещата не пасваха. Това беше номер, с тези плочки в погребалната урна се мъчеха да ме въвлекат в някаква инсценировка. Бащата и дъщерята Крузмарк със сигурност бяха съучастници. Сайфер дърпаше конците. Но с каква цел? Какъв беше смисълът на цялата комбина?

Вън на улицата студеният нощен въздух ме изтръгна от унеса. Хвърлих фенерчето на Крузмарк в първата боклукчийска кофа и спрях едно минаващо такси. Най-напред трябваше да унищожа всички улики, останали в бюрото ми.

От отдушниците на метрото излизаха облаци пара като в последното действие на „Фауст“. Джони Фейвърит продал душата си на Мефистофел, после се опитал да се измъкне, жертвайки един войник, носещ моето име. Пред очите ми изникна ехидната усмивка на Люк Сайфер. Какво целеше с тази игричка? Спомнях си съвсем ясно вечерта преди новата четирийсет и трета година, сякаш беше вчера. Не бях близнал капчица сред цяло море от пияни хора и военните ми плочки си стояха на сигурно място в портфейла. После тъкмо портфейла ми откраднаха. И ето сега, шестнайсет години по-късно ги намирам в апартамента на една заклана жена. Какво означаваше всичко това?

С хилядите си светлини Таймс скуеър ми заприлича на неоново чистилище. Опипвах фалшивия си нос и се мъчех да възстановя миналото. Почти всичко бе заличено, отнесено от онзи френски снаряд край Оран. Оставаха само несвързани късове. От време на време някоя миризма ги изкарваше от небитието. Мамка им, аз зная кой съм бил. Зная и сега кой съм.

Когато таксито спря, видях, че в агенцията свети. На апарата бе изписана цифрата седемдесет и пет цента. Подадох един долар на шофьора и му казах да запази рестото.

Само да не е станало много късно, си казвах, докато се качвах по аварийното стълбище, за да не ме издаде шумът от асансьора. В антрето и чакалнята не светеше, матовото стъкло на входната врата бе озарено от лампата в кабинета. Извадих револвера и се вмъкнах вътре. Пред широко разтворената врата на кабинета върху изтъркания килим бе очертан светлинен четириъгълник. Изчаках малко, но не долових никакъв шум.

Всичко беше с главата надолу. Бюрото ми бе изтърбушено, съдържанието на чекмеджетата — изсипано направо на линолеума. Зеленият метален шкаф лежеше съборен настрани и пожълтелите като есенни листа снимките на деца, изчезнали от домовете си, се бяха разпилели в един ъгъл. Докато изправях въртящия се стол, видях, че и касата е отворена.

После стана тъмно. Не в кабинета, в главата ми. Някой ме цапардоса с нещо, с бейзболна бата, както ми се стори. Чух сухия пукот от удара върху черепа ми в мига, когато пред очите ми се спусна перде.

Свестих се от струя студена вода, изливана върху лицето ми. Седнах на пода, мигайки и плюейки. В черепа ми сякаш дълбаеха с бургия. Над мен стоеше Люк Сайфер. Беше в смокинг, в едната ръка държеше картонена чаша с вода, която изливаше върху главата ми, в другата — моя смит енд уесън.

— Намерихте ли каквото ви трябваше? — попитах аз.

— Да, благодаря — усмихна се той. Смачка с ръка празната картонена чаша и я запрати на пода сред разпилените хартии. — Когато човек упражнява професия като вашата, не би трябвало да държи в тенекиена кутия тайни като тази — той извади от джоба си хороскопа, който ми бе направила Маргарет Крузмарк. — Сигурен съм, че полицаите особено ще се зарадват, ако попадне в ръцете им.

— Не, вие няма да успеете да се измъкнете току-така.

— Та това вече е свършен факт, господин Анджел.

— Защо се върнахте обратно? Нали хороскопът вече е във вас?

— Аз не съм си тръгвал. Просто ви изчаках в другата стая. Вие минахте точно през мен.

— Капан, значи.

— Да, безпогрешен при това. Хвърлихте се в него с главата напред. — Сайфер прибра хороскопа в джоба си. — Съжалявам, че ви причиних болка, но се нуждая от някои ваши неща.

— От кои?

— Например от револвера ви. Имам намерение да си послужа с него.

Той бръкна в джоба си и извади отвътре верижката с армейските опознавателни плочки, които раздрънка под носа ми.

— Също и от това.

— Хитро е било да ги подхвърлите в апартамента на Маргарет Крузмарк — казах аз. — Как накарахте баща й да ви стане съучастник?

Усмивката на Сайфер се разля още по-нашироко.

— Между другото, как е господин Крузмарк?

— Умря.

— Жалко.

— Не изглеждате особено опечален.

— Смъртта на един поклонник винаги е скръбно събитие.

Сайфер си играеше с армейските плочки, навиваше верижката на източените си пръсти. Златният пръстен на доктор Фаулър проблясваше на добре гледаната му длан.

— Стига вече с тия глупости! Това, че името ви е двусмислено, не означава, че вие сте дяволът.

— Може би предпочитате да съм с опашка и с раздвоени копита?

— Едва тази вечер си дадох сметка. Вие през цялото време сте ми се подигравали. Обед във „Воазен“! Трябваше веднага да се сетя, щом научих, че 666 е числото на звяра в Апокалипсиса. Мозъкът ми вече не е толкова пъргав, колкото преди.

