Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (24)

24.

Ресторантът „Гогс Шоп Хаус“ е на Четирийсет и трета улица, срещу Таймс билдинг. Вътре беше претъпкано, но все пак успях да се примъкна в едно ъгълче до бара. Уолт Риглър ме зърна на излизане и се отби да ме види.

— Какво търсиш в това свърталище на драскачи, Хари? — почти изкрещя той, за да надвика врявата. — Мислех си, че винаги обядваш в „Дуни“.

— Опитвам се да не робувам на навиците си.

— Здравословна философия. Докъде стигна?

— Вчера помислих, че съм хванал господ за шлифера. Ходих да търся щерката гледачка на Крузмарк, обаче не попаднах на добрата.

— Как така?

— Бялата магьосница и черната магьосница. Тази, която ми трябва, живее в Париж.

— Не мога да те разбера, Хари.

— Те са близначки, Меги и Милисент. Свръхестественото дуо „Сестри Крузмарк“.

Той си разтърка тила и свъси вежди.

— Някой те е подхлъзнал, приятелю. Маргарет Крузмарк няма нито сестра, нито брат.

Щях да се задавя.

— Сигурен ли си?

— Естествено. Нали правих проучване за теб вчера. Целият следобед досието стоя на бюрото ми. Крузмарк има една дъщеря от съпругата си, Хари. Една единствена. „Таймс“ никога не греши, когато става дума за демографска статистика.

— Какъв съм мухльо! Как не се усетих, че ме пързаля… Хари, часовникът ми май избързва. Минава един, така ли?

— Един и пет.

Скочих:

— Трябва да тичам.

— Е, няма да те задържам — каза Уолт е иронична усмивка в крайчеца на устните.

Епифани Праудфут седеше в чакалнята, когато отворих вратата на агенцията десет минути по-късно. Беше с пола от шотландско каре и блузка от син кашмир. Приличаше на ученичка.

— Много се извинявам за закъснението…

— Не, не, аз избързах.

Тя остави на масичката един стар брой на „Спортс Илюстрейтид“ и се изправи. Беше толкова красива, че придаваше блясък дори на протъркания фотьойл от изкуствена кожа.

Отворих вратата на кабинета и я поканих.

— За какво искате да говорите с мен.

Тя се изправи пред прозореца, обърната към улицата.

— Кой ви е наел да търсите Джони Фейвърит? — попита тя, вгледана в отражението си.

— Не мога да ви кажа. Дискретността влиза в задълженията ми. Няма ли да седнете?

Взех мантото й и го окачих до моето, докато тя се разполагаше изящно на разкривеното кресло срещу бюрото ми — единственото що-годе прилично място за сядане.

— Така и не сте отговорили на въпроса ми — казах аз, сядайки на въртящия се стол. — За какво искате да говорите с мен?

— Убили са Едисън Суит.

— Зная. Прочетох във вестниците, но едва ли трябва да ви изненадва, след като на вас го дължи.

Дланите й стиснаха чантата, поставена върху коленете.

— Вие сте луд.

— Луд може би, но не и глупак. Вие единствена знаехте, че разговарям с Тутс. Няма кой да е предупредил онези, които му подхвърлиха кокошия крак с панделката.

— Нищо не разбирате.

— Нима?

— Много е просто. След като си тръгнахте, позвъних на моя братовчед. Живее съвсем близо до „Ред Рустър“. Той пъхна кокошия крак под капака на пианото. Тутс беше голямо плямпало. Трябваше да му се напомни да мълчи.

— Е, добра работа свършихте. Сега вече никога няма да проговори.

— И вие смятате, че щях да дойда тук, ако имах нещо общо с убийството?

— Изглеждате много оправно момиче, Епифани. Голяма работа бяхте онази нощ в парка.

Епифани се сви в креслото, като едновременно смръщи вежди и си захапа юмрука. Приличаше на ученичка, избягала от час и спипана от директора. Ако разиграваше комедия, наистина я биваше за артистка.

— Нямате право да ме следите — каза тя, без да обърне очи към мен.

— Управлението на обществените градини и полицията едва ли ще са на същото мнение. Доста страшничка ви е религията.

Този път Епифани ме изгледа право в очите. Вече не можеше да сдържи гневя си:

— Вуду не е приковавало никого на кръст. Заради вуду не са се водили войни. Няма вуду инквизиция.

— Е да, разбира се, работата свършва със заколването на една кокошка, та да има какво да ври в тенджерата. — Запалих си цигара и издухах струйка дим към тавана. — Само че не ме притесняват умрелите кокошки, притесняват ме умрелите пианисти.

