Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (30)

30.

Тази нощ сънувах, че някакви крясъци от улицата ми пречат да заспя. Отидох до прозореца и надникнах иззад пердето. Цялата улица отпред, от единия до другия край бе запълнена от разпалена дюдюкаща тълпа, слята сякаш в едно-единствено безформено чудовище. През тълпата си пробиваше път двуколка, теглена от куца стара вещица. В двуколката стояха изправени мъж и жена. Бързо извадих бинокъла от куфарчето. Жената беше Маргарет Крузмарк. Мъжът бях аз.

Изведнъж се намерих в двуколката, вкопчен в дървените пречки, докато безликата тълпа наоколо ревеше като бурно море. Срещу мен Маргарет Крузмарк ми отправяше закачливи погледи. Стояхме толкова близо един до друг, че при всяко подрусване телата ни почти се залепваха. Каква беше тя — вещица, която водеха на кладата? А аз — нейният палач може би?

Двуколката продължаваше пътя си. Над главите на множеството зърнах очертанията на гилотина, издигната посред Таймс скуеър. Значи се бяхме озовали във времето на терора! Несправедливо осъдени! Двуколката спря в подножието на ешафода. Груби ръце смъкнаха Маргарет Крузмарк долу. Тълпата замря. Маргарет сама се качи по стъпалата на площадката.

Погледът ми се спря на един от революционерите, наредени най-отпред. Облеклото му бе изцяло черно, в ръката си стискаше пика. Това беше. Люк Сайфер. Над ухото му бе кривната фригийска шапка с трикольорна кокарда. Щом ме видя, размаха пиката и се поклони подигравателно.

Не проследих точно какво стана на ешафода. Чух боя на барабаните, удара на ножа и когато вдигнах очи, палачът, с гръб към мен, показваше отрязаната глава на Маргарет Крузмарк на изпадналата в транс тълпа. В този миг чух името си и се отдръпнах от двуколката, за да направя място на ковчега. Люк Сайфер ми се усмихваше. Изглеждаше на седмото небе.

Ешафодът бе подгизнал от кръв. За малко не се подхлъзнах, когато се обърнах, за да посрещна в очи крясъците на тълпата. Някакъв войник ме хвана под мишница и почти нежно ме отведе до една маса. Свещеникът, изправен до нея, каза:

— Трябва да легнете, синко.

Паднах на колене за последната молитва. Палачът стърчеше над мен. Един полъх на вятъра повдигна черната му качулка. Веднага разпознах зализаните с брилянтин коси, подигравателната усмивка. Екзекуторът бе Джони Фейвърит!

Събудих се с крясък, който заглушаваше и звъна на телефона, и се хвърлих върху слушалката както удавник върху спасителния пояс.

— Ало… Ало… Анджел? Хари Анджел?

Беше Хърман Уайнсеп, любимият ми юридически съветник.

— Анджел е на телефона.

Имах чувството, че езикът ми е толкова удебелен, че не се побира в устата.

— Вчера ми казахте, че искате да се срещнете с господин Сайфер.

— Да, така е.

— Той ви предлага днес да обядвате заедно.

— На същото място ли?

— Не, господин Сайфер се надява, че ще се съгласите да се срещнете с него във „Воазен“, на Парк авеню, номер петстотин седемдесет и пет.

— В колко часа?

— В един.

— Ще бъда там.

Уайнсеп затвори, този път без раздутите си благодарности. Измъкнах се от постелята, целият схванат, и докуцуках до банята. Двайсет минути горещ душ и три чаши кафе почти успяха да ме върнат в кожата на човешко същества.

Облечен в кафяв костюм от кардирана вълна, току-що излязъл от химическо чистене, в бяла риза, неразопакована след прането, с вратовръзка без едно-едничко петънце, бях готов да нахълтам в най-снобския нюйоркски френски ресторант.

