Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (9)

Осма глава
Харпър

Все пак реших да се спусна през прозореца.

Опитвам се и да не го мисля много-много, защото ще се паникьосам и няма да го направя.

Погледнати отвън, дървените решетки по задната стена на двореца не изглеждаха толкова нависоко, но оттук… виждам само бъдещето си в гипсово корито. Или в ковчег.

Усуканите с бръшлян и цветя решетки са разположени на равни разстояния между прозорците. Повечето прозорци са толкова далеч един от друг, че на пръв поглед обезсмислят мисията ми — все пак не съм висока три метра. Но тези на банята и гардеробната са почти долепени.

Стъпвам на перваза, стремейки се да не поглеждам надолу. Това е най-безразсъдното нещо, което съм вършила някога.

Всъщност… не. Като се замисля, май по-безразсъдно бе да нападна мъж на улицата с гаечен ключ. Така че всичко е наред.

Открих раница в гардеробната и натъпках вътре резервен пуловер и всичката храна от подноса, но те няма да са ми от полза, ако не успея да се измъкна от стаята.

Освен това ще е повече от очевидно, че съм имала такива намерения, и следващия път може би ще ме заключат на друго място, където едва ли ще ми се удаде шанс за бягство.

Въздухът свисти в гърдите ми. Не ми достигат петнайсетина сантиметра да се добера до решетката. Налага се да скоча.

Сърцето ми бие като лудо и ми подсказва, че не мога да скоча на петнайсет сантиметра. Също и че боли да паднеш от високо. Казва ми, че съвсем съм се побъркала.

Ако Джейк можеше да ме види сега, щеше да получи инфаркт.

Но тези мисли бързо са изместени от тревогата за майка ми, която е съвсем сама и безпомощна в леглото си.

Очите ми се пълнят със сълзи. Беше дълъг ден. Шансовете ми намаляват с всяка изминала секунда.

Така, трябва да се стегна. Забърсвам лицето си с ръкав. Навярно тези петнайсет сантиметра са разстоянието, което ме дели от семейството ми, а аз просто седя тук и цивря. След няколко минути ще се мръкне, нямам време за губене.

Затягам каишката на раницата, стискам зъби и скачам.

Усещам дърво и плетеница от клонки под ръцете си. Раницата се залюлява бясно на рамото ми, мъча се да открия местенце, в което да пъхна десния си крак.

Готово! Залива ме вълна от сладко и неподправено облекчение. Заравям лице в бръшляна и хълцам от щастие. Благодаря ти.

Дървото под краката ми се прекършва.

Политам надолу.

Мятам трескаво крака и ръце.

Крещя.

Неочаквано кракът ми намира опора. Декоративен каменен перваз, издаден едва на няколко сантиметра от стената на двореца. Намирам се на три метра под прозореца. Пръстите ми изгарят и ударих коленете си в камъка, но болката означава, че съм жива.

Пред очите ми танцуват звездички и за един ужасяващ миг ми се струва, че ще припадна.

Не. Не мога да припадам. Не разполагам с НИКАКВО ВРЕМЕ, така че тялото ми НЕ БИВА ДА МИ ИЗНЕВЕРЯВА ТОЧНО СЕГА.

Дървото изпуква. Решетките отново ме предават.

Отчаяно опитвам да се хвана за нещо, но мускулите ми не реагират достатъчно бързо. Дървото продължава да се цепи. Раздирам кокалчетата на ръцете си. Бицепсите ми горят. Бръшлянът ожулва бузите ми. Всеки момент ще се строполясам на земята и ще умра.

Не. Тупвам на земята и не мога да си поема въздух от болка.

Майчице, как въобще ми хрумна подобна налудничава идея!

Лежа неподвижно в тревата, обмисляйки кое би било по-лошо: да умра или онези двамата да ме заварят тук.

След малко въздухът отново изпълва дробовете ми. Мислите ми се избистрят. Понатъртила съм се, но май няма нищо счупено. Разцепените решетки олекотиха падането.

Най-сетне успявам да се обърна по корем и заставам на четири крака. Почти непрогледен мрак е. Времето не е на моя страна. Трябва да се добера до конюшнята, преди да са осъзнали, че съм се измъкнала.

Бързо откривам правилната посока. Воля тихичко изцвилва, когато протягам ръка към него.

— Хей, приятелче — прошепвам. Топлият дъх на коня върху дланта ми веднага ме кара да се почувствам по-добре. — Искаш ли пак да се поразтъпчем?

Заемам се да го оседлая и погледът ми се спира върху нещо, което по-рано съм пропуснала: на отсрещната стена е разпъната огромна карта. Най-отгоре с грамадни ръкописни букви пише „Ембърфол“. Премятам юздите през рамо и се запътвам натам. Прокарвам пръсти по хлъзгавата засъхнала боя, с която са изписани имената на градовете. Уайлдторн. Хътчинс Фордж. Блекрок Плейнс. В средата на картата, точно до пристанище Силвърмуун, е изрисуван дворец.

Едно е сигурно — това не е карта на Съединените щати.

