Уилям Хьортсбърг
Ангелско сърце (12)

12.

Триото на Дон Шърли свиреше в Хикъри клъб, но започваха много по-късно и когато аз се появих, барът тънеше в глух сумрак. Поръчах си едно уиски и се настаних така, че да наблюдавам входа. След още две уискита се зададе мъж с калъф за саксофон. Беше облечен с кафяво кожено яке и светлобежов пуловер с голяма обърната яка. Косата му бе късо подстригана, доста посивяла. Махнах му с ръка и той пристъпи към мен.

— Върнън Хайд?

— Същият — отвърна той с измъчена усмивка.

— Искате ли да си оставите саксофона и да пийнете едно?

— Искам. — Той постави внимателно инструмента на масата и седна. — Значи вие сте журналистът. И какво точно пишете?

— Разни неща, най-вече за списанията. Портрети, биографии.

Дойде келнерката и Хайд си поръча бира. Говорихме си за това-онова, докато му я донесоха. Той отпи една дълга глътка и попита:

— Значи искате да пишете за оркестъра на Спайдър Симпсън? Попадате на точното място. Ако камъните можеха да говорят, тротоарите в тази махала могат много да ви разкажат.

Прекъснах го.

— Знаете ли, не искам да ви лъжа. В моята статия ще говоря и за оркестъра, разбира се, но са ми необходими сведения преди всичко за Джони Фейвърит.

Усмивката на Върнън Хайд се сгърчи така, че заприлича на гримаса.

— Оня фукльо ли? И защо искате да пишете за него?

— Както разбирам, не сте били особено добри приятели.

— Да не би според вас хората още да го помнят?

— Поне един от отговорните редактори в „Лук“ го помни дотолкова, че да му хрумне да публикува нещо за него. А и вие самият, както виждам, пазите доста жив спомен. Какъв човек беше?

— Гад. Номерът, който погоди на Спайдър, беше отвратителен.

— Какъв номер?

— Преди всичко, трябва да знаете, че Спайдър го е открил. Прибрал го от някаква провинциална дупка.

— Да, чух за това.

— Фейвърит дължеше страшно много на Спайдър. Прибираше дори процент от посещенията. Наистина нямаше от какво да се оплаче. Договорът му със Спайдър важеше за четири години, а той го развали. Сума ти ангажименти на оркестъра отпаднаха заради тоя боклук.

Извадих си тефтерчето и писалката и се престорих, че записвам онова, което ми казваше.

— Поддържаше ли след това някакви връзки с музиканти от оркестъра на Симпсън?

— Вие да не да вярвате в духове?

— Защо?

— Ами че той не е жив. Претрепаха го през войната.

— Така ли? Аз пък бях чувал, че е в някаква клиника около Ню Йорк.

— Не е изключено, но все пак мисля, че умря.

— Чувах също, че е бил изключително суеверен. Вие помните ли нещо такова?

Устните на Хайд отново се разтеглиха в киселата му усмивка.

— Аха, направо беше откачен по спиритически сеанси и кристални топки.

— Имал някакво гадже гледачка…

— Така разправяха, само че аз не съм я виждал. По това време пътищата ни с Джони се разминаваха.

Попитах го дали Фейвърит е бил близък с някой от оркестъра.

— Според мен Джони никога с никого не е бил близък. Можете да ме цитирате, ако се наложи. Беше единак. Сам за себе си. Иначе ще ти подметне някой майтап, ще ти се ухили, но само така, за очи. Много го биваше да хвърля пепел в очите на хората. Чарът му служеше като щит, за да се крие от всички.

— Можете ли да ми кажете нещо за частния му живот.

— Виждал съм го само на сцената или нощем в рейса, докато пътувахме от град на град по време на турне. Най-добре го познаваше Спайдър. С него трябва да поговорите.

— Имам телефона му на Западния бряг, но досега все не успявах да се свържа. Още една бира?

Хайд прие. Поръчах още по едно. Прекарах цял час с него, бъбрейки за едно и за друго, но не и за Джони Фейвърит.