— Разочаровате ме, господин Анджел. Мислех си, че без всякакво затруднение ще „разцифровате“ името ми.

Той се засмя на безвкусната си шега.

— Вярно, страхотен номер е да стоварите на моя гръб вашите убийства, но в комбината има една пукнатина.

— И коя е тя?

— Хърман Уайнсеп. Няма полицай, който да повярва, че ме е наел клиент, имащ се за Луцифер — трябва да си съвсем превъртял, за да се хванеш на такова нещо. Но Уайнсеп ще потвърди думите ми.

Сайфер прекара верижката с плочките около врата си и ми се усмихна.

— Юридическият съветник Уайнсеп е загинал вчера при корабокрушение близо до Саг Харбър. Жалко за него. Тялото му още не е намерено.

— Вие май наистина нищо не пропускате?

— Опитвам се да постигна съвършенство. А сега ще ви помоля да ме извините, господин Анджел. Въпреки че разговорът е извънредно забавен, принуден съм да ви напусна. Имам твърде много работа. Съветвам ви да не правите опити да ме задържате. Ако си подадете носа от този кабинет, докато съм още в сградата, ще се наложи да ви убия.

Той се спря за миг на вратата като актьор, преди да излезе на сцената.

— Въпреки голямото ми желание да си прибера гаранционния залог, ще бъде прискърбно да загинете от собствения си револвер.

— Абе, я иди да си го завреш!

— Безполезно е да бъдете груб, мили мой Джони — с усмивка каза Сайфер. — Заврян ви е на вас.

Той излезе и затвори внимателно вратата след себе си. Аз припълзях на четири крака през бъркотията на пода до отворената каса. На най-долната полица, в една празна кутия от пури държах пистолет. С разтуптяно сърце вдигнах папките, натрупани отгоре за маскировка, и въздъхнах облекчено. Там си беше, на мястото. Отворих кутията и извадих колта. „45 Командер“. Едрият калибър стоеше пред очите ми като материализиран сън.

Пуснах резервния пълнител в джоба си и претичах на пръсти до входната врата. Залепих ухо на стъклото и щом чух, че вратата на асансьора се затваря, хукнах към аварийното стълбище.

Прескачах по четири стъпала надолу, уловен за парапета, едва не си строших главата, но изпреварих асансьора. Вече съвсем без дъх открехнах с крак вратата на аварийното стълбище и подпрях цевта на рамката. Сърцето ми тупкаше оглушително в тъпанчетата.

Много се надявах, когато вратата на асансьора се отвори, Сайфер да се покаже с моя смит енд уесън в ръка. Така щях да стрелям при самоотбрана. Щеше да се разбере кое е по-силно: неговата магия или колтът. Представих си как едрокалибрените куршуми се забиват в гърдите му и кръвта руква по дантеленото жабо на вечерната му риза. Да си се прави на дявол пред разни откачени вуду пианисти и презрели астроложки, не и пред мен. Аз няма да му бъда канарче.

Стъклото на вратата се освети и асансьорът спря. Затаих дъх и обхванах здраво с пръст спусъка. Край на сатанинските игрички на Люк Сайфер. Червената метална врата се отвори автоматично. Кабината беше празна.

Не повярвах на очите си и с подгъващи се колене пристъпих напред като сомнамбул. Нямаше начин да не е вътре. Невъзможно. Нали бях гледал как лампичките за етажите точно над вратата светваха една след друга, докато кабината слизаше, без да спира никъде. Нима се е измъкнал от асансьора в движение?

Влязох и натиснах копчето за последния етаж. Щом кабината потегли, аз се покачих на бакърения цокъл, с по един крак на всяка стена, и повдигнах аварийния изход на тавана.

Подадох глава през отвора и огледах кабината отгоре. Сайфер го нямаше. Не можеше да се скрие зад смазаните въжета и въртящите се макари.

Спрях кабината на третия и се качих по аварийното стълбище на покрива. Проверих зад комините, надникнах в отворите на отдушниците. И на покрива го нямаше. Надвесих се през перваза и огледах първо Седмо авеню, после се преместих на ъгъла и хвърлих едно око и към Четирийсет и втора улица. Тротоарите пустееха в неделната нощ. Само тук-там висяха проститутки от двата пола. Ни помен от изискания силует на Люк Сайфер.

Вече съвсем объркан, направих опит да се опра на логиката. Щом го няма нито на улицата, нито на покрива, а не излезе и от асансьора, значи е в сградата. Това е единственото възможно обяснение. Крие се някъде. Другояче не може да бъде.

Половин час обикалях отгоре до долу цялата сграда. Надникнах във всички тоалетни, във всички килери. Взех си връзката с шперцове и отворих всичките заключени кабинети, всичките чакални. Нямаше никой.

Съвсем объркан, се върнах в моя кабинет. Пълно безумие! Никой не може да се изпари във въздуха. Това беше някакъв фокус. Гледах, без да виждам, неспирния поток от светлинни новини: … СИЛНИ ОТЛАГАНИЯ НА СТРОНЦИЙ 90 НАД СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ… ИНДИЯ ИЗРАЗЯВА ТРЕВОГА, ЗА СЪДБАТА НА ДАЛАЙ ЛАМА… Когато ми хрумна да позвъня на Епифани, беше вече късно. Отново бях изигран от царя на мистификаторите.