Воля потропва с копито зад гърба ми. Прав е. Трябва да вървим.

Лесно ще стигна до гората, а и конят, изглежда, знае пътя. Пътеката тъне в мрак и хладен ветрец шумоли в короните на дърветата. Непрестанно поглеждам през рамо, но все още не съм забелязала раздвижване, нито пък съм чула викове зад гърба си. Адреналинът препуска във вените ми и едва успявам да обуздая коня. Справихме се. Изплъзнахме им се.

Внезапно от небето политат снежинки.

Дръпвам юздите и Воля застава на място. От устата ми излизат кълбета пара. Мозъкът ми отказва да асимилира тази рязка промяна във времето, но няма как да се престоря, че не усещам мразовития въздух и не виждам снежинките по гривата на коня. Снежна пелена застила пътеката и дърветата наоколо, миниатюрни кристалчета блещукат на лунната светлина.

Поглеждам назад и пътеката, по която току-що минахме, също е покрита със сняг. Между дърветата се сипят едри снежинки.

Сигурно сънувам.

Насочвам Воля обратно към двореца. От снега не остава и помен. Топлината обгръща премръзналото ми лице. Снежинките по гривата на коня се превръщат във водни капчици.

Дворецът се извисява в далечината, светлинките в прозорците му трептят между дърветата.

Прокълнат.

Дъхът ми секва. Музикалните инструменти навярно са майсторски изпипан трик, но умът ми не побира как е възможно времето да се промени толкова рязко. Машина за сняг не би могла да свали температурата с четиридесет градуса.

Воля отмята глава, опъвайки юздите в ръцете ми — подканя ме да взема решение.

Прокълнати или не, онези мъже ме отвлякоха. Не ми остава друг избор, освен отново да поема през снега.

Студът отново изкарва въздуха от гърдите ми. Вятърът прониква през тъничкия пуловер и ме полазват ледени тръпки. След по-малко от минута дръпвам юздите на Воля, за да измъкна дебелия пуловер от чантата си. Пръстите ми са вкочанени.

Дърветата лека-полека оредяват, докато пред очите ми не се разкрива широка поляна. Лунната светлина превръща снежните преспи в зимна приказка. Докъдето ми стига погледът, всичко е затрупано със сняг. Никъде не се виждат електрически стълбове или лампи. Няма и следа от цивилизация.

Тук снегът е по-сбит, което ми говори, че все някога по тази пътека са минавали хора. Пришпорвам Воля, но тялото ми е толкова вледенено, че подскоците му едва не ме изхвърлят от седлото.

Наоколо все още не се вижда жива душа. Успях да избягам от двама въоръжени мъже и прокълнат дворец, за да намеря смъртта си в снега.

Тъкмо когато започвам да се замислям дали да не се върна, забелязвам оранжеви проблясъци в далечината. Долавям и мирис на пушек.

Това е първият признак на живот сред безбрежната бяла шир. Искрица надежда стопля тялото ми. Пришпорвам Воля, но в главата ми изниква предупреждението на Рен, че никой не охранява Кралския главен път. Мислите ми нашепват легенди за хора, последвали вълшебни светлини и изчезнали безследно.

Оранжевото сияние придобива ясно различимите очертания на огън, от който в небето се издигат валма чернилка. За миг ми заприличва на гигантска клада.

После чувам писъците. Бебешки плач.

Това е къща. Къща, погълната от пламъци.

Усуквам юздите около ръцете си и пришпорвам Воля в галоп.

Снежинките танцуват из въздуха, превръщайки се в капчици вода от горещината на пламъците. Три ревящи деца се опитват да се скрият зад жена, стиснала в обятията си пеленаче. Всички са облечени в широки нощници. Децата са боси в снега.

Насреща им мъж е насочил сабята си към жената.

Дръпвам юздите, спирайки в прикритието на мрака.

Мъжът заговаря с презрителен тон. Акцентът му е различен от този на Рен и Грей. Едва го чувам от бученето на огъня.

— Нима си въобразяваш, че можеш да ни попречиш да влезем? Тази земя съвсем скоро ще е владение на Короната.

Някъде до пламтящата къща се провиква друг мъж:

— Избий децата, Долф. Вземи жената.

— Не! — крещи жената, отстъпвайки назад заедно с децата.

Мъжът тръгва към нея, върхът на острието му опира в гърдите й, точно над плачещото бебе. Тя продължава да върви заднешком.

— Не го прави. Не го прави.

— Правя каквото ми е наредено. Кой знае, може пък и да ти хареса.

Обажда се друг мъж:

— Не убивай момичето! Предпочитам ги младички.

Момичето е на не повече от седем години.

Жената се озъбва на Долф:

— Надявам се чудовището да докопа семейството ти.

Той извърта сабята си и плачът на бебето се превръща в пронизителен писък.

Забивам пети в хълбоците на коня. Нямам представа какви ги върша, но Воля незабавно откликва. Копитата му раздират земята. Жената ококорва очи, чувам гласа на малко дете в далечината:

— Вижте! Кон!

Връхлитам с бясна скорост мъжа.