„Воазен“ се перчеше с адрес на Парк авеню, но всъщност входът бе откъм Шейсет и трета улица. Салонният управител ме посрещна със съвършена дипломатическа дискретност. Казах му името Люк Сайфер и той ме отведе до една маса, опряна в стената. Щом ме видя, Сайфер се изправи. Носеше сив панталон от каша, морскосин блейзър и копринено шалче в червено и зелено. Върху джобчето на блейзъра бе избродирана емблемата на „Рекет енд Тенис Клъб“, а на ревера му проблясваше малка златна звезда. С петия лъч, обърнат надолу.

— Радвам се да се видим отново, Анджел — стисна ми той ръка.

Веднага щом седнахме, поръча аперитив. Докато ни донесат поръчката и той бърбореше неспирно, аз хладнокръвно изследвах аристократичното му лице, опитвайки се да си го представя с чалма. Ел Цифр, Повелителят на незнайното…

Когато келнерът се появи с подноса, Сайфер го заговори на френски и не можах точно да разбера какво му каза, макар да се оправям дотолкова е този език, че няма нужда да ми се превежда менюто. Без всякаква помощ си поръчах турнедо Росини с гарнитура от аспержи.

После, щом останахме сами, Сайфер каза:

— А сега, господин Анджел, ви моля да ми докладвате подробно за всичко, което сте свършили.

Той се усмихна и отпи малка глътка от аперитива.

— Имам много да ви разказвам. Седмицата беше дълга и още не е свършила. Доктор Фаулър умря. Официалната версия е самоубийство, но аз силно се съмнявам.

— Защо? Неговата наркомания е била разкрита и това е означавало край на кариерата му.

— Има още два смъртни случая, две убийства, свързани с тази история.

— Мисля, че едва ли сте открили Джонатан…

— Не още. Научих много неща за него и от това не ми стана симпатичен.

— Мислите ли, че е жив?

— Има изгледи. В понеделник вечерта ходих в Харлем да разпитам един стар негър пианист на име Едисън Суит. Преди години са се снимали двамата с Фейвърит и това ме заинтересува. Полека лека успях да разбера, че Суит е в една харлемска вуду секта и че през четирийсетте години Джони Фейвърит също се е примъквал към нея. Бил много близък с жрицата, Еванджелайн Праудфут, освен това много се палел по всякакъв вид окултизъм. Всичко това научих лично от Суит. На другия ден го убиха. Убиецът е действал така, че всичко да мине за вуду ритуал, но не е бил съвсем наясно с веве.

— Веве? — сбърчи вежди Сайфер.

— Това се мистични символи във вуду. Цялата стена над жертвата е покрита с тях, изрисувани са с кръвта на Тутс. Но един познавач ми каза, че са фалшификация.

— Споменахте за второ убийство.

— Стигам и до него. Това беше другата следа. Заинтересувах се и от една високопоставена приятелка на Фейвърит и направих проучвания. Доста труд си дадох, докато я открия, а тя била под носа ми. Една астроложка, името й е Маргарет Крузмарк.

Сайфер се надвеси напред с любопитното изражение на стара клюкарка.

— Дъщеря на корабовладелеца?

— Точно така.

— И какво стана?

— Сега вече съм почти сигурен, че тя и баща й са хората, отвели Фейвърит от клиниката в Паукипси. Представих й се за клиент, поръчах си хороскоп, а тя ме насочи по лъжлива диря и изгубих известно време, докато се оправя. След като разбрах, че ме е преметнала, се върнах в апартамента й, за да видя дали няма да намеря нещо, и…

— С взлом ли влязохте?

— С шперц.

— Как, как?

— С подправен ключ.

— Да, разбирам. И после?

— Влязох, имах намерение най-внимателно да прегледам всичко, но нещата се развиха другояче. Тя лежеше в салона, мъртва. Сърцето й бе изтръгнато. Намерих и него.

— Какъв ужас! — Сайфер попи устните си с крайчеца на салфетката. — В днешните вестници нищо не се споменава за сърце.

— Момчетата от Криминалното винаги предпочитат да не разгласяват подробностите. Така по-лесно се освобождават от маниаците, които се натискат да правят самопризнания.

— Съобщихте ли в полицията? Поне във вестниците, които изчетох, името ви не се споменаваше.

