Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (46)

Четиридесет и пета глава
Харпър

За моя изненада Джейк сяда до мен на пейката и заявява, че ще ми прави компания, докато чакам Грей.

Явно няма изгледи скоро да повярва на разказа ми.

— Развълнувана ли си, че ще се завърнеш в страната на чудесата? — пита с подигравателен тон.

— Върви по дяволите, Джейк.

Дълга безмълвна въздишка се отронва от устата му.

— Не знам какво да кажа, Харпър.

— Не е нужно да казваш нищо. Прибирай се.

Не отговаря. Не си и тръгва обаче.

— Тревожех се за теб през цялото време — казвам. — Не мога да повярвам какво те е карал да вършиш Лорънс.

Той печално поклаща глава.

— Нямах друг избор, Харпър.

— Знам.

Гласът ми изтънява. Не спирам да мисля за Рен и тежките решения, които му се е налагало да взима през живота си.

Чудя се какво ли прави сега.

Толкова ли трудно щеше да ми бъде да му кажа, че го обичам?

Обикнах ли го всъщност?

Страшно съм объркана. Досега не съм се влюбвала, но определено не съм си го представяла така.

Поглеждам Джейк.

— Защо не дойдеш с мен?

Лицето му се изкривява в невярваща гримаса.

— Харпър…

— Какво?

Потърква наболата си брада. Гласът му е нисък и тих.

— Не мога да оставя Ноа.

Долавям непозната нотка в тона му.

— Обичаш го.

Той вдига свенливо очи към мен.

— Да. — Свенливостта му внезапно се превръща в тъга. — Единствено мама знаеше за нас.

Обръщам се към него и обвивам ръце около врата му.

Джейк първоначално се сковава, сетне отвръща на прегръдката ми.

— Толкова много ми липсваше — прошепва.

— И ти на мен.

— Макар да продължавам да смятам, че тотално си откачила.

Разсмивам се, но не го пускам от обятията си.

— Жалко, че не успях да се запозная с Ноа — казвам.

Той се дръпва назад. По улицата до нас все още се движат коли, но тротоарите са пусти.

— Не искам да го замесвам. — Изважда телефона от джоба си и му хвърля бърз поглед. — Тази вечер и без това е на смяна в болницата. Каза, че приключва в полунощ, което обикновено значи, че ще работи докъм шест сутринта.

— Как се срещнахте?

Лека усмивка се плъзва по устните на Джейк.

— Бях на свиждане на мама и си купувах кафе, а той си беше забравил портфейла, така че взех и на него.

— Значи е лекар?

— Стажант.

— Каквото и да означава това.

— Учи за лекар и е на практика в болницата. Сега е в спешното отделение.

— Секси.

Той се усмихва до уши.

— Да.

Очите ми парят, но този път от сълзи на щастие.

— Не мога да повярвам, че едва се прибра, а вече искаш да си ходиш — казва Джейк.

Обхващам лицето си с длани.

— Прекалено много хора се нуждаят от мен.

— В Ембърфол — разсъждава на глас Джейк. — Тук също има хора, които се нуждаят от теб, Харп.

— Да. — Правя пауза. — Защо не дойдеш с мен? Моля те.

— Знаеш, че не вярвам на цялата тази история.

— Вярваш поне мъничко.

Той се изчервява.

— Навремето вярвах, че Хари Потър е истински.

— Ще видиш. Само да стане полунощ и ще видиш.

— Дори този магически боец да се появи…

— Не е магически.

— Хубаво. — Джейк врътва очи. — Дори този напълно обикновен боец да се появи, не мога просто ей така да замина. Осъзнаваш ли изобщо какво ме молиш да направя?

— Знам само, че тук не си в безопасност — отговарям. — Съвсем скоро Лорънс ще те накара да му донесеш още от онези бижута.

Той се сепва, но не казва нищо. Седим мълчешком. Някъде в далечината отеква женски крясък.

Не след дълго магазинът зад нас затваря и мракът ни обгръща изцяло. Сгушила съм се в Джейк. Топлината на тялото му и ритмичното му дишане ме унасят в дрямка.

— Харпър!

Ококорвам очи. Улицата тъне в непрогледна тъмнина и съм се вкочанила от студ.

— Почти полунощ е — казва Джейк. — Трябва ли да правиш нещо, за да се появи?

Адреналинът ме разсънва за секунди.

Почти полунощ е.

Грей ще дойде всеки момент. Няма връщане назад. Навярно повече няма да видя Джейк.

Дишането ми е трескаво и забързано. Обхождам с поглед тъмната улица, тесния вход на магазина.

Явно доловил паниката ми, Джейк казва:

— Харпър, все още има време да се приберем. Няма нужда да ходиш никъде.

— Колко е часът? — сопвам се аз.

— Единайсет и петдесет и девет.

Преглъщам сухо. Естествено, че Грей ще ме държи под напрежение до последната минута.

Не знам как да постъпя. Джейк ме хваща за ръката.

— Спокойно — казва. — Сама си реши.

Броя до шейсет.

После пак, за всеки случай. И пак.

Нито следа от Грей.

Задавен звук се изтръгва от гърлото ми.

— Спокойно — повтаря Джейк.

Удрям го в рамото.

— Изобщо не съм спокойна.

Случило се е нещо.

Грей ще дойде. Знам го.

— Да почакаме още малко — казвам. — Само още малко.

Чакаме цяла нощ.

Грей така и не се появява.