Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Falling Angel, 1978 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анелия Чучукова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2010)
Издание:
Уилям Хьортсбърг. Ангелско сърце
Редактор: Теодор Михайлов
Художник: Виктор Паунов
Фотограф: Николай Кулев
Компютърен дизайн: Тодорка Петрова
Печат ПОЛИПРИНТ, Враца
Издателство Азинус, 1993 г.
Hareourt Brace Jovanovich, Inc., New York N.Y., 1978
История
- — Добавяне
5.
Отвън нощта падаше на парцали. Голите дървета в градината малко по малко се превърнаха в силуети на фона на сивеещото кобалтово небе, после напълно се разтвориха в тъмнината. Пушех цигара след цигара и пълнех вехтия старомоден пепелник. Малко преди да стане седем, в алеята пред къщата просветнаха и бързо угаснаха фаровете на кола. Наострих уши, за да доловя стъпките на доктора пред вратата, но преди ключът да изщрака в ключалката, нищо не чух.
Той запали една странична лампа, която очерта светлинен правоъгълник върху пода на салона, вадейки краката ми до колене от тъмнината. Стоях съвършено безшумно, като се изключи дъхът ми, но очаквах, че ще подуши цигарения дим. Нищо подобно. Той метна пардесюто си върху парапета на стълбата и провлече крак към кухнята. Когато запали лампата, аз се изправих и пресякох трапезарията.
Доктор Фаулър изглежда изобщо не бе забелязал куфарчето ми върху кухненската маса. С едната си ръка държеше вратата на хладилника отворена и главата му бе напъхана вътре. Гледах го, облегнат до сводестата врата на трапезарията.
— Време за дозичката, а, докторе?
Той се завъртя към мен, стиснал с две ръце бутилка мляко пред гърдите си.
— Как влязохте тук?
— Като Дядо Коледа, през комина. Седнете да си пийнете млекцето. Хем ще си поговорим.
— Вие не работите за Националния здравен институт. Кой сте вие?
— Името ми е Анджел. Частен детектив съм, от Ню Йорк.
Дръпнах един стол от масата и той се отпусна тежко, все още стискайки бутилката мляко пред гърди, сякаш това бе последното нещо, което му оставаше на този свят.
— Нелегалното проникване в частно жилище е тежко закононарушение — осведоми ме той. — Нали знаете, че ще ви отнемат разрешителното, ако се обадя в полицията.
Яхнах един стол точно срещу него и скръстих ръце върху облегалката.
— И двамата сме наясно, че няма да се обадите. Голяма веселба ще настане, когато пазителите на реда открият пушалнята за опиум в хладилника.
— Аз съм медицинско лице. Имам пълното право да държа в дома си лекарствени препарати.
— Хайде, хайде, докторе, казанчето ви още дими горе в банята. Откога се друсате?
— Аз не съм… токсикоман! Няма да позволя да ми говорите така. Имам тежък ревматичен артрит. Понякога, когато болките станат нетърпими, използвам слаб аналгетичен наркотик. Съветвам ви да си тръгнете веднага, защото наистина ще повикам полицията.
— Искате ли аз да набера номера? О, те ще погледнат много съчувствено на резултатите от теста, на който ще ви подложат.
Доктор Фаулър потъна в гънките на своя прекалено широк костюм. Имах чувството, че се разтапя пред очите ми.
— Какво искате от мен? — попита той най-сетне, като остави бутилката с мляко на масата и стисна главата си с ръце.
— Същото, каквото и в клиниката. Да науча нещо за Джонатан Лийблинг.
— Казах ви всичко, което знам.
— Стига комедии, докторе. Лийблинг никога не е бил местен във военна болница. Просто си направих труда да позвъня в Олбани. Не беше никак хитро да ми пробутвате скалъпената си история. — Извадих една цигара от пакета, но не я запалих. — Втората ви грешка е било да използвате химикалка, когато сте вписвали фалшивото преместване върху картона на Лийблинг. През четирийсет и пета химикалките бяха рядкост.
Доктор Фаулър простена и зарови глава в ръцете си върху мушамата.
— Знаех си, че всичко ще отиде по дяволите в мига, когато се яви някой да го потърси. Петнайсет години никой не се сети за него. Никой!
— Това е славата — казах аз, поднасяйки пламъчето на старата си бензинова запалка към цигарата. — И къде е той сега?
— Не зная — Доктор Фаулър се изправи с цената на неимоверно усилие, както пролича. — Не съм го виждал, откак бе на лечение при мен по време на войната.