— Никой не знае, че съм бил там. Измъкнах се тайно. Може би не е съвсем безопасно, но полицаите вече направиха някаква връзка между мен и Суит и не исках втори път да им се навирам в очите.

Сайфер ме погледна въпросително.

— Каква връзка имате вие с убийството на Суит?

— Дадох му визитната си картичка. Ченгетата са я открили в дома му.

Върху лицето на Сайфер се изписа смущение.

— А дъщерята на Крузмарк? И на нея ли дадохте визитната си картичка?

— Не. Там всичко е чисто. Открих името си, записано в настолния й бележник, и готовия си хороскоп, но ги прибрах.

— Какво направихте с тях?

— Скрих ги. Не се тревожете.

— Защо не ги унищожихте?

— Това се канех да направя. Но си помислих, че хороскопът може да послужи за нещо. Когато Маргарет Крузмарк ме попита за рождената дата, аз казах тази на Фейвърит.

В този момент се появи келнерът с яденето. Той повдигаше капаците на блюдата с жестове на магьосник, докато виночерпецът с религиозно благоговение ни поднесе бутилка бордо.

— Това вино ще ви хареса — заяви Сайфер, вдигайки чашата. — Пия за вашия успех. Надявам се, че не сте споменавали за мен пред полицаите?

— Когато ме натиснаха повечко, им дадох името на Уайнсеп и казах, че работя за него. По този начин адвокатското право на професионална тайна се разпростира и върху мен.

— Бързо съобразявате, господин Анджел. И какво е вашето заключение?

— Заключение ли? Няма такова.

— Мислите ли, че Джонатан е убил всички тези хора?

— Не, разбира се.

— А защо?

— Защото всичко в тази история ми изглежда нагласено така, че Фейвърит да опере пешкира.

— Интересна хипотеза.

Отпих глътка вино и погледнах право в леденостудените очи на моя събеседник.

— Лошото е, че не знам защо. Всички мотиви са погребани в миналото.

— Изровете ги, уважаеми.

— Разбирате ли, господин Сайфер, задачата ми би била извънредно улеснена, ако вие не си играехте на криеница с мен.

— Какво значи това?

— Не ми помагате. Трябваше сам да стигам до абсолютно всичко, което се знае за Джони Фейвърит. От вас не съм научил нищо. А вие сте го познавали. Имали сте договор с него, със сирачето, което разрязвало гълъби и мъкнело череп в куфара си. Толкова много неща премълчавате.

Сайфер кръстоса приборите си върху чинията:

— Когато срещнах Джонатан, той беше келнер в един ресторант. И да е държал череп в куфара си, аз нищо не съм знаел. За мен ще е удоволствие да отговоря на всички въпроси, които бихте ми задали.

— Добре тогава. Защо носите обърната петолъчка?

— О, това ли? — Сайфер сведе очи към ревера на сакото си. — Вие сте прав, обърнала се е — той завъртя звездата. — Това е емблемата на „Синовете на Републиката“. Една организация от пламенни патриоти. Провъзгласиха ме за почетен член, защото им помогнах донякъде при набирането на средства. Не е безполезно да минавате за патриот. — Сайфер се наведе напред, зъбите му бяха по-бели отколкото на реклама за зъбна паста. — Във Франция винаги нося трикольорна кокарда.

Не можех да откъсна поглед от ослепителната му усмивка. Той ми намигна. Прониза ме леден ужас, някаква кошмарна тръпка. Стоях вкаменен, застинал, омагьосан от бляскавата усмивка на Сайфер. Точно така се бе усмихвал в подножието на ешафода. Във Франция винаги нося трикольорна кокарда.

— Добре ли сте, господин Анджел? Изведнъж пребледняхте…

Той си играеше с мен, усмихнат подигравателно и лицемерно. Кръстосах ръце, после ги поставих на коленете си, за да не види, че треперят.

— Задавих се.

— Трябва да внимавате. Може и да се задушите.

— Не е страшно. Не се притеснявайте. Нищо не може да ми попречи да открия истината.

Сайфер побутна чинията си:

— Истината, господин Анджел, е неуловим дивеч.