Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (13)

13.

„Ред Рустър“ е баровско заведение с мека светлина. По масите около оркестъра беше пълно с прочути личности и разни тежкари тъпкани с мангизи, мацки с дълбоки, присвяткващи от бижута деколтета.

Седнах на бара и си поръчах малък „Реми Мартен“. Триото на Едисън Суит свиреше, но от моето място виждах само сведения гръб на пианиста.

Другите двама бяха на бас и електрическа китара.

Тъкмо бяха подкарали един блус. Пианото цялото се тресеше и звънтеше. Лявата ръка на Тутс Суит наистина беше цяло чудо, Кени Помрой не лъжеше. Липсата на барабани не се усещаше. Тутс запя, гласът му бе пълен с горчиво-сладка болка:

I got them voodoo blues

Them evil hoo-doo blues…

Музикантите свършиха и си заподмятаха разни закачки, докато бършеха потните си лица с бели кърпи. После станаха и дойдоха на бара. Казах на бармана, че искам да ги почерпя. Той остави пред всеки чаша и кимна към мен.

Контрабасистът и китаристът ми хвърлиха по един поглед, взеха си питиетата и се смесиха с публиката. Тутс Суит седна на крайното столче, така че да може да наблюдава залата, и облегна сивеещата си глава на стената. Взех си и аз чашата и отидох при него.

— Исках да ви изкажа благодарността си — казах, докато сядах на съседното столче. — Вие сте страхотен музикант, господин Суит.

— Викай ми Тутс, момко. Аз не хапя.

— Добре, Тутс.

Лицето му беше широко и тъмно, сбръчкано като ланска ябълка. Гъстата къдрава коса сивееше като пепел от цигара. Лъскавият му костюм от син шевиот пращеше по шевовете, но за сметка на това стъпалата в черно-бели мокасини бяха малки и деликатни като на жена.

— Много ми хареса последният блус.

— Съчиних го в Хюстън преди много години вече, нахвърлих го в един бар на книжна салфетка.

Той се разсмя. Ненадейната белота на усмивката озари тъмното му лице, все едно бе дошъл краят на лунно затъмнение. Единият от резците беше покрит със златна коронка, изрязана точно отпред във формата на обърната петолъчка, така че отдолу проблясваше белият емайл. Така беше направено, че неизбежно привличаше погледа.

— Оттам ли сте?

— От Хюстън? О, не. Изкарах няколко дена там.

— А откъде сте?

— Аз ли? От Ню Орлийнс. Там съм роден, там отраснах. Кажи, момко, вие да не пишете книга?

— Трябва да напиша нещо за „Лук“.

— За Тутс ще пишат в „Лук“? До Дорис Дей и баровците? Ето я най-сетне славата!

— Не искам да ви премятам, Тутс. Всъщност статията ще е за Джони Фейвърит.

— За кого?

— Един певец. Явявал се с оркестъра на Спайдър Симпсън в началото на четирийсетте.

— Аха, сещам се. Спайдър блъскаше барабаните като с пневматични чукове.

— А за Джони Фейвърит спомняте ли си?

Върху черното лице на Едисън Суит се изписа хитроватата невинност на ученик, който не може да реши задачата по алгебра.

— Не се сещам вече, освен че може би си е сменил името на Франк Синатра. Може и Вик Даймън да се казва в неделя.

— Значи не са ме осведомили точно. Аз разбрах, че сте били приятели.

— Виж, момко, той записа една от моите песни преди много, много години и аз съм му благодарен за авторския процент, който получих и отдавна профуках. Но пък чак приятели да сме били…

— Видях ви на една снимка двамата, пеете заедно. Публикувана е в „Лайф“.

— Аха. Спомням си я тази вечер. Беше в бара на Дики Уелс. Мяркал се е насам един-два пъти. Но не заради мен.

— А заради кого?

— Е, момко, ти искаш от мен да стана стара клюкарка.

— Какво значение има след толкова години? Предполагам, че е било заради жена.

— Голяма жена беше.

— Как се казва?

— Не е тайна. Всеки в Харлем по това време знаеше, че Еванджелайн Праудфут се среща с Джони Фейвърит.

— Коя е била тя?

Тутс се ухили.

— Голяма жена, антилка. С, десет или петнайсет години по-стара от Джони, но толкова живот имаше в нея, че по-скоро той изглеждаше малко скапан.

— Знаете ли къде мога да я намеря?

— От години не съм я виждал. По едно време чувах, че е болна. Магазинът си стои, може и Еванджелайн да е в него.

— Какъв магазин? — попитах аз, стараейки се, доколкото мога да не приличам на ченге.

— Еванджелайн държеше билкарска аптека на Ленъкс авеню. Отворена всеки ден до полунощ, с изключение на неделите — той ми намигна театрално. — Сега трябва да си сядам на пианото. Ще останеш ли още малко, момко?

— Ще изляза за малко и ще се върна.