Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (11)

Десета глава
Харпър

Незнайно защо си мислех, че „странноприемница“ е нещо повече от двуетажна къща с плътно спуснати кепенци и тъничко стълбче дим, издигащо се от комина. Дори да е имало табела, мракът и снегът са я скрили от поглед.

Рен спира коня, аз се изправям и свалям ръце от кръста му. Създали сме малък пашкул топлина помежду си и от коженото му палто се носи аромат на портокали и карамфил. Тялото ми жадува да остане точно там.

Не бива да се поддавам на изкушението. Рен може да е красив и възпитан, но в края на краищата си остава един похитител. Той бе този, който врътна ключа на стаята ми сутринта.

— Убеден ли си, че това е правилното място?

Проговарям за пръв път, откакто се озъбихме един на друг, и принцът ме поглежда през рамо. Не виждам добре лицето му и нямам представа бесен ли е, квит ли сме, или пък ще ми се наложи отново да бягам.

— Да, милейди.

— Би ли престанал да ме наричаш така?

— Правя го от уважение. Когато пътуваме заедно, хората ще предположат, че си дама, слугиня или уличница. Нима предпочиташ да те вземат за някое от последните две?

Сега вече искам да го цапардосам.

— Слизай от коня, Рен.

Той премята крак през врата на Воля и се спуска на земята, сетне се обръща и ми подава ръка.

Този път не я поемам.

— Би ли подал ръка на слугиня или уличница?

— Зададе ми въпрос. Аз ти отговорих. Не съм искал да те обиждам.

— А на затворничка? Ами ако им кажа, че си ме отвлякъл?

През цялото това време Рен не сваля ръката си.

— Аз съм техен принц. Най-много да предложат да те завържат и заключат в конюшнята.

Толкова е арогантен. Премятам крак през задницата на коня. Правя го възможно най-бързо, само и само да го подразня.

Връща ми се тъпкано. Лявото ми коляно поддава и губя равновесие.

Той пристъпва напред да ме улови.

Озоваваме се на милиметри един до друг. В тъмното ми се струва още по-млад, сякаш в очите му е заключена мъдростта на безброй години, но тялото му е останало непокътнато. Мургавата му кожа изглежда бледа на лунната светлина, лека брада е набола по страните му.

— Можеш ли да се изправиш? — пита ме с мил глас.

Кимвам в отговор. Имам усещането, че истината за това място е на път да се разкрие пред очите ми. Искам Рен да почака, да ми даде само секунда.

Той обаче се отдалечава и силно почуква на вратата.

Нито звук. Цялата треперя. Тялото ми копнее за топлината на неговото, но не бива да забравям кой е врагът.

Принцът отново вдига юмрук към вратата и точно тогава тя се отваря. Набит мъж се появява на прага с фенер в едната ръка и къс нож в другата. Гъст мустак и брада закриват половината му лице, а около кръста си е препасал лекясана кожена престилка.

— Вървете по пътя си! — провиква се, замахвайки с фенера, той. — Не желаем неприятности!

— Радвам се да го чуя — отвръща Рен. — Нито пък ние.

Мъжът вдига заплашително ножа.

— Добронамерените хора не търсят подслон по това време. Казах да си вървите.

Зад гърба му се мярка силует. Жена надзърта зад него, вкопчила белите си пръсти в стената.

Рен пристъпва напред и заговаря с гневен тон:

— Това странноприемница ли е, или не?

Приближавам се до него.

— Рен, страхуват се. Да ги оставим на мира.

— Рен? — Мъжът пребледнява като платно. Поднася фенера към Рен, оглежда го от глава до пети и пуска ножа. — Ваше височество! — изревава той. — Простете ми. Не сме ви виждали… не сме… — Забива коляно в пода с такъв трясък, че ми призлява. — Не можах да ви позная. Простете ми.

— Прощавам ти. Особено пък ако имаш свободни стаи.

— Имам — изпелтечва мъжът. — Със семейството ми ще спим в конюшнята, Ваше височество. — Отмества се от пътя с поклон. — Вземете дома ни. Вземете…

— Не ми е нужен домът ви — отговаря Рен. — Жена и децата й загубиха къщата си в пожар. Гвардейският ми командир ще ги доведе всеки момент.

