Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (22)

Двадесет и първа глава
Харпър

Коул и Евалин се карат.

Ръцете и лицето ми са премръзнали, но конфликтът в трапезарията относно избора на ястие за знатните гости ме принуждава да поема нагоре по стълбите.

В стаята е адски студ въпреки танцуващите в камината пламъци. Проверявам дали прозорецът е затворен и виждам Грей и Рен да водят задълбочен разговор в двора.

Опасявам се, че няма да се хареса на Негово височество.

Е, той съвсем ясно го демонстрира.

С тежка въздишка дръпвам завесата и рухвам на леглото. Разтривам бедрата си, мъчейки се да ги стопля. Изпъкналите шевове на панталоните от еленова кожа задират кокалчетата ми. Не мога да повярвам, че съм тук едва от ден и половина.

Усещането, че тук истинско, а вкъщи е като далечен сън, се засилва с всяка изминала секунда. Или пък е тъкмо обратното. Може би все още не съм се паникьосала, защото очаквам да се събудя.

Ощипвам се.

Не сънувам.

Затварям очи и се обгръщам с ръце, мислейки за мама. Едно време ми казваше, че всички носим искри в себе си и благодарение на тях сме неизменно свързани, където и да се намираме. Това ми носеше голяма утеха.

Така и не я попитах какво ще стане с искрата й, ако умре.

Когато умре.

Притискам длан към гърдите си и притаявам дъх.

Не, трябва да дишам. Поемам жадно глътка въздух, опитвайки се да надвия болката.

Минава ми. Отново мога да дишам. Ще оцелея.

Не зная колко дълго ще издържи мама обаче. Сезонът продължава три месеца.

Изваждам телефона от джоба си. От батерията остават шест процента. Отварям папката със снимки. Мама. Джейк. Ноа. Аз.

На екрана се изписва предупреждение: 5%. Напълно безполезно е. Какво трябва да значи? Пет минути? Десет? Една?

Нещо ме гъделичка по бузата, забърсвам я и с изненада установявам, че връхчетата на пръстите ми са влажни. Преди време четох статия за това как светофарите с броячи са предпочитани от шофьорите, тъй като знаят точно с колко време разполагат. Опитваха се да обяснят, че е по-добре да знаеш колко време ще страдаш, отколкото просто да чакаш.

В статията има голяма доза истина.

Веднага се сещам за Рен, за неопределимия срок на проклятието му. Цяло чудо е, че не се е сринал психически.

Продължавам да прехвърлям снимките.

Четири процента.

Отварям съобщенията на Джейк. Всичко си е същото. Запаметени са само последните дванайсет часа от разговорите му с мама и Ноа. Когато чета думите на мама, чувам гласа й в главата си. Разговорът с Ноа прочитам от чисто любопитство.

За пръв път отварям съобщенията от Лорънс.

ЛН: Ако не е намерил парите, направо го очисти.

Джейк: Добре.

ЛН: Без оправдания.

Джейк: Знам.

ЛН: В противен случай сестра ти ще го отнесе.

Джейк: Ще го направя.

В сърцето ми пролазва леден ужас. Ще го направя.

Не искам да гадая. Не е нужно да гадая. Знам какво са го накарали да извърши.

— Не, Джейк — прошепвам.

Милият ми брат!

Времето му изтичаше. От него нямаше и следа.

Сестра ти ще го отнесе.

Ако е излязъл, мен вече ме е нямало. Като го познавам, сигурно ме е търсил из целия град.

Ако ли пък не се е появил…

Притискам ръка към стомаха си, а с другата закривам лицето. Неспособна съм да сдържа плача си.

Телефонът вибрира. Изключва се.

— Не! — разпищявам се аз.

Натискам с всичка сила бутона. Екранът въпреки това изгасва.

Вратата на спалнята се отваря. На прага изниква Грей.

— Милейди?

Притискам телефона към гърдите си. Сърцето ми ще изскочи.

Не зная защо така съм се вкопчила в него. В момента е нищо и никаква кутийка от пластмаса и стъкло.

— Милейди? — Тонът на Грей е тих и разтревожен. Застава на едно коляно пред мен. — Какво се е случило?

— Изключи се.

— Устройството ти ли? — Долавям объркването в гласа му. — Но те не работят тук…

— Знам. — Подсмърквам звучно. — Знам. Но на него имаше снимки. На майка ми… на брат ми… само това ми беше останало от тях.

Не съм сигурна дали ме разбира, но казва:

— Да повикам ли…

— Не. — Едва не се задавям в сълзите си. Арогантното хладнокръвие на Рен е последното нещо, от което имам нужда в момента. — Моля те.

Той помълчава за миг, през който сълзите ми рукват още по-неудържимо.

— Значи през тази джаджа виждаш света си? — пита командирът.

— Не. Може би. Нещо такова. — Избърсвам очите си с ръкав. — Вече не. Само… само снимки. Но се изключи. Не знам дали са добре. Те не знаят дали аз съм добре.

— Брат ти. Майка ти.

— Брат ми се беше забъркал в неприятности. Преди… преди ти да се появиш. Пазех му гърба. А майка ми е болна… може да е мъртва…

Рен се изправя на прага.

Супер! Само това ми липсваше. Поглеждам го на кръв.

— Махай се. Ти си виновен за всичко.

Грей става на крака и се обръща към него.

— Милорд? Да поговорим?

— И още как.

Грей излиза от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Сядам в края на леглото, заслушана в накъсаното си дишане. Оставям безполезния телефон.

Броя до десет. До двайсет. Към петдесет мозъкът ми отново проработва.

Когато стигам до сто, вече съм бясна.

Погледът ми се отклонява към отрязъка прозорец между пердетата. По небето се носят обагрени в червено облаци. Настъпва залез.

Ставам и тръгвам към вратата. Отварям я широко.

Рен и Грей са в коридора.

Този път в очите на Рен се чете съчувствие. Не се и съмнявам, че е престорено. Изпъва гръб и застава пред мен.

— Милейди… аз… не исках да…

Зашлевявам го с всичка сила.

Идва му изневиделица. Отмята глава настрани.

Не чакам ответна реакция. Шмугвам се обратно в стаята и затръшвам вратата в лицето му.

Сетне врътвам ключа.