Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (45)

45.

Крузмарк слезе по стълбата и закрачи бързо по тесния бордюр в тунела. Личеше си, че не за пръв път броди в подземията на метрото. Изчаках да стигне до първата гола крушка, преди да го последвам безшумно с дебелите си гумени подметки.

Приближаването на един влак от север ми предостави случая, който очаквах. Когато експлозивният трясък се усили достатъчно, аз се затичах с револвера в ръката… Шумотевицата беше такава, че нямаше начин да ме чуе.

Но в момента, когато последният вагон отминаваше, Крузмарк изчезна. Беше на по-малко от десет метра пред мен и в следващия миг го нямаше. Нима бях успял да го изгубя, и то в тунел? След пет крачки се озовах пред отворена врата в стената. Беше някакъв служебен проход и той вече се катереше по металната стълба, прикрепена в дъното.

— Не мърдай.

Стисках револвера с две ръце. Крузмарк се извърна, премигвайки в здрача.

— Анджел?

— Обърни се с лице към стълбата. Хвани се с две ръце за стъпалото над главата ти.

— Не обезумявайте, Анджел, защо да не си поговорим като разумни хора?

— Прави каквото ти казвам!

Лекичко сведох надолу цевта на револвера.

— Първият куршум ще прониже капачката на коляното ти. Ще ходиш с бастун до края на живота си.

Крузмарк се подчини и пусна кожения сак на земята. Пристъпих напред и опипах дрехите му. Не носеше оръжие. Извадих белезниците от джоба на якето и щракнах едната гривна на лявата му китка, а другата — на желязната стъпенка, за която се беше хванал. Той извърна глава към мен и аз го цапардосах с опакото на ръката през лицето. Вложих цялата си сила.

— Мръсник такъв!

Заврях цевта под брадичката му, принуждавайки го да вдигне глава. Той се блещеше насреща ми като сгащен звяр.

— Не знам какво още ме спира да ти пръсна черепа, долна гад!

— Нно вие сссте луд — запелтечи той.

— Луд ли? Вярно, луд съм, бесен съм, откак твоите биячи ме натрошиха.

— Лъжете се.

— Разправяй ги на шапката ми. Пусна по мен убийците си, а сега извърташ, за да отървеш кожата. Всичко, което си ми казал досега, е само лъжа. Едуард Кели е магьосник от елизабетинско време. Затова си се представил с това име, а не защото дъщеря ти го харесвала.

— Май сте доста просветен.

— Попрочел съм нещичко. Особено за черната магия. Затова не ми разправяй, че прислужницата научила щерка ти да хвърля таро, още докато ходела на детска градина. Ти си й учителят. Ти си поклонникът на дявола.

— И много бих сгрешил, ако не бях. Господарят на мрака покровителства силните. Няма да сбъркате и вие да му се помолите, Анджел. Не можете да си представите колко хубави нещо ще ви се случат.

— Какво например? Да режа гърлата на бебета? Откъде откраднахте детето, Крузмарк?

Той отвърна с презрение:

— Не е откраднато. Купихме го доста изгодно. Една уста по-малко в тежест на данъкоплатеца. Вие нали си плащате данъците?

Изплюх се в лицето му — нещо, което никога не бях правил през живота си.

— И хлебарките са божи избраници в сравнение с теб. Нямам никакви угризения да смачкам една хлебарка, а теб да пречукам ще бъде истинско удоволствие. Да караме отначало. Искам да зная всичко за Джони Фейвърит. Всичко! Всичко, което си видял или чул.

— От къде на къде ще ви го казвам? Вие няма да посмеете да ме убиете. Слабак сте — каза той, докато бършеше слюнката от бузата си.

— Няма нужда да те убивам. Просто ще си вдигна дърмите и ще те оставя тук. Как мислиш, след колко време ще те открие някой? Два дена? Една седмица? Две седмици? Ще има да броиш влаковете.

Крузмарк лекичко позеленя, но не се отказа от блъфовете:

— И каква ще е вашата полза?

По-нататък думите му потънаха в трясъка на минаваща композиция. Изчаках да отмине и му отговорих:

— Просто ще си направя весело на душата. Ще извадя снимките, ще ги наредя в албум, ще си го гледам и ще мисля за теб — протегнах ръка и му показах жълтата ролка с фотографска лента. — Най-ми харесва оная, дето си опънал косматия дебелак. Нея специално ще я увелича.