— Разбира се. Разбира се. Моля, заповядайте. — Мъжът поглежда през рамо и се провиква към стълбището в дъното на стаята. — Бастиан! Ела да се погрижиш за конете им!

Уютната топлина ни обгръща още от прага и ми иде да си полегна точно тук, на килима.

— Конят — поправям го аз. — Само един е.

Той кимва енергично, като че ли не съм му казала кой знае какво.

— Да, да, разбира се.

Рен внимателно сваля палтото ми и ме обръща към себе си.

— Аз ще се погрижа за настаняването. Стопли се до камината, милейди — казва, натъртвайки леко последната дума.

Отварям уста да възразя, но той се доближава още повече. Прошепва на милиметри от врата ми:

— Никога не бих пътувал сам с прислужничка. Изборът е твой.

От дъха му ме полазват тръпки. Май все пак ще му позволя да ме нарича „милейди“.

— Бастиан! — надава отново вик домакинът. — Конете! — Хвърля ми сконфузен поглед. — Конят!

Момче на не повече от девет години се спуска по стълбите, търкайки сънено очи. Червеникавокафявата му коса стърчи във всички посоки.

— Бях заспал, тате. Какъв кон? Какво?

— Бастиан! — Гласът на мъжа е рязък, говори през зъби. — Дошли са ни знатни гости. Погрижи се за коня им.

Момчето продължава да търка очи. Поглежда с безизразно лице двама ни с Рен.

— Но кралското семейство избяга преди години.

Рен веднага се наежва.

— Бастиан! — изръмжава бащата.

— Какво? Винаги казваш, че е под достойнството им да се занимават с такива като…

— Достатъчно! — Мъжът вдига отбранително ръце. — Простете му, Ваше височество, моля ви. Млад е и още не се е събудил…

— Е, очевидно сега сме тук — отвръща Рен, вдигайки поглед към момчето, което пребледнява от строгия му тон.

— Марш! — сгълчава сина си домакинът.

Бастиан се втурва надолу по стълбите и нахлузва ботушите си. Профучава покрай нас, грабвайки пелерината си от закачалката до вратата.

— Ще притопля малко супа, Ваше височество — казва набързо жената, сякаш за да се извини за невъзпитаното държание на сина си. — Имаме и пресен хляб, ако ви се хапва.

Не чака отговор, а просто изчезва зад ъгъла.

Аз прошепвам на Рен:

— Хората винаги ли ти играят по свирката?

— Невинаги. — Обръща се към мен с непроницаемо лице. — Очевидно.

Бузите ми неочаквано пламват. Извръщам поглед.

— Върви — продължава с леко посмекчен тон принцът. — Седни.

Да седна ми се вижда по-добра идея от това да се червя пред него. Прекосявам стаята и се настанявам на креслото до камината. Неусетно се отпускам назад и оставям приказната топлина да обгърне тялото ми.

Жената се завръща с две грамадни димящи халби. Подава едната на Рен и донася втората на мен.

— Ябълкова медовина, милейди — обявява с гордост тя. — Този път се получи наистина вкусна.

— Благодаря. — Топлинката на халбата е като мехлем за премръзналите ми пръсти. Отпивам голяма глътка. Очаквам да е нещо, подобно на сайдер, но вместо това небцето ми е завладяно от наситения вкус на ябълки, накиснати в бира и мед. — Невероятно е.

Жената прикляква.

— Момчето ми прибра коня ви. Сега отиде да накладе камините в стаите на горния етаж. Негово височество спомена, че сте пътували цял ден.

— Може да се каже. — Вдигам очи към нея. — Извинявам се… мога ли да попитам как се казваш?

— Името ми е Евалин, милейди. Съпругът ми се казва Коул. И вече се запознахте със сина ни Бастиан.

— Аз съм Харпър.

— О, лейди Харпър. За нас е чест. — Кратка пауза. — Моля, кажете ми, ако прекалявам, но напоследък толкова рядко чуваме за кралското семейство. Името и акцентът ви не са ми познати. Май не сте тукашна.

Премигвам на парцали.

— Може да се каже.

