Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (41)

Четиридесета глава
Рен

Въпреки изричната ми заповед очаквам командир Грей да се завърне с Харпър. Представям си я как се бори със зъби и нокти, докато той най-невъзмутимо я довлича обратно в двореца.

Тези мисли са безполезни. Трябва да се съсредоточа върху предстоящата среща с Карис Луран. Наредих на генералите да разположат войници около двореца.

Все още имам шанс да спася хората на Ембърфол.

Вероятно има и време да пробвам да разваля проклятието с друга жена.

Идеята би била налудничава, ако не беше продиктувана от отчаяние. Изваждам кристалната запушалка на бутилката и си наливам. Тъмночервената течност бавно изпълва чашата. Отпивам глътка, сетне свалям ризата си и се отправям към леглото.

Мярвам за секунда отражението си в огледалото.

За краткото време, в което Харпър я няма, са се появили още люспи.

Остро почукване по вратата ме откъсва от размишленията ми.

Да му се не види! Обличам ризата, а после и жакета, мъчейки се възможно най-бързо да закопчая кожените каишки.

— Влез — провиквам се.

Вратата се отваря широко и пред мен застава Грей. Страните му са зачервени от студа извън земите на двореца и предпазителите на ръцете му липсват, но изглежда невредим.

И сам.

— Значи това беше — казвам. — Тръгна си.

Той кимва.

Хващам чашата и я пресушавам до дъно.

— Влизай. Затвори вратата.

Грей се поколебава за секунда, после казва:

— Забелязах, че си изпратил още войници по периферията на двореца. Преди да е пристигнала Карис Луран, бих те посъветвал да сложим стражи и на…

— Грей!

Гвардейският ми командир млъква.

— Не желая да говоря за Карис Луран.

Издърпвам кристалната запушалка на бутилката и си сипвам второ питие. Кървавочервената течност потича по извивките на чашата.

Без изобщо да се замислям, наливам още една и я подавам на командира.

Той ме поглежда, но не посяга да я вземе.

— Не ме карай да ти заповядвам — казвам.

Поема чашата от ръката ми.

Вдигам своята като за наздравица. Грей сбърчва вежди, ала прави същото.

— Прости ми — промълвявам. — Провалих се.

Той застива на място, въздъхва и за моя изненада изпива чашата на един дъх.

Повдигам вежди и се усмихвам.

— Само да не се свлечеш на пода.

— Възможно е. — Разтръсква глава, сякаш питието е прогорило гърлото му. Гласът му пресипва. — Това не е вино.

— Не. Ликьор е. От долината Валкинс. Баща ми винаги си държеше запаси.

— Спомням си.

— Не се и съмнявам.

Чудя се дали помни и как не позволяваше на никого да го докосне — дори и на мен. Толкова стриктно спазвах забраната, че не посмях да припаря до ликьора дълго след смъртта му.

Изгълтвам отново чашата и надигам гарафата.

— Още едно?

Грей се подвоумява за миг, но поднася чашата си.

— Моля.

Наливам му с вяла усмивка.

— Ако знаех, че ще си толкова добър другар по чашка, отдавна да ти бях предложил.

— Тогава нямаше да се съглася. — Вдига чашата така, както аз направих преди малко, и чака да сторя същото. Алкохолът все още не го е хванал, погледът му е съвсем бистър. — Не ми дължиш никакви извинения.

Пресушава чашата.

Усмивката ми се разширява.

— Ами ти вярно ще тупнеш на пода, командире. — Посочвам с брадичка креслата до камината. — Свали си оръжията и седни.

Настанявам се на канапето до гардеробната, а той разкопчава колана със сабята си и сяда пред огъня, оставяйки оръжието на пода. Определено не е пиян, щом държи оръжието си на една ръка разстояние.

— Още едно? — питам.

— Скоро ще се съмне, милорд. Не бива да…

Пълня чашата му за трети път.

Грей въздиша тежко, но все пак я взима от ръката ми.

Този път не вдигам тост, а изгълтвам наведнъж своята.

— Спомняш ли си онази вечер, в която Лилит ме рани и ти ме заведе в стаята ми?

— Коя от всичките вечери?

Вярно.

— Когато Харпър пристигна.

— Да.

Усещам как алкохолът лека-полека започва да замъглява мислите ми.

— Тогава ти казах, че проваля ли се отново, ще те освободя от клетвата ти.

— Така беше.

Знам, че не е забравил и какво го накарах да ми обещае: да ме убие, ако се появят първите признаци на трансформацията, а все още не съм развалил проклятието.

Цепениците в огнището пращят в притихналия мрак.

— Освобождавам те от клетвата ти, Грей — продължавам. — След срещата с Карис Луран искам да…

— Не!

— Какво?

Гаврътва чашата и я трясва на масата между креслата.

— Казах не.

— Грей…

Изправя се и със светкавична бързина изважда камата си. Явно е размислил и все пак ще ме убие.

Вместо това преобръща ножа в ръката си и ми го подава.

— Сам го направи, ако желаеш. Аз няма да сложа край на живота на човека, който съм се заклел да… — Започва да завалва думите. — Да браня.

Напушва ме смях.

— Остави оръжието, преди да си се наранил.

Грей присвива очи и тръшва камата на страничната масичка. Всичкото това блъскане — чашата, а сега и ножа — е изключително нетипично за него. Понечва да седне на креслото и едва не тупва на пода.

Този път избухвам в смях.

— Грей, не са минали и десет минути.

— Баща ти е виновен. — Гласът му продължава да е дрезгав, но поне не се олюлява напред-назад, докато е седнал. — Той разпореди гвардейците да не пият алкохол.