— Опитвате се да ме преметнете.

— Нима? — Разгърнах якето си, за да види лайката. — Напълних две ленти с по трийсет и шест кадъра. Всичко е тук, черно на бяло, както казват някои.

— Глупости, светлината беше много слаба.

— Достатъчна за лента Три-Х. Май не си много наясно с фотографията. Най-сполучливите снимки ще лепна на таблото за обяви в твоя офис. Струва ми се, че и вестниците ще проявят интерес. За полицията да не говорим. — Обърнах се и си тръгнах. — До скоро. Защо не опиташ да се помолиш на дявола? Току-виж, дотичал да те откачи.

Презрителното изражение на Крузмарк се смени с явна тревога.

— Анджел, почакайте. Нека да поговорим.

— Колко време да чакам? Ти говориш, аз слушам.

Крузмарк протегна свободната си ръка.

— Дайте ми лентата. Ще ви кажа всичко, което знам.

Аз се разсмях.

— Виж ти! Няма да стане така. Сервираш всичко, а на мен ако ми хареса, ще ти дам лентата.

Крузмарк прокара пръст по основата на носа си и каза:

— Добре. — Очите му за миг не изпускаха ролката, която аз подхвърлях нагоре и отново улавях. — Запознах се с Джони през зимата на 1939 година, вечерта преди Сретение господне. Бяхме се събрали у една жена… името й няма значение, стават вече десет години, откак е покойница. Имаше къща на Пето авеню, навремето домът й беше известен с големите приеми, които се даваха там. Но когато аз се запознах с нея, в големия салон се провеждаха само окултни церемонии, шабаш.

— И черни меси?

— От време на време. Аз лично никога не съм бил там на черна меса, но имам приятели, които са присъствали. Тъй или иначе, именно там срещнах Джони Фейвърит. Веднага ми направи много силно впечатление. Беше на не повече от осемнайсет-двайсет години, но си личеше, че е нещо изключително. Мощта струеше от него като електричество. Не бях виждал очи с толкова живот в тях, а имах немалък опит. Запознах го с дъщеря ми. Двамата веднага си допаднаха. Тя вече бе навлязла по-навътре от мен в окултизма и веднага усети необикновеното в Джони. Кариерата му едва започваше, беше жаден за слава и пари. Мощ си имаше предостатъчно. Виждал съм го с очите си да призовава Луцифер Рофокал в моя салон. Това е изключително сложен обред.

— Ти какво, приказки ли ми разказваш?

Крузмарк се облегна на стълбата и постави крак върху долната стъпенка.

— Дали ще повярвате или не си е ваша работа. Но това е самата истина. Джони беше навлязъл много повече отколкото аз някога съм се осмелявал да помисля дори. Правеше неща, от които всеки нормален човек би полудял. Винаги искаше много. Искаше всичко. Затова сключи договор със Сатаната.

— Какъв договор?

— Обичайното съглашение. Продаде си душата за слава.

— Глупости!

— Това е самата истина. Не зная всички подробности за договарянето.

Високомерният поглед на Крузмарк изразяваше сега презрение и нетърпение.

— Джони отиде сам в полунощ в гробището при църквата „Света Троица“ за призоваването. Не бива да се отнасяте толкова несериозно към тези неща, Анджел. Това са сили, върху които не може да имате никакъв контрол.

— Добре, да кажем, че съм повярвал. Фейвърит е сключил договор с дявола.

— Но Джони беше горделив. Това беше най-големият му недостатък. Реши, че може да изиграе Господаря на мрака.

— Как така?

— Първо трябва да уточня, че аз не съм от най-просветените, а само обикновен поклонник. Присъствах на ритуала като свидетел, но не съм в състояние да дам пояснения за магическия характер на призоваването нито за онова, което стана в седмицата преди него.

— Давай фактите.

Трябваше да изчакаме преминаването на един експрес север — юг, преди Крузмарк да продължи.

— С помощта на сатаната Джони се прочу за рекордно кратък срок. Успяваше абсолютно във всичко. Вестниците почти веднага започнаха да пишат за него на първа страница, за две години натрупа толкова пари, колкото има във Форт Нокс. Изглежда това му замая главата. Взе да си въобразява, че мощта идва от самия него, а не от господаря на мрака. Хвалеше се, че измислил как да се отклони от задълженията в договора.