— О, ама че хубаво! — Жената плясва с ръце. — Преди години кралят затвори границите ни и много хора вярват, че невъзможността за търговия е причината градовете да са в такова окаяно състояние. В последно време нямаме почти никакви посетители. — Лицето й пребледнява. — Не че оспорвам решенията на краля, милейди.

— Не съм си го и помислила — успокоявам я аз.

Облекчение разведрява чертите й.

— Но щом сте тук с принца, това означава, че предстоят промени. Коя е родината ви?

Обръщам поглед към Рен. Иска ми се да престане да си приказва с Коул и да ме избави от този разговор.

— Ди Си — проронвам тихо.

— Лейди Харпър от Диси — развълнувано повтаря Евалин. — Каква хубава новина само! Да не би да сте принцеса Харпър? Ще има ли сватба?

Може би студът е увредил мозъчните ми клетки.

— Не съм… сватба ли каза?

Евалин се приближава и извива любопитно вежди.

— Да, милейди.

Отнема ми секунда да осмисля думите й.

— Не! — Изпъвам се като струна в стола и едва не разливам халбата. — Не. Няма да има сватба.

— Аха. Значи текат преговори. — Евалин кимва прозорливо. — Разбирам. Хората ще се зарадват. Струпаха ни се страшно много тревоги. Слуховете за нашественици от север наистина ни изплашиха. Наложи се да залостваме вратата вечер.

Защо, за Бога, Рен се бави толкова?

Даже не искам да си помислям колко бързо се превърна от похитител в спасител.

— Милейди — прошепва Евалин. — Да не би да сте паднала от коня? Да ви донеса ли билкова отвара за синината на бузата ви? Ако искате да задържите вниманието му, няма да е зле да…

— Да, може. Благодаря ти.

Моля се да се отърва поне за малко от въпросите на тази жена.

Някой блъска по вратата. Когато Коул я отваря, из къщата профучава вятър, от който огънят в камината примигва и по тялото ми пробягват ледени тръпки. Грей стои на прага, качил е едно от децата на рамене и го е загърнал с наметалото си. Друго пък сладко спи в обятията му. И тримата са посипани със сняг. След него е Фрея с бебето в ръце, последно се появява и по-голямото момиче. Тя и децата изглеждат грохнали и изтощени до припадък.

Аз се повдигам от креслото.

— Чакайте — казвам. — Ще ви помогна.

Евалин обаче е по-чевръста от мен.

— Фрея! О, Фрея, мило момиче! Когато принцът спомена децата, се ужасих, че може би става дума за теб. Влизайте, стаите са приготвени. Ще ви помогна да се качите на горния етаж. На печката има супа.

С изключителна пъргавина повежда децата към стълбището.

Грей изтупва снега от пелерината си и я подава на Коул, който я закачва до вратата.

— Заповядайте, стоплете се до камината — приканва го домакинът. — Сега ще донеса храна.

Рен и командирът сядат срещу мен, затулвайки светлината от огнището. Косата и дрехите на Грей са подгизнали от снега, а бузите му са поруменели от студ, но тъмните му очи са все така зорки и ясни. В сравнение с мен той направо пращи от енергия.

Нещо тежко се стоварва върху входната врата. Грей веднага скача на крака, готов да извади сабята си. Тогава вратата се отваря и влиза момчето.

— Конете са в конюшнята — заявява то и мята наметалото си на закачалката.

Грей пъха сабята обратно в ножницата, сетне се настанява на каменната плоча под камината.

Отстрани изглежда сякаш е разочарован.

— Какво има? — питам. — Искаш да се сбиеш с някого ли?

Погледите ни се срещат.

— Предложение ли ми отправяш?

— Командире!

Тонът на Рен е рязък и предупредителен.

Но в изражението на Грей няма и капчица злоба. В очите му проблясва дяволито пламъче. Спомням си успокоителните му думи в спалнята, когато му се нахвърлих заради телефона си. Не се впрягай толкова. Ето ти го.

Припомням си и как правеше смешни физиономии на децата.

Също и как ги донесе на ръце дотук.

— Няма нищо — проронвам аз.

Чувствам се както в момента, в който преодолях себе си и сложих ръце около кръста на Рен. Гласът в главата ми нашепва, че това е опасно. Та те ме отвлякоха! Държаха ме в плен.