За момент губя равновесие, но пък удоволствието от факта, че съм го съборила, е ненадминато. Сабята му полита във въздуха и издрънчава някъде отляво на мен. Сядам тежко на седлото и се подготвям отново да го атакувам.

Мъжът понечва да се изправи. От слепоочието му се стича струйка кръв. Препъва се. Много добре.

Вадя камата си, възнамерявайки да намушкам непознатия. В главата ми кънтят думите на Грей: Ако продължаваш да размахваш камата като сабя, скоро ще си отсечеш ръката.

Има голяма вероятност да ми се случи нещо много по-лошо. Воля се устремява напред, без да чака моята команда.

Мъжът се свестява. Когато замахвам с ножа към него, той сграбчва крака ми и ме поваля от коня. Имам късмет, че снегът омекотява падането — докато мъжът не скача отгоре ми.

Незнайно как, но камата е все още в ръката ми. Вдигам я, готова да му я забия в…

Фрас! Пред очите ми танцуват звездички. Отнема ми известно време да осъзная, че Долф е забил опакото на ръката си в лицето ми.

После идва и болката. Усещам вкус на кръв в устата си. Той се кани отново да ме удари.

Забивам ръка в гърба му. Мъжът потреперва.

Намушках го. Намушках го.

Част от мен иска да избухне в сълзи.

Другата, по-тъмна моя половина, иска да ликува. Успях. Спасих се.

Мъжът се свлича в снега.

Вдигам поглед. Жената се е надвесила над мен, руси кичури коса са се измъкнали от плитката й, а дъхът й излиза на бели кълбета пара в мразовития въздух. Стиснала е здраво сабята на мъжа, готова да го довърши, ако аз не се справя. Момичето е прегърнало бебето. По пелените има кървави петна.

Не знам дали заради всичката тази кръв, безжизненото тяло в снега, или ужасът по лицата на децата, но реалността изведнъж ме връхлита с пълна сила.

Това не е просто лош сън.

— Добре ли е бебето? — питам.

Жената кимва.

— Одеялата са дебели. Само го е одраскал.

Чуват се викове на мъже.

— Долф! Какво става, човече?

— Много са — казва запъхтяно жената. — Ще ни видят. Трябва да бягаме.

Подава ми ръка. Аз я поемам и се изправям.

Или поне се опитвам. Левият ми крак отказва да помръдне в този кучи студ. Повдигам се на колене, но само толкова.

— Върви — казвам, останала без дъх. — Бягай.

— Хей! — провиква се мъжки глас.

През плътната димна завеса не се вижда нищо, но звучи доста близо.

Жената взима новороденото под мишница и застава пред мен и децата си.

Щом тази жена е способна да се бори с дете на ръце, то аз нямам никакво оправдание. Насилвам крака си да проработи и се изправям до нея.

Пред нас се появяват четирима мъже, всички до един със саби и облечени в зелено, черно и сребристо. Двама от тях са млади, вероятно на годините на Рен и Грей. Другите двама са по-възрастни.

Единият хваща юздите на коня ми, който отстъпва назад и мята глава.

Децата зад гърбовете ни треперят и плачат.

Най-възрастният мъж ме поглежда с присвити очи.

— Ти пък откъде се взе?

— От най-лошите ти кошмари — озъбвам се аз.

Той се разсмива напълно искрено, сетне вдига сабя.

— Сега ще оправим нещата.

Сърцето бумти в ушите ми. Това е то. Свършено е с мен.

Нещо изсвистява наблизо. Стрела пронизва гърдите на мъжа.

После още една, точно под първата.

Той рухва в краката ми. Кръв потича по ботушите ми и белия сняг. Надавам изненадан вик и отскачам назад.

— Незабавно напуснете тези земи — обажда се познат отскоро глас. — Така заповяда принцът на Ембърфол.

Рен и Грей. И двамата са на коне. Рен държи лък и вече е сложил следващата стрела на тетивата.

Жената издава стон и се приближава до мен. Внезапно впива разтреперани пръсти в ръката ми.

Мъжете крещят и изглежда се канят да ни нападнат.

Стрелите на Рен политат. Уцелват един от тях в рамото. Още един в крака. Той изревава от болка и пада.

Хладнокръвието на останалите мъже се изпарява.

— Имам достатъчно стрели да ви убия по два пъти — заявява Рен.

Поредната вече е заредена на тетивата.

Един смелчага се насочва право към жената. Тя надава писък и натиква децата зад себе си.

Фиу! Фиу! Две стрели се забиват в гърдите му и той се строполява на земята.

Последният мъж побягва презглава.

Тишината се спуска като гилотина, чува се само разпокъсаното ужасено дишане на децата.

Както и моето.

Поглеждам Рен и Грей. По лицата им проблясва все още бушуващият пожар. Изглеждат страховито.

В краката ми се въргалят трупове, а в снега хлипат боси деца. Всеки момент мозъкът ми ще обработи информацията и ще избухна в неконтролируем плач.

Вместо това, изричам единственото нещо, което изниква в размътените ми мисли:

— Благодаря!