— Но той все трябва да е някъде, докторе.
— Нямам никаква представа къде може да е, след като напусна клиниката. Една нощ, преди много години вече, дойдоха и го отведоха. Качи се в някаква кола и замина. Оттогава не съм го виждал.
— Качил се е в кола, казвате. Аз мислех, че е бил напълно неподвижен.
Докторът премига и си разтърка очите.
— Когато постъпи при нас, се намираше в кома. Но за месец го изправихме на крака. Всеки следобед играехме пинг-понг.
— Значи, когато е тръгнал, е бил нормален?
— Нормален? Грозна дума. Абсолютно нищо незначеща. — Доктор Фаулър забарабани нервно със сгърчени пръсти по протритата мушама. На лявата си ръка носеше златен пръстен с гравирана петолъчка. — За да разберете какво имам предвид, ще ви кажа, че Лийблинг не беше като другите хора. Вярно, той възвърна разсъдъка си, започна отново да говори и да вижда, крайниците му се раздвижиха, но остана засегнат от тежка амнезия.
— Значи е бил забравил всичко?
— Напълно. Не знаеше нито кой е, нито откъде идва. Собственото му име не му говореше нищо. Беше убеден, че е някой друг и че накрая ще си спомни за истинската самоличност. Както ви казах, взеха го приятели. Но аз просто им повярвах, че са такива. Джонатан Лийблинг не ги позна. За него те бяха непознати хора.
— Поговорете ми малко за приятелите. Какви хора бяха? Как се казваха?
Докторът затвори очи и опря треперещи пръсти на слепоочията си.
— Толкова отдавна беше. Минаха много години оттогава. Аз самият се постарах да забравя.
— Не, докторе, не ми пробутвайте номера с амнезията.
— Дойдоха двама — каза той съвсем бавно, сякаш изтръгваше думите от далечното минало и ги прекарваше през ситото на угризенията. — Мъж и жена. Беше по тъмно и жената стоя през цялото време в колата. Не я видях изобщо. Мъжа го познавах. Бях го виждал няколко пъти преди това. Той уреди всичко.
— Как се казваше?
— Едуард Кели, поне така твърдеше. Нямаше как да разбера дали това е истинското му име.
Записах си в тефтерчето.
— Казахте, че той е уредил всичко. Какво означава това? Какво ви предложи в замяна на Лийблинг?
— Пари — докторът изплю думата, сякаш беше късче гнило месо. — Нали всеки човек си има цена? Поне аз си имах моята. Този Кели се яви един прекрасен ден и ми предложи пари.
— Колко?
— Двайсет и пет хиляди долара. Може и да не е голяма сума днес, но тогава, по време на войната, ми се стори огромна.
— О, и днес може да ти завърти главата. Какво точно искаше Кели срещу тези пари?
— Можете и сам да се досетите… Да пусна Джонатан Лийблинг, без да регистрирам заминаването му. Да унищожа всички доказателства за излекуването му. И най-вече: да поддържам версията, че още се намира в клиниката „Ема Харвист“.
— И вие го направихте?
— Не беше трудно. Освен този Кели и импресариото — или може би беше менажер, не знам точно — никой не посещаваше Лийблинг.
— Как се казваше импресариото?
— Струва ми се, Вагнер. Забравил съм първото му име.
— И той ли беше в комбина с Кели?
— Не, доколкото си спомням. Никога не съм ги виждал заедно, а и сякаш не знаеше за заминаването на Лийблинг. Обаждаше се по телефона през два-три месеца, за да разбере дали състоянието на Лийблинг се подобрява, но сам никога не се яви, за да го види. После престана и да се обажда.
— А в клиниката? Администрацията не се ли усъмни, че липсва един болен?
— Нямаше причини да се усъмни. Поддържах досието му в ред и всеки месец пълномощниците на Лийблинг изпращаха чек, за да заплатят престоя му. Щом сметките са в ред, никой за нищо не пита. Измислих някаква история, за да отклоня любопитството на санитарите, но тяхното внимание и без това бе изцяло погълнато от други болни, така че особени затруднения не съм имал. Както ви казах, при него никой не идваше. От един момент насетне трябваше просто на всеки шест месеца да попълвам клетвена декларация, чийто формуляр пристигаше като по часовник. Изпращаше го някакво нюйоркско бюро за юридически консултации.
— „Макинтош, Уайнсеп и Спай“?