Но мислите ме отвеждат и другаде — при мъжете, които нападнаха децата на Фрея. Няма да забравя как един от тях насочи сабя към бебето й, без да му мигне окото. Нито пък думите на другия: Не убивай момичето! Предпочитам ги младички. Помня и как Рен ги обстреля с порой от стрели, за да спаси живота ми.

Той можеше да насочи коня в съвсем друга посока, а аз нямаше и да разбера, преди да е станало твърде късно — но удържа на думата си и ни доведе тук.

Рен се взира разярено в Грей.

— Трябва да избягваш кръвопролитията на всяка цена.

Подобни изявления звучат странно точно от неговата уста.

— Не те ме влекат — отговаря напълно сериозно Грей. — Просто бях забравил какво е усещането.

Рен не отвръща, затова се намесвам:

— Кое?

— Да съм полезен.

Коул се връща от кухнята с поднос в ръце. Отгоре му са подредени три димящи купи, още една халба и кошница хлебчета. Сервира първо на мен — кафеникава яхния с полуразтопени парчета сирене.

Рен и Грей си взимат по купичка, но командирът отказва да приеме халбата.

— Просто горещ чай е — обяснява Коул. — Знам, че на гвардейците им е забранено да пият алкохол.

Грей кимва.

— Благодарности тогава.

Интересно. Вдигам поглед към Коул.

— От мен също.

— Няма защо. — Коул се заглежда за момент в лицето ми. — Жена ми сложи билки в храната. Дано облекчи болката в бузата ви.

После поглежда хладно Рен и Грей и се оттегля.

Отнема ми известно време да осъзная защо — имайки предвид начина ми на живот извън това място, би следвало веднага да се досетя.

Отчупвам си залък хляб и го топвам в супата.

— Коул смята, че ме пердашиш — казвам тихичко.

Рен вирва глава.

— Какво?

— Мъжът. — Стрелвам очи към кухнята, където се шмугна Коул. — Мисли, че ти си ме подредил така. — Посочвам лицето си и пак си чупя от хляба. — Съпругата му реши, че ще се женим, за да предотвратим задаващата се война между съперничещите си нации.

Рен оставя купата на подноса.

— Какво, за Бога, си наговорила на тези хора?

— Нищо! — Бузите ми горят. — Ти си приказваше с него и аз нямах представа какво да кажа!

— Не сме сами — прошепва Грей.

Приковава поглед към далечния ъгъл на стаята, където е седнал Бастиан.

Понижавам тон.

— Нямам си и понятие от тези неща! Как очакваше да отговоря на въпросите им?

— Аха. И реши да побъбриш за политика. — Рен отново взима супата си. — Звучи ми съвсем логично.

Набърчвам чело.

— Защо шепнем? Не можеш ли просто да им обясниш, че няма да се женим?

— Не сега. Нима не знаеш как тръгват клюките?

Не мога да преценя дали е ядосан, или не.

— Тоест, ако се опиташ да им кажеш, че не е истина, само ще затвърдиш вярата им в обратното?

Той кимва и също си отчупва комат хляб.

Имам чувството, че оплесках нещата, без дори да съм имала такова намерение.

— Не си ми разказал почти нищо за себе си, така че откъде да знам какво да кажа?

Рен потапя парчето хляб в бульона.

— Щях да ти разкажа и повече, ако вместо да се спускаш по дървените решетки, беше вечеряла с мен.

Грей ме зяпва изумено.

— Така ли си избягала? Спуснала си се по дървените решетки?

— Паднах — поправям го аз. — Паднах по решетките. Повлякох половината от тях със себе си. — Поглеждам Рен, после и Бастиан. — Детето каза, че е под достойнството на кралското семейство да се занимава с такива като тях. Какво означава това?

— Да го попитаме. — Рен за пореден път оставя купата на таблата. — Момче! Ела тук.

Бастиан подскача и се озърта за родителите си. Коул моментално изниква на прага на кухнята и хвърля строг поглед на сина си. Момчето бавно се приближава, подръпвайки нервно крайчеца на блузата си. Очите му шарят между Рен и Грей, но не обелва нито дума.

— Погрижи ли се добре за конете? — пита Рен.

Бастиан кимва.

— Разтрих гърбовете и краката им, както тате ме е учил.

— А даде ли им вода?

