Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (6)

6.

Минаваше полунощ, когато се върнах при доктор Фаулър. Къщата беше тъмна, светеше само в неговата стая. Явно е имал затруднения със заспиването тази нощ. Но това не обременяваше съвестта ми. Хапнах вкусна скара, после се наврях в едно кино и изгледах половината прожекция. Безпощаден занаят е моят.

Влязох през главния вход и пресякох тъмното антре, за да стигна до кухнята. Хладилникът мъркаше в мрака. Грабнах ампула морфин за примамка и тръгнах нагоре по стълбата, светейки си с джобното фенерче. Стаята, разбира се, беше заключена.

— Ето ме, докторе — извиках аз, докато търсех ключа в джоба си! — Нося ви дозичката.

Най-сетне намерих ключа и отворих вратата. Докторът дума не промълви. Лежеше си на леглото, потънал във възглавниците, още облечен с вълнения костюм. В лявата ръка стискаше на гърдите си рамка със снимката на някаква жена. В дясната държеше револвера. Куршумът бе влязъл през дясното око. Гъста кръв бе избила в краищата на отвора като рубинени сълзи. Ударната вълна бе изкарала другото око наполовина от орбитата и то сякаш се взираше в мен със стъкления поглед на тропическите риби.

Докоснах опакото на дланта му. Беше студена като къс месо, окачено на ченгела. Преди да пипна каквото и да е друго, отворих куфарчето на пода и извадих чифт гумени ръкавици от джобчето на капака.

Нещо не се връзваше. Странно ми се струваше някой да си пусне куршум в окото, но пък от друга страна, докторът като специалист очевидно е бил по-наясно по въпроса. Опитах се да си го представя, стиснал насочения надолу револвер, докато той самият отмята глава назад, все едно си слага капки в очите. Не, нещо не беше точно.

Вдигнах от нощното шкафче подвързаната в кожа библия. До леглото изпадна кутия с патрони. Това беше фалшива книга, куха отвътре… а аз се оказах пълен глупак, за да не открия по-рано патроните. Вдигнах ги, събрах и онези, които се бяха изтърколили под леглото, и ги напъхах обратно във фалшивата библия.

Обиколих цялата стая и изтрих с носната си кърпа всичко, до което се бях докосвал, докато претърсвах стаята. Полицията от Паукипси едва ли щеше да бъде особено очарована от факта, че частен детектив, пришелец, е подложил на тормоз един от видните граждани — до такава степен, че го е принудил да се самоубие. Казах си, че ако е самоубийство, те няма да седнат да търсят отпечатъци и продължих да трия.

Изтрих и дръжката на вратата, и ключа и затворих, без да заключвам. Долу обърнах пепелника в джоба на сакото си, занесох го в кухнята, измих го и го сложих до отцеждащите се чинии. Върнах морфина и бутилката мляко в хладилника, после внимателно минах с кърпата навсякъде из кухнята. Слязох в мазето и изтрих дръжката на вратата и цялата брава. За външния капак не можах нищо да направя, освен да поставя резето на мястото му и да натикам винта обратно в изкъртеното гнездо. Някое малко по-любопитно ченге нямаше начин да не го забележи начаса.

По обратния път за Ню Йорк имах достатъчно време да обмисля всичко в колата. Това, че бях подтикнал един стар човек към самоубийство не ми даваше мира. Изпитвах известни угризения и ми беше тъпо. Каква грешка, да го заключвам в една стая с револвер. Още повече, че докторът имаше какво да разкаже.

Опитвах се да запечатам образа в съзнанието си, като снимка: проснатият на леглото доктор Фаулър със зееща дупка на мястото на окото, пръснатият по одеялото мозък. На нощното шкафче запалена лампа, до нея библия. В библията — куршуми за револвер. В изстиналата Сгърчена ръка на лекаря — рамка с портрет, която преди това бях видял върху скрина. Показалецът на другата ръка — върху спусъка.

Колкото и да превъртах сцената в главата си, някакво парче от мозайката липсваше. Кое точно? Къде му беше мястото? Можех да се опра единствено на инстинкта си. Някакво натрапчиво подозрение ме преследваше и не можех, и не можех да се отърва от него. Вероятно за да избягна въпроса за собствената си вина, смътно усещах, че това не е самоубийство. Не, според мен някой беше препарирал доктор Фаулър.