— Успя ли наистина?

— Опита се. Беше събрал добра библиотека. Сдобил се с ръкописа на не знам какъв алхимик от ренесанса с описание на някакъв особено загадъчен ритуал. За трансмутация на душите. Джони мислеше, че е в състояние да смени самоличността си с някой друг. Да обсеби онова, което е онзи.

— Нататък?

— Трябваше му жертва. Някой на неговите години, от същата зодия. Намери един млад войник, който се връщаше от Северна Африка. Един от първите ранени. Току-що уволнен по лекарско предписание, мотаеше се по улиците сред празничната тълпа в навечерието на Новата година. Джони го срещнал на Таймс скуеър, вкарал го в една кръчма, където му сипал нещо в питието, и така го доведе в Уолдърф — там живееше, там се състоя и церемонията.

— Каква церемония?

— Ритуалът за обсебването на душата. Мег му асистираше, аз бях свидетел. Всичко стана в една празна стая, специално подготвена от Джони за церемонията. На камериерките разправяше, че там репетирал сценичните си номера. Прозорците бяха затъмнени с тежки велурени пердета. Сложихме войника по гръб върху една гумена постелка, завързахме го здраво. Джони очерта с нажежено желязо обърнат пентакъл на гърдите му. Мег извади от ножницата една неупотребявана кама. Джони я благослови на еврейски и на гръцки. Никога не бях чувал този благослов, думица не разбрах от него. После пъхна острието в жертвения огън върху олтара и резна надълбоко гърдите на войника. Топеше острието в кръвта на момчето и очерта на пода кръг около тялото. След това пак имаше псалми и заклинания, от които нищо не разбирах. Много ясно си спомням само миризмите и сенките. Мег хвърляше някакви прахове в огъня и пламъците ставаха зелени, сини, лилави, розови. Всичко беше като насън.

— Гледал съм такива неща на концерт. Какво стана с войника?

— Джони изяде сърцето му. Изтръгна го толкова бързо, че още биеше, докато го ядеше. С това церемонията свърши. Може би наистина бе успял да обсеби душата на войника, но за мен си остана същият.

— Защо му е било да убива войника?

— Имаше намерение да изчезне при първия удобен случай и след това да се появи със самоличността на войника. От известно време криеше пари на разни места. Имаше вероятност всевишният Сатана да не се усети. И все пак не можа всичко да предвиди. Пратиха го отвъд океана, преди да успее да завърши подмяната, и чучелото, което се върна оттам, не помнеше дори собственото си име — какво остава за еврейските заклинания…

— И тогава дъщеря ти пое нещата в свои ръце?

— Да. Цяла година беше изтекла. Мег настояваше на всяка цена да му помогнем. Аз дадох пари, за да подкупим лекаря, и двамата пуснахме Джони вечерта на Нова година на Таймс скуеър. Такова беше желанието на Мег. Отново от същата начална точка, от последното място, за което войникът можеше да си спомни, преди Джони да го упои.

— Какво стана с трупа?

— Нарязаха го на парчета и го дадоха на моите ловни кучета във вилата ми да го изядат.

— Нещо друго да си спомняш?

— Не, нищо друго. Още е пред очите ми Джони, когато се смееше след церемонията. Подиграваше се на жертвата. Разправяше, че горкият нещастник наистина си няма късмет. Пратили го да участва в превземането на Оран и кой в крайна сметка го ранява? Тия глупаци французите! На Джони това му се струваше особено забавно.

— Но и аз участвах в атаката на Оран. — Сграбчих Крузмарк за яката и го залепих за стълбата. — Как се казваше този войник?

— Не зная.

— Нали си бил там, в стаята?

— Те не ми казаха нищо. Вкараха ме точно преди церемонията. Аз бях само свидетел.

— Дъщеря ти не може да не ти е казала.

— Не. И тя самата не беше в течение. Единствен Джони знаеше името на жертвата. Тайната трябваше да се съхранява от някой довереник. Той прибра армейската плочка с името в една древноегипетска погребална купа, канопа, запечата капака и я даде на Мег.

— Как изглеждаше тази купа? — Едва се удържах да не го стисна за гърлото. — Виждал ли си я?

— Много пъти. Мег я държеше на бюрото си. Бяла, от алабастър, с гравирана на капака триглава змия.