— Да не мислите, че аз не се притеснявам?

Епифани се наведе напред и зърната на малките й гърди се очертаха под тънката синя блуза.

— Нещо не е наред. Звъните ми, за да ми кажете, че трябва незабавно да се срещнете с мен. Сега пък се държите така, сякаш ми правите услуга.

— Може би е точно така, — Тя се облегна назад и ми напълни окото, кръстосвайки крака. — Идвате, разпитвате за Джони Фейвърит и на другия ден загива един човек. Това не е просто съвпадение.

— Какво е тогава?

— Слушайте, вестниците забъркват всичко в един казан, все вуду им се привижда, но аз мога веднага да ви кажа, че смъртта на Тутс Суит няма нищо общо с вуду.

— Откъде знаете?

— Видяхте ли снимката на рисунките във вестника?

— Да.

— Значи сте прочели, че според тях тия кървави драсканици са вуду?

— Да.

— Ченгетата толкова разбират от вуду, колкото и от ориз по креолски! Някой се е мъчил да докара тия рисунки за веве, но е много далеч.

— Какво е веве?

— Символични изображения. Не мога да обяснявам значението им на непосветени, но общото между тях и тия кървави свинщини е колкото между Иисус и Дядо Коледа. Аз съм мамбо от години, не говоря на вятъра.

Разтворих „Дейли Нюз“ на трета страница, така че и Епифани да вижда, и посочих криволиците, кръговете и начупените линии от снимката.

— Искате да кажете, че тези драсканици са правени, за да приличат на вуду, на веве или на не знам какво си, но не са както трябва?

— Да. Ето, вижте тоя кръг, змията, захапала собствената си опашка. Това е символ от веве, Дамбала, олицетворение на геометричното съвършенство на вселената. Но никой посветен няма да я разположи точно до Бабако.

— Значи онзи, който е изрисувал всичко това, все пак дотолкова е познавал вуду, че да знае какво са Дамбала и Бабако?

— Точно това се опитвам да ви обясня от самото начало. Нали знаете, че Джони Фейвърит по някое време се е занимавал с вуду?

— Знам, че е бил хунси босал.

— Тутс наистина не можеше да си държи езика зад зъбите. Какво друго знаете?

— Само това, че Джони Фейвърит е бил близък с майка ви през някакъв период.

Върху лицето на Епифани се изписа гримаса, сякаш усети горчив вкус в устата.

— Така е — каза тя, едновременно поклащайки глава, сякаш го отричаше. — Джони Фейвърит е мой баща.

Застинах на място, вкопчен в ръкохватките на стола.

— Кой знае за това?

— Никой, освен мен, вас и мама, а тя не е жива.

— А Джони Фейвърит?

— Мама никога не му е казвала. Мобилизирали са го, преди да навърша годинка. Аз не ви излъгах: наистина никога не съм го виждала.

— А защо го казвате на мен?

— Страх ме е. Смъртта на Тутс Суит по някакъв начин е свързана с мен. Нямам представа как точно, но вътре в себе си усещам, че е така.

— И мислите, че Джони Фейвърит е замесен?

— Не знам какво да мисля. Мисленето е ваша работа. Надявам се вие да узнаете нещо. Може би това, което ви казах, някак ще ви помогне.

— Може би. Но вие не ми казахте всичко, май е време да свалите картите.

Епифани заби поглед в кръстосаните си ръце.

— Нямам нищо друго за казване. — Тя се изправи изведнъж с много делови вид. — Трябва да тръгвам. Вие си имате работа.

— Аз си я върша в момента — изправих се на свой ред.

Тя си взе мантото от закачалката.

— Надявам се, че мога да разчитам на думите ви отпреди малко, когато говорехте за дискретност.

— Всичко, което ми казахте, си остава между нас.

— Иска ми се да е така. — Тя ми се усмихна. Истинска усмивка, съвсем искрена и непринудена. — Не знам защо, вероятно съвсем без основание, но ви вярвам.

— Благодаря.

Заобиколих бюрото, когато тя отвори вратата.

— Не си правете труда, сама ще се оправя. Все ще намеря изхода.

Тя кимна с глава и излезе. Останах до бюрото неподвижен, докато чух прихлопването на вратата на чакалнята. Тогава развих най-голямата скорост, на която съм способен, грабвайки куфарчето и шлифера си, заключвайки бюрото.

Преди да изляза на площадката, залепих ухо на външната вратата, за да чуя как асансьорът потегля, тогава стартирах към аварийното стълбище и запрепусках надолу през четири стъпала.