Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (21)

21.

Дворът на чудесата се оказа схлупена постройка с окичена фасада, нашарена с несръчни изображения на небивалите чудесии, които човек може да види вътре.

БОЖИЧКО, КАКВА ДЕБЕЛАНА! — гласеше надписът под портрета на особа от нежния пол с размери на дирижабъл, разтворила миниатюрно чадърче над пипонестата си глава. Татуираният мъж, ПРОЗРАЧНАТА КОЖА, бе заобиколен от Жожо Кучешката глава и Принцеса София, брадатата девица. Други шедьоври на примитивната живопис показваха хермафродит, хубавица, омотана в змии, човек тюлен и великан в официален костюм.

РАБОТНИ ДНИ СЪБОТА И НЕДЕЛЯ пишеше пред празното гише на входа. Пътят бе преграден от верига, но аз се промуших отдолу.

Единствената мъждива светлина идваше от оплескан до невъзможност фенер, но той стигаше, за да освети няколко окичени със знамена подиума, разположени от двете страни на празна зала, лъхтяща на униние и пот. В дъното изпод някаква затворена врата проникваше светъл лъч. Пристъпих до нея и почуках.

— Влезте, отворено е — извика един глас.

Натиснах дръжката и се озовах в обширна стая, обзаведена с няколко издънени канапета, с варосани стени, по които пъстрееха весели циркови плакати. Една съвсем мъничка женица, чиято черна къдрава брада лежеше като лигавник върху розовия й девичи корсет, бе потънала в реденето на картинна мозайка.

Под абажура с ресни четири чудовищни изчадия играеха покер. Единият нямаше крака, беше качен на голяма възглавница и стискаше картите с длани, изскачащи направо от раменете, като плавници. В пръстите на великана до него картите изглеждаха като пощенски марки. Раздаващият имаше някакво кожно заболяване и напомняше крокодил.

— Влизаш ли? — попита той съседа си отляво, един сбръчкан таласъм.

Той беше по потник и шията, раменете и ръцете му бяха така плътно покрити с татуировки, че изглеждаше облечен в прилепнало трико с причудливи рисунки.

Щом съзря куфарчето в ръцете ми, той се провикна:

— Не зная какво продавате, но тук купувачи няма.

— Нищо не продавам — отвърнах аз. — Нито застрахователни полици, нито гръмоотводи.

— Какво искате тогава? Безплатно представление?

— Сигурно вие сте господин Хагарти? Един приятел ми каза, че тук мога да намеря някой, който да ме упъти.

— Кой е този приятел? — попита татуираният.

— Дани Дринам. Има музей с восъчни фигури малко по-нататък.

— Знам го. Мошеник на дребно — Хагарти се ухили, за да покаже, че се шегува. — Приятелите на Дани са и мои приятели. Кажете какво ви трябва. Ще гледаме да свършим работа.

— Мога ли да седна?

— Иска ли питане! — Хагарти примъкна с крак един стол до масата. — Ела насам, приятел.

Седнах между Хагарти и великана, който стърчеше над нас като Гъливер над лилипутите.

— Търся една циганка, гледачка, на име Мадам Зора — казах аз, докато намествах куфарчето си върху коленете. — Била е много известна преди войната.

— Нищо не ми говори това име. За какво ти е?

— Познавала е един човек, когото издирвам. Мислих си, че вие можете да ми помогнете.

— Частно ченге ли си?

Кимнах с глава. Само щях да си усложня положението, ако кажех нещо друго.

— Аз я познавах — обади се изведнъж дебеланата, която не бях съзрял досега, с изненадващо нежен и мелодичен глас. — Тя беше циганка колкото вие сте китаец.

— Сигурна ли сте?

— Че как! Певецът Ал Джолсън си боядисваше лицето в черно. От това не ставаше повече негър.

— Знаете ли къде може да е сега?

— Нямам представа. Изгубих й следите, откакто си замина.

— Преди колко време беше това.

— През пролетта на четирийсет и втора. Вдигна си парцалите съвсем ненадейно. На никого не се обади.

— Можете ли да ми разкажете нещо по-подробно.

— Много бегло се познавахме. Знаете ли кой може да ви разкаже?

— Не, разбира се. Кой?

— Старият Пол Болц. Той работеше за нея на времето. Още е тук.

— Къде мога да го намеря?

— В Стипълчейз парк. Пазач е — Дебеланата започна да си вее с някакво филмово списание. — Хагарти, не можеш ли да намалиш този радиатор? Като в баня съм. Още малко и ще се разтопя.

Хагарти се засмя.

— Ако това стане, съкровище, ще образуваш най-голямата локва на света!