Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (17)

17.

Не чаках дълго. Чух го как пуфти по стълбите и загасих фаса в подметката си. Тутс не ме видя. Остави сака си на пода, потърси в джобовете си и извади ключа. Щом го завъртя в ключалката, аз се изправих.

Той протегна ръка, за да вдигне сака, и в този миг го хванах изотзад. С едната ръка сграбчих яката на балтона му, с другата го блъснах в апартамента. Той политна напред, падна на колене и сакът му отхвърча в тъмното. Запалих лампата и затворих след себе си вратата.

Тутс се изправи, запъхтян като попаднал в клопка звяр. Дясната му длан изчезна за миг в джоба на балтона и се появи с отворен бръснач. Разпределих тежестта си равномерно върху двата крака.

— Недей, старче, не искам да ти причинявам болка.

Той изръмжа нещо неразбираемо и тръгна тежко напред, размахвайки бръснача. Улових го над лакътя с лявата ръка и се залепих плътно за него, вдигайки рязко коляно нагоре, така че да го улуча там, където най-боли. Тутс изстена кратко и се стовари на задника си. Лекичко му извих ръката, колкото бръсначът да падне на килима и да го запратя с един ритник в другия край на стаята.

— Нали ти казах, Тутс, не се закачай.

Отидох, вдигнах бръснача, затворих го и го пуснах в джоба си.

Тутс се държеше с две ръце за долната част на корема, сякаш се страхуваше, че ако отвори длани, ще изпусне нещо.

— Какво искаш от мен? — измуча той. — Ти не си журналист.

— Най-сетне някакъв ред в куфалницата. Е, надявам се, че сега поне ще науча нещо по-конкретно за Джони Фейвърит.

— Боли. Имам чувството, че отвътре съм премазан.

— Ще мине. Искаш ли да седнеш на нещо по-високо?

Той кимна. Примъкнах зад него една табуретка от червена и черна кожа и му помогнах да се повдигне. Той продължаваше да охка и да се държи за търбуха.

— Слушай, Тутс, присъствах на цялата ви вечеринка в парка. Видях номера на Епифани Праудфут с петела. Какво беше това?

— Антилски обред — простена той. — Вуду. Не всички негри са анабаптисти.

— И каква е ролята на малката Праудфут във всичко това?

— Тя е мамбо, както майка й преди нея. Могъщи духове се изразяват чрез това девойче. От десетгодишна присъства на всяко хумфо. Още на тринайсет години стана жрица.

— Откакто се е разболяла майка й?

— Да. Горе-долу оттогава.

Предложих на Тутс цигара, но той поклати глава. Аз запалих и го попитах:

— И Джони Фейвърит ли разбираше от вуду?

— Ами нали беше любовник на мамбо, така че…

— Идваше ли на сбирките?

— Разбира се. Често. Той беше хунси босал.

— Какво е бил?

— Помагаше на мамбо, но не беше изкарал послушничеството.

— Как се наричат онези, които са го изкарали?

— Хунси канзо.

— Ти такъв ли си?

— Аз отдавна съм минал през ритуала на инициацията — вдигна той глава.

— И кога за последен път Джони Фейвърит е идвал на някое от пилешките ви партита?

— Нали ви казах, не съм го виждал от войната насам.

— А кокошият крак? Оня на пианото, с папионката?

— Това значи, че много съм се разприказвал.

— За Джони Фейвърит ли?

— За всичко.

— Значи от петнайсет години не си виждал Фейвърит?

— Не съм.

— А Еванджелайн Праудфут? Тя никога ли не говореше за него?

— За последен път я чух да споменава името му преди десет или петнайсет години. Спомням си, защото някакъв професор от университета искаше да се среща с нас. Пишел книга за вуду. Еванджелайн му каза, че белите нямали право да присъстват на хумфо. Аз я подкачих: „Освен ако не могат да пеят, нали?“

— И тя какво отговори?

— Не се засмя, но не се и разсърди. Каза ми: „Тутс, ако Джони беше жив, сега щеше да е могъщ хунган, но това не е причина да пускам всички бели драскачи, които си врат носовете навсякъде.“ Нали разбирате, за нея Фейвърит беше мъртъв и погребан.

— Добре, Тутс, да сметнем, че си ми казал цялата истина. Защо ти е тази звезда на зъба?

Тутс разтегли устни в измъчена усмивка. Звездата блесна в светлината на лампата.

— За да си личи, че съм негър. Да не сбърка някой.

— А защо е обърната наопаки?

— За по-красиво.

Оставих си визитната картичка от „Крос роуд“ върху телевизора.

— Тук е телефонът ми. Ако научиш още нещо, обади ми се.

— Не ми стигат неприятностите, че да си поръчвам и други по телефона.

— Не се знае. Може и да ти потрябва помощ, когато следващия път ти изпратят кокоши крак.

Навън утрото розовееше като бузите на танцьорка от мюзикхол. На връщане към колата хвърлих бръснача на Тутс в първата боклукчийска кофа.