— Даже строших леда в коритото.

Рен бръква в джоба си и изважда сребърна монета.

— Приеми моите благодарности.

Момчето ококорва очи, неспособно да устои на притегателната сила на монетата. Изведнъж се озовава между мен и мъжете. Взима парата и я премята през пръстите си.

— За пръв път докосвам сребро. — Предпазливо поглежда баща си, сетне отново Рен. — Мога ли да я задържа?

Рен кимва.

— Ако на сутринта изчеткаш и нахраниш конете, ще получиш още една.

— Ще го направя — отговаря Бастиан, ухилен до уши.

— Когато пристигнахме, спомена нещо за кралското семейство. Какво знаеш за тях?

Усмивката веднага слиза от лицето на детето. Коул лека-полека се примъква в стаята, очевидно раздвоен между покорството си и нуждата да защити сина си. С един-единствен въпрос Рен утроява напрежението във въздуха.

Явно самият той го усеща, защото вдига ръка.

— Няма защо да се боиш от мен, просто ми кажи истината.

Бастиан преглъща тежко и пак търси с поглед баща си.

— Н-не знам.

— Какво си чул?

— Тате казва…

Облизва устни, сякаш осъзнавайки, че не започва по най-разумния начин.

Коул прекосява стаята и застава до сина си. Слага ръце на раменете на момчето и за пръв път гласът му е по-скоро примирен, отколкото почтителен.

— Татко му казва много неща. Повечето от тях на шега.

— Не желая да слушам мили думи, съдържателю. Искам да науча истината.

— Тогава задайте въпросите си на мен, а не на сина ми.

Рен повдига вежди. Застивам от ужас в креслото. Чувствах се по същия начин, когато рекетьорите идваха вкъщи да изнудват баща ми. Искаше ми се просто да изчезна.

Коул внезапно губи кураж, сякаш сам не вярва на заповедническия си тон.

— Ако обичате, Ваше височество.

— Тогава говори онова, което мислиш.

За миг в стаята настава оглушителна тишина.

— Всички се криете — проронва момчето. — От чудовището.

Чудовището? Има чудовище?

Думите на Фрея изплуват в главата ми. Надявам се чудовището да докопа семейството ти.

Прочиствам гърлото си.

— Чудовището ли?

Рен се обляга назад и взима халбата си.

— Сега разбирате ли защо предпочитам да попитам детето?

— Да — намесва се с остър глас Коул. — Имаме усещането, че владетелите са обърнали гръб на Ембърфол. Живеят си живота, докато онова същество вилнее из земите ни. Нищо чудно, че сме обект и на набези отвън. Пет години молим за помощ, но няма кой да ни чуе. Народът гладува, а роднините ни измират един по един. Така че, простете ми за дръзките думи, но изглежда, кралят никак не милее за хората в кралството си и го е грижа само за най-близките му.

Тишината се завръща в стаята, във въздуха витае угнетяващо напрежение.

Рен оставя халбата си и се изправя. Очите му издават емоция, но запазва хладнокръвие и кимва на Коул.

— Благодарен съм за откровеността. — Повдига с пръст брадичката на момчето. — Уговорката ни за монетата си остава. Заминаваме по зазоряване.

После се отправя към стълбището.

Изтласквам се от креслото и тръгвам след него.

— Рен, спри. Почакай.

Той спира, но не ме поглежда.

— Моля те, недей да бягаш отново, милейди. Или поне ме остави първо да се наспя.

— Какво се случи току-що?

— Нали искаше отговори? Получи ги.

Имам чувството, че сега знам по-малко и от преди. Понижавам тон.

— Истина ли е всичко това? Баща ти наистина ли е изпратил семейството си на безопасно място и нехае за кръвожадното чудовище, което изтребва народа му?

— Не ставай глупава — отсича принцът и най-сетне вдига поглед към мен. — Разбира се, че не.

Притаявам дъх и се взирам в него, убедена, че ми спестява голяма част от историята.

Рен слага ръце на раменете ми и се накланя напред. Когато проговаря, гласът му е много тих, предназначен е само за моите уши.

— Баща ми е мъртъв, милейди. Както и цялото ми семейство. — Дръпва се назад, но гласът му си остава непроменен. — Същото това чудовище ги изби до крак.