Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (36)

36.

Оставих колата в гаража и се върнах на Бродуей по слънчевия тротоар на Четирийсет и четвърта улица. Не бързах, радвах се на хубавото време, когато изведнъж видях Люк Сайфер. Излизаше от хотел „Астор“, носеше бежова барета и ловен костюм от туид, обут беше в ездачески ботуши. В ръката си (с ръкавица) стискаше кожена пътна чанта.

Видях го да отказва с жест таксито, предложено от портиера. После тръгна с бърза крачка към южния край на Манхатън, пресече Четирийсет и втора улица и зави на запад. Известно време го наблюдавах, след това тръгнах с него по срещуположния тротоар, без да го изпускам от очи.

Сайфер се открояваше в тълпата. Нищо чудно, с това облекло като за конни състезания сред сганта сводници, курви, наркомани и главорези, които пъкат по Четирийсет и втора улица. Бях готов да се обзаложа, че е тръгнал към централната автогара, когато за моя най-голяма изненада хлътна в един мизерен театрален салон.

Пресякох и се втрещих пред проблясващите букви на афиша: НЕВЕРОЯТНИЯТ ДОКТОР ЦИФЕР. Върху снимки на гланцова хартия моят клиент се мъдреше с цилиндър и фрак, досущ магьосника Мандрейк. ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЗРЕЛИЩЕ, уверяваше афишът.

Влязох, купих си билет и се разположих на първия ред, пред талашитена преграда, която трябваше да обезкуражи желаещите да се качат на сцената. А там в ослепителната светлина на прожекторите една пухкава ориенталка мяташе гьобеци под протяжния напев на някакъв треперлив глас. В тъмната зала имаше още петима зрители.

Какво, по дяволите, търсеше Люк Сайфер в тази дупка? С хонорарите от фокусничество в подобен бардак да поддържа ролс-ройс с шофьор и юридически съветник на Уолстрийт — хайде де! Може би намираше някаква наслада в явяването пред публика? Или всичко беше просто номер? Скроен специално заради мен.

Когато издрасканата плоча свърши, танцьорката се омете зад кулисите, без някой да се сети да изръкопляска.

Известно време шестимата зрители безучастно зяпаха празната сцена, после излезе едно старче по риза и червена жилетка и извести с астматичен глас:

— Дами и господа! С радост и благоговение ви представям великия, уникалния, мистериозния, незабравимия доктор Цифер. Аплодисменти, дами и господа!

Старчето се закандилка към дъното на сцената. Единствените ръкопляскания бяха неговите.

Светлината намаля, угасна съвсем. Иззад кулисите се зачу тупурдия и неясен шепот. Изведнъж блесна ярка зеленикава светкавица. Прожекторите светнаха веднага след това, но аз останах известно време заслепен. Синьо-зеленикаво петно на ретината ми пречеше ясно да различа фигурата на сцената.

— Кой от нас знае как ще завършат дните му? Кой може да е сигурен ще има ли утре?

Люк Сайфер стоеше сам на сцената сред облачета дим. Понесе се мирис на изгорял магнезий. Облечен беше в смокинг, стил 1900 г., и жилетка с две копчета. До него имаше кръгла масичка.

— Бъдещето е неизписан текст и онзи, който се осмели да прочете нещо от белите страници, залага много.

Сайфер свали белите си ръкавици и те отлетяха в мига, когато вдигна ръце, щракайки с пръсти като фокусник. Взе от масичката резбована абаносова пръчица, която насочи към кулисите. Пухкавата танцьорка пристъпи свенливо от мрака, увита в дълго плюшено наметало.

— Времето рисува портрет, който нито един човек не може да си позволи да пренебрегне. — Ръката на Сайфер описа окръжност над главата на танцьорката, която започна да се върти около оста си. — Кой ли от нас би желал да зърне крайния резултат? Съвсем друго е да надничаме в огледалото ден след ден, тогава степените на промяната са неуловими.

Танцьорката бе застанала с гръб към залата. Дългите й бляскави коси сияеха в кръстосаните снопове на прожекторите. Сайфер замахна с пръчицата като със сабя към шестимата зрители.

— Нека онези, които искат да видят бъдещето, погледнат, ако смеят!

Танцьорката се завъртя с лице към залата. Това беше беззъба и трепереща вещица. Сплъстени бели кичури виснеха около сбръчканото й лице. Едното око, невиждащо, проблясваше като гледжосано. Не бях я видял да надява маска и изненадата бе пълна. Пияницата до мен хлъцна оглушително и изтрезня.

— Плътта е смъртна, приятели, желанието се люшка и гасне като свещ, духната от зимната виелица. Господа, представям ви насладите, които допреди броени мигове палеха въображението ви.

Той размаха пръчицата. Танцьорката разтвори полите на дългото наметало. Още си беше с ориенталския костюм, но изсушените й гърди виснеха под пайетите и перушината. Коремът й, така стегнат и гъвкав допреди малко, се поклащаше като изпуснат балон между мършавите бедра. Не, това не беше същата жена. По никакъв начин не бе възможно да се подправят подутите от артрит колене и спаружените кълки.

— Каква е участта на нашата смъртна обвивка? — Върху лицето на доктор Цифер се изписа окуражителната усмивка на доктор, наведен над леглото на болен. — Благодаря, скъпа, за това изключително поучително зрелище.

С едно махване на пръчицата той отпрати старицата, която излезе с куцукане от сцената. Тук-там се чуха ръкопляскания. Доктор Цифер вдигна ръка.

— Благодаря ви, приятели мои — той наклони кокетно глава. — В края на пътя ни очаква гробът. Единствена душата е безсмъртна. Пазете неотклонно това съкровище. Тялото е мимолетен кораб, който хващаме по безкрайния път.

Сайфер прибра пръчицата под мишница и пусна нещо на масичката. Този път избухна бяла светкавица и аз пак ослепях за момент. Замигах, разтърках си очите. На сцената нямаше никой. В снопа на един прожектор се виждаше само масичката от бяло дърво.

Обезличеният и усилен глас на Сайфер се обади от скрит високоговорител: Нулата, преходна точка между положително и отрицателно, е портал, който всеки човек един ден ще прекрачи.

Излезе старчето с жилетката и отнесе масата под звуците на друга плоча, също толкова изтъркана колкото и първата. Появи се и танцьорката, румена и пухкава, и пак започна да хвърля гьобеци и да полюшва бедра. Изправих се и пипнешком се отправих към изхода. Целия ме пробождаха ледените тръпки, които бях почувствал във френския ресторант. Моят клиент си играеше с мен, сигурен бях.