Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (22)

22.

Дъсчената алея и целият плаж бяха пусти. Стигнах до Стипълчейз парк, разпрострян на не по-малко от четиринайсет хектара. Кулата за парашутни скокове, реликва от международния панаир през 1939 година, се издигаше като шейсетметрова гъба, скътала под чадъра си огромен павилион с глинени стени. Над входа му грамадно табло известяваше: ДВОРЕЦ НА СМЕХА, под изрисуваното ухилено лице на основателя Джордж К. Тилайън.

Открих една дупка в дъсчената тараба около павилиона и почуках на покритото със сол прозорче до главния вход. Шумът прокънтя в пустия увеселителен парк, сякаш цяла армия чукащи духове се разбесняха изведнъж. Хайде, пазачо, събуждай се! Банда крадци са дошли да отмъкнат парашутната кула!

Тръгнах около огромната постройка, чукайки на всяко стъкло, което ми се изпречеше. И така налетях на насочен срещу мен револвер. Беше „Колт Полисис Позитив 38 Спешъл“, но в този миг ми приличаше на Дебелата Берта.

Ръката, здраво стиснала трийсет и осемкалибровия колт, принадлежеше на старец с кафява униформа и свински очички, вторачени в мен над нос, напомнящ обущарски чук.

— Не мърдай! — изрева той с глас, излязъл сякаш направо от морските дълбини.

Аз и не мърдах.

— Навярно вие сте господин Болц? — попитах аз. — Пол Болц.

— Моето име не те засяга! Ти кой си?

— Името ми е Анджел. Частен детектив съм. Искам да поговоря с вас във връзка с един случай, който ми е възложен.

— Отде да знам дали наистина си частен детектив.

Понечих да бръкна в джоба си, а Болц натика цевта на револвера в корема ми и изръмжа:

— С лявата ръка.

Преместих куфарчето си в дясната ръка и измъкнах портфейла с лявата.

— Отворете го, удостоверението е вътре.

Пазачът се вторачи със свинските си очички, разгледа всички карти и ми го върна. За малко да скоча върху него, но се въздържах.

— Вярно, частно ченге си. Какво искаш?

— Вижте, денят ми досега беше много тежък. По-добре си приберете револвера. Дойдох при вас за услуга. Не е ли ясно?

Известно време той разглеждаше револвера си, сякаш се питаше с това ли ще вечеря днес. После сви рамене и го напъха в кобура, показвайки ми, че предпазителят не е спуснат.

— Аз съм Болц — призна накрая той. — Казвай.

— Не може ли да се скрием някъде от вятъра, за да си поговорим?

С отсечено кимване на длъгнестата си глава той ме подкани да вървя пред него. Един зад друг двамата слязохме по няколкото стъпала, водещи до врата с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.

— Влизай. Отворено е. — Влязохме в просторното пусто помещение. — Кажи сега, ченге, какво ти трябва.

— Търся една циганка гледачка на име Мадам Зора. Разбрах, че сте работили за нея в началото на четирийсетте години.

— Първо ще ти кажа, ченге, че нито беше циганка, нито се казваше Зора. Аз съм от малкото, които знаеха, че е дъщеря на един баровец от Ню Йорк.

Магаре да ме беше ритнало, щеше да ми се стори погалване с ангелско крило в сравнение с шока, който усетих при тези думи. Трябваше ми известно време, за да мога да попитам стареца:

— А знаете ли истинското й име?

— Че ти да не ме мислиш за изтресен! Аз знаех всичко за нея. Казваше се Меги Крузмарк и баща й имаше повече кораби, отколкото е английската флота.

— Кога я видяхте за последен път?

— През пролетта на четирийсет и втора. Вдигна си дърмите, без дума да каже. Аз увиснах тука като захвърлен парцал.

— А случвало ли ви се е да видите с нея и един певец на име Джони Фейвърит?

— Случвало се е, разбира се. Все заедно ходеха. Тя не можеше да се отлепи от него.

— Нещо да е говорила за него и вие да сте го запомнили?

— Мощ.

— Какво?

— Казваше, че имал мощ.

— Това ли е всичко?

— Как да ти кажа, аз много не надавах ухо. За мен всичко това си беше вятър и мъгла. Не съм го взимал насериозно — Болц се прокашля. — Виж, с нея беше друго. Тя вярваше.

— А Фейвърит?

— И той. По очите му личеше.

— След това не сте ли виждали никой от двамата?

— Никога. Ако стават такива неща, той сигурно е отлетял на луната, яхнал метла. А и тя. Зло да ги забрави.

— А да сте чували за един черен пианист на име Тутс Суит?

— Не.

— Не можете ли да си спомните нещо друго?

Болц се изхрачи на пода между краката си.

— Минали работи. Всичко това е умряло и погребано.