— Независимо какъв е резултатът от срещата ми с Карис Луран и дали ще изпълниш последното ми желание, смятам, че трябва да се махнеш оттук, Грей.

— И къде ще отида?

— Добър боец си. Без проблем ще си намериш работа. Да ти напиша ли препоръка?

— Шегуваш се, нали?

— Провалих се, Грей. Всичкото пиене на света няма да промени това. Харпър си замина. Не успях да я накарам да ме обикне. — Правя кратка пауза. — Мислех си, че има надежда… — Поклащам глава, седне вдигам очи към неговите. — Трябва да се върнеш за нея. Усетих, че помежду ви прехвърчат искри…

Той извръща поглед.

— Греша ли? — питам. — На кой друг би дал ножовете си?

— Не грешиш. — Замисля се, после заговаря толкова бързо, че се препъва в думите си. — Искам да кажа… не съм имал намерение да отвле… да отвлека вниманието й от теб…

— Знам.

Командирът разтръсква рязко глава.

— Прекалено ми се развърза езикът. Това дяволско питие ми размъти мислите.

— На повечето хора им харесва — отвръщам. — Та ще потърсиш ли Харпър?

Мисълта оставя неприятно усещане в стомаха ми, макар да искам най-доброто и за двама им.

Поредният неуспех ме изгаря отвътре. Мъченията на Лилит бледнеят пред него.

— Да — казва Грей.

Не му е нужна кама, този разговор ме пронизва право в сърцето. Наливам си още едно.

— Добре.

— Защото тя ме помоли да се върна.

Вдигам невярващо глава.

— Какво?

— Последната й заповед бе да й дам време да се погрижи за семейството си, след което да я доведа обратно в Ембърфол.

Иска ми се да не бях обръщал толкова чаши ликьор. Мислите ми се лутат без посока.

— Кога? Грей… кога?

— Утре. В полунощ.

Утре. Утре.

— Късно ще бъде — казвам.

Погледът му като че ли се избистря изпод алкохолната мъгла.

— Защо?

Искрицата надежда в сърцето ми угасва. Разкопчавам палтото си и разтварям широко ризата.

Грей въздиша дълбоко и взима чашата си.

— Размислих. Налей ми още едно, ако обичаш.

Мълчешком надигаме чаши. Алкохолът и уютното пращене на огъня започват да ме успиват. Клепачите ми натежават. Искам да се унеса в сладка дрямка и смъртта неусетно да ме застигне.

Рано е още. Хората ми се нуждаят от мен.

— Не си спомням досега да си имал люспи — нарушава мълчанието Грей.

Отварям лениво очи.

— И аз се изненадах.

— Прекрасни са… — Опомня се по средата на изречението и изругава. — По дяволите! Милорд… исках да кажа…

Отново се разсмивам, но този път някак провлечено. Мързеливо.

— Забавен си, като подпийнеш. Наистина много съм изпуснал.

Изражението му рязко се променя.

— Значи мислиш, че Харпър ще закъснее? Мога да отида по-рано.

— Не, Грей. Ако изобщо ще се връщаш за нея, направи го заради себе си. — Докосвам предпазливо люспите, за да не се порежа отново. — Навярно разполагаме с по-малко от ден. Не желая Харпър да вижда в какво ще се превърна.

— Не е… — Той сам прекъсва мисълта си и пак изругава. — Не е моя работа да…

— Напротив. Освободих те от клетвата ти. Никой друг не е служил толкова дълго на господаря си, колкото теб. Имаш пълното право да изразиш свободно мислите си, Грей.

— Времето ти не е изтекло. Успя да обединиш хората си. Създаде план, който в началото сметнах за налудничав, но ти не се отказа и съумя да го изпълниш.

— Нямаше да се справя без теб.

Грей вдига ръка, за да ме накара да замълча.

— Имаме стражи, армия. Среща с кралицата на Сил Шалоу. Кралство, пълно с хора, разчитащи на нас.

Пълня за пореден път чашата си.

— Така си е.

Той я изтръгва от ръката ми и я запраща в камината. Стъклото се разбива на малки парченца, а огънят лумва още по-ярък.

— Постигна всичко това, защото дръзна да повярваш в себе си. — Взима камата и я прибира със замах в ножницата. — Недей точно накрая да подаряваш победата на Лилит.

Толкова уверен е в думите си. Нищо чудно, че за отрицателно време спечели уважението на гвардейците си. Усмихвам се и свеждам глава.

— Да, милорд.

За миг по лицето му пробягва гняв, но явно решава, че не си струва да му се поддава. Обляга се назад в креслото.

— Непоправим си. Нямам представа как съм те търпял толкова дълго.

Повдигам вежда.

— Май ликьорът говори вместо теб.

Устните му се извиват в безрадостна усмивка.

— Каза ми да изразя свободно мислите си.

Внезапно ме връхлита вълна от емоции. Дъхът засяда в гърлото ми.

— Дадох всичко от себе си, Грей.

— Знам.

— В задънена улица съм. Навремето ми каза, че планирам действията си с двайсет хода напред. Вече изчерпах всички ходове.

— Тогава може би е време да започнеш да разсъждаваш като гвардеец.

Примигвам на парцали.

— Спри да се тормозиш — продължава той. — Изчакай първи да изиграят хода си Лилит и Карис Луран. Сезон след сезон непрестанно кроиш планове.

Изважда тестето карти от торбичката на колана си и започва да ги разбърква.

Погледите ни се срещат.

— Може би е време да се научиш да реагираш според ситуацията.