— Да — доктор Фаулър вдигна към мен погаснал поглед. — Парите не бяха за мен, държа да ви го кажа. По онова време жена ми Алис беше още жива. Имаше карциноиден синдром и се нуждаеше от операция, която не бях в състояние да платя. Сумата ми позволи да направя това за нея и да я отведа на Бахамските острови. Но тя умря въпреки всичко. Не можа и една година да поживее. Парите са безсилни срещу болестта. Дори всичките пари на света…
— Говорете ми за Джонатан Лийблинг.
— Какво искате да знаете?
— Каквото и да е, всякакви дребни подробности, навиците му, любимите му занимания, как обичаше бифтека си: препечен или кървящ. Какви му бяха очите.
— Вече не си спомням за всичко това.
— Разкажете ми каквото си спомняте. Да започнем с физическото му описание.
— Нищо не мога да ви кажа. Нямам никаква представа как е изглеждал.
— Не ме пързаляйте, докторе.
Наведох се напред и отблизо издухах облак дим в сълзящите му очи.
— Истината ви казах. Младият Лийблинг пристигна при нас след сериозна фациална интервенция.
— Пластична хирургия, така ли?
— Да. През цялото време на престоя главата му бе омотана с превръзки. Не съм присъствал на смяната им, затова никога не съм виждал лицето му.
— Знам защо му викат пластична хирургия — казах аз, попипвайки разплескания си като картоф нос.
Докторът ме разгледа с професионално око.
— Восък?
— Спомен от войната. Две години нямаше грешка. Шефът ми ме покани във вилата си на морето в Барнигат, Джърси. Беше август и един ден заспах на плажа. Когато се събудих, всичко се беше стопило отвътре.
— Да, вече не се използва восък.
— И на мен така ми казаха. — Изправих се и се облегнах на масата. — Поговорете ми за Едуард Кели.
— Много години минаха. Хората се променят.
— Колко години? Кога точно Лийблинг излезе от клиниката?
— През четирийсет и трета или четирийсет и четвърта. Войната още не беше свършила. Не мога точно да си спомня.
— Пак ли пристъп на амнезия?
— Повече от петнайсет години са минали. Какво искате от мен?
— Истината, докторе?
Старецът започваше да ми лази по нервите.
— Казах ви истината, доколкото си я спомням.
— Как изглеждаше Едуард Кели?
— Млад беше, сигурно трийсет и пет годишен. Сега трябва да е на петдесет.
— Докторе, губите ми времето.
— Само три пъти съм го виждал.
— Докторе!
Протегнах ръка и с палеца и показалеца си стиснах възела на вратовръзката му. Хлабава хватка, но не срещнах никаква трудност да го придърпам към себе си, все едно празна черупка.
— Спестете си неприятностите. Не ме карайте да бъда груб с вас, за да ви принудя да говорите.
— Казах ви всичко каквото зная.
— Защо прикривате Кели?
— Не го прикривам. Аз на практика не го познавах. Аз…
— Ако не бяхте такъв парцал, да съм ви сменил физиономията. — Той опита да се дръпне назад, но аз стиснах малко по-силно възела на вратовръзката. — А и защо да се хабя, като има по-лесен начин. — В зачервените очи на доктора се прокрадна страх. — Мравки ви полазиха по гърба, нали? Нямате търпение час по-скоро да си тръгна, за да се надрусате с оная гадост в хладилника, така ли е, докторе?
— Всеки се нуждае от нещо, за да забрави — промърмори той.
— Аз не искам да забравяте. Искам да си спомните. — Стиснах го за ръката и го изведох от кухнята. — Затова сега ще се качим до вашата стая, вие ще си полегнете, за да поразмислите, докато аз отида да хапна нещо.
— Какво искате да знаете? Кели имаше черна коса и мустачки като на Кларк Гейбъл.
— Не е достатъчно, докторе. — Помъкнах го нагоре по стълбата, теглейки ревера на вълненото му сако. — Два часа въздържание ще ви поосвежат паметта.
— Ходеше винаги в скъпи дрехи — с плачлив глас занарежда доктор Фаулър. — Много строги костюми. Нищо открояващо се.
Засилих го през тясната врата на стаичката му и той се просна на кревата.
— Помислете си, докторе.
— Имаше хубави зъби. Очарователна усмивка. Моля ви, не си тръгвайте!
Затворих вратата след себе си и завъртях дългия ключ в ключалката. Беше от ония, с които баба държи съкровищата си на скришно. Пуснах го в джоба си и слязох, подсвирквайки си.