Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (3)

3.

Шестгодишният ми шевролет се намираше в гаража при хиподрума на Четирийсет и четвърта улица, до Шесто авеню.

Към два часа вече карах на север по Уест сайд хайуей. Големият юруш за уикенда още не беше започнал и нямаше задръствания. Спрях в Йонкърс и купих половин литър бърбън, да не съм сам. Докато преминах Пикскил, изпразних наполовина бутилката и я прибрах в жабката, да си имам и на връщане.

Стигнах предградията на Паукипси малко след три и на Около седем километра от центъра налетях по Плезант вали роуд на висока стена с много внушителна врата от ковано желязо, на която с медни букви пишеше: КЛИНИКА ЕМА ДОД ХАРВИСТ. Навлязох по една покрита с чакъл алея, която близо петстотин метра се виеше сред борове, и се озовах пред пететажна сграда от червени тухли в английски стил от XVIII век — по-скоро ученически пансион, отколкото клиника.

Отвътре обаче си беше истинска клиника с бледозелени стени и сив излъскан линолеум, който можеше направо да служи за операционна маса. Тезгяхът на рецепцията, покрит с дебело стъкло, стърчеше пред допълнително изградена стаичка в преддверието. Срещу входа започваше бляскав от чистота коридор, по който санитар, облечен в бяло, буташе празна инвалидна количка. Щом стигна до края, зави надясно и изчезна.

Момичето на рецепцията беше младо и не особено красиво. И тя беше в бяло и носеше на престилката си малка рамчица с името: Р. Флийс. Зад гишето се виждаше канцелария, цялата затрупана с папки.

— Какво мога да направя за вас, господине?

Гласът на госпожица Флийс галеше като зефир. В дебелите стъкла на очилата й се отразяваха неоновите лампи.

— Да ви се представя първо. Казвам се Ендрю Конрой. Участвам в едно проучване на Националния здравен институт.

Поставих куфарчето си върху тезгяха и й дадох една от фалшивите визитни картички, с които е натъпкан резервният ми портфейл.

Госпожица Флийс ме изгледа подозрително и измитите й очи потрепнаха зад дебелите стъкла, подобно на екзотични риби в аквариум. Видях, че не й харесаха измачканият ми костюм и мазните петна по вратовръзката. Добре че беше дипломатическото куфарче от естествена кожа, да пооправи малко нещата.

— Желаете ли специално да се срещнете с някого, господин Конрой? — попита тя, правейки плах опит за усмивка.

— Разчитам на вашата помощ. — Прибрах резервния портфейл във вътрешния си джоб и се облакътих на тезгяха. — Институтът прави изследване върху неизлечимите случаи на травматизъм. Моята задача е да събера данни за живите пациенти, които се намират в частни клиники. Вие като че ли имате тук един човек, който отговаря на описанието.

— Бихте ли ми казали името му?

— Джонатан Лийблинг. Всичко, което можете да ми съобщите, си остава строго поверително. В официалния доклад имена няма да бъдат споменавани.

— За момент, ако обичате.

Грозотийката с божествен глас се навря в канцеларията и отвори долното чекмедже на един от класьорите. Не й трябваше много време, за да намери каквото търсеше. Върна се с една отворена картонена папка, която побутна към мен на тезгяха.

— Действително е имало в нашата клиника такъв болен, но както виждате, преди няколко години Джонатан Лийблинг е бил преместен във военната болница в Олбани. Ето досието му. Вътре са всички данни, с които разполагаме за него.

Преместването бе надлежно регистрирано върху картона на болния с дата 5 декември 1945 г. Извадих си тефтерчето и се направих, че записвам.

— Мога ли да науча името на лекуващия лекар?

Тя обърна папката към себе си, за да прочете нещо.

— Доктор Фаулър — посочи тя с пръст.

— Той още ли работи в клиниката?

— Да, разбира се. Дори в момента е дежурен. Искате ли да поговорите с него?

— Стига да е възможно.

Тя направи нов опит да се усмихне.

— Сега ще разбера дали е свободен — отиде към ъгъла на тезгяха и заговори тихичко в един малък микрофон. Усиленият й глас прокънтя в някакъв далечен коридор. — Моля доктор Фаулър да се яви на входа… Моля доктор Фаулър да се яви на входа.

Когато се върна срещу мен, я попитах била ли е на работа миналата неделя.

— О, не — отговори тя. — Бях си взела почивка, защото сестра ми се омъжи.

Доктор Фаулър се появи изневиделица, безшумен като котка с гумените си подметки. Беше много висок, над метър и деветдесет, и ходеше отпуснат, дори изглеждаше леко гърбав. Облечен бе в костюм рибена кост, негладен и много широк. Стори ми се към седемдесетгодишен. Няколкото косъма върху главата му изглеждаха като калайдисани.

Госпожица Флийс ме представи с името Конрой и аз си изпях песничката за проучването на Националния здравен институт, добавяйки:

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми разкажете нещо за Джонатан Лийблинг.

Доктор Фаулър хвана папката. Може и от паркинсон да му трепереха пръстите, но не ми се вярваше.

— Толкова отдавна беше — каза той. — Труден случай. Никаква следа от прекъсване на нерв, а лечението не даде никакъв резултат. Стори ни се безполезно да го държим тук, още повече като се имат предвид, разходите за престой и другите, затова го преместихме в Олбани. Като ветеран от войната имаше право на безплатно легло до края на дните си.

— Значи сега е в Олбани?

— Несъмнено. Ако е още жив, разбира се.

— Не смея да ви отнемам повече време, докторе. Много съм ви благодарен.

— Няма защо. Съжалявам, че не можах да ви бъда по-полезен.

— Напротив, докторе, много ми помогнахте.

Това беше вярно. Очите му достатъчно красноречиво разкриваха цялата истина.