Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (23)

Двадесет и втора глава
Рен

Никоя жена не си е позволявала да ми удари шамар. Бузата ми гори.

Искам да разбия тази врата, но пред очите ми все още е обляното й в сълзи лице.

Дори сега, ако се заслушам, мога да чуя плача й от другата страна на вратата.

Майка й умира. Брат й е в беда.

Чувствам се като пълен глупак.

Домакинът се появява в дъното на стълбите.

— Ваше височество? — колебливо казва той. — Всичко наред ли е?

— Да — отсичам аз. — Остави ни.

Не откъсвам очи от вратата. Така или иначе, ще тръгнат клюки, но няма да позволя да види виновното ми изражение.

Съдържателят се покланя и се прибира.

Грей стои като поразен от гръм. И него нямам сили да погледна.

Опитвам да отворя вратата, но Харпър я е заключила.

Явно чула тракането на бравата, се провиква:

— Разкарай се!

Представа си нямам как да постъпя.

Грей разкопчава торбичката на колана си и изважда картите. Безмълвно ми ги подава.

Веднага схващам намека.

— По-лесно ще ми е да накарам вратата да играе с мен, Грей.

— Просто попитай.

С безсилна въздишка поемам тестето.

— Върви. — Посочвам с глава стълбището. — Вечеряй с останалите. Опитай се да научиш нещо повече за Карис Луран.

Той се подчинява, оставяйки ме насаме с тегавата тишина в коридора.

Мълчанието няма да помогне. Напук на себе си вдигам ръка и почуквам.

Харпър не отговаря.

Долепям длан до дървото и се приближавам. Докато Грей е на долния етаж, няма опасност от подслушвачи, но все пак снижавам тон.

— Милейди!

Нищо.

— Под този прозорец няма дървена решетка — започвам. — Моля те, не ми казвай, че се спускаш през комина.

— Махни се, Рен.

Гласът й зазвучава съвсем наблизо.

— Искам да говоря с теб — казвам.

— Това, че искаш нещо, не означава, че ще го получиш. Повечето хора го научават преди да навършат шест години.

— Не и принцовете.

Стремя се да говоря тихо, надявайки се да отвори вратата.

Не се получава.

Въртя картите между пръстите си.

— Случайно да ти се играе на „Откуп за краля“?

Тя помълчава известно време. Когато най-сетне проговаря, гласът й е изпълнен с тъга.

— Имаш ли представа какво ми причини? — Подсмърча, което ме кара да си мисля, че отново плаче. — Какво причини на семейството ми?

— Не — отговарям. — Нямам.

Мълчание, но не съвсем същото като преди.

— Майка ми има рак — продумва най-после. — Умира. Докторите й дадоха шест месеца живот… преди девет месеца. Дробовете й са пълни с тумори. Казва, че всеки ден е дар, но истината е, че всеки ден е мъчение. Едва си поема въздух. Само двамата с брат ми се грижим за нея.

Харпър изпитва това мъчение с всяка частичка на тялото си, чувам го в изтерзания й глас.

— Като малки животът ни беше хубав и безгрижен, но после тя се разболя и парите ни свършиха. Баща ми се забърка с кофти хора, които му дадоха пари назаем. Не знам как изобщо си е въобразил, че ще успеем да им ги върнем. После забегна и сега брат ми… върши ужасни неща, за да изплати дълга му… Ако бях там, щях да му помогна. Щях да бъда до майка си. До брат си. Нуждаят се от мен. Проумяваш ли го? Питам те?

Облягам чело на вратата. Думите й ми навяват болезнени спомени за собственото ми семейство.

— Да.

— Не! — Гласът й кънти от гняв. — Не ти вярвам!

— Разбирам как се чувстваш.

— Как така?

— Аз също се нуждая от помощта ти.

Мълчание. Този път ми се вижда безкрайно дълго. Започвам да си мисля, че й е дошло до гуша и се е махнала от вратата.

Не се отказвам.

— В началото се залъгвах, че лесно ще разваля проклятието. — Поколебавам се за миг. Познат до болка срам засяда в гърлото ми. — Но тогава… съществото унищожи семейството ми. — Толкова по-лесно е да си представям, че чудовището и аз не сме едно цяло. Да си втълпявам, че съм способен да му се противопоставя. — Бях толкова заблуден… създанието ги разкъса, без да се замисли. Нямах никакъв шанс да ги спася… не мога… не мога да си ги върна… Не си спомням смъртта им — само разчленените им тела, пръснати из Голямата зала. Така ги заварих, когато възвърнах човешкия си облик. Целият бях окъпан в кръвта им. След това сезонът започна отначало, от касапницата нямаше и следа. Единствено ние двамата с Грей се завърнахме от отвъдното. Оттогава държа емоциите заключени дълбоко в себе си, но сега са ме стиснали здраво за гърлото… В края на втория сезон чудовището посегна на хората ми. През третия… милейди, моля те… искам да знаеш, че не съм ти мислил злото. Нито на теб, нито на семейството ти. Направих всичко по силите си да разваля проклятието. Безброй пъти пробвах да сложа край на живота си. Ако можех да върна времето назад, щях да го сторя. Кълна ти се.

Тишина. Отново тишина.

Нямам какво друго да й предложа. Истината е всичко, с което разполагам.

Ключалката се завърта. Вратата полека се отваря. Озоваваме се лице в лице. Бузите й са почервенели, сълзи блещукат по миглите й.

Аз едва сдържам своите.

Вперила е поглед в мен.

— Думите ти винаги звучат като заучени. Трудно ми е да преценя кога мога да ти имам доверие.

Дръпвам се назад като ужилен.

— Докато не ми сподели всичко това.

После, тъй като този сезон съдбата ми поднася изненада след изненада, Харпър пристъпва напред, обляга глава на гърдите ми и обгръща кръста ми с ръце.

Не мога да помръдна от изумление. По-малко шокиран ще бъда, ако извади ножа ми и ме намушка.

— Много съжалявам за семейството ти — казва.

— И аз съжалявам за твоето, милейди.

Стоя като истукан, чудейки се къде да си дяна ръцете.

Тя вдига поглед. Нещо в лицето ми я кара да отстъпи назад.

— Какво ти става? Не са ли те прегръщали досега?

— Не… напоследък не.

— Вярвам ти. — Поглежда ръката ми. — Наистина си донесъл карти.

— Да.

Прибира кичур коса зад ухото си.

— Хайде да поиграем. Влизай.

Настаняваме се до огнището. Разбърквам с разтреперани пръсти картите. Набързо раздавам и поставям останалите на масата. Държа два принца, което означава, че мога да открадна кралете й, но обикновено не ги използвам веднага. По принцип бих наблюдавал внимателно всеки ход в опит да отгатна картите й, но не мога да престана да мисля за прегръдката отпреди малко.

Тя поставя карта на купчината. Огънят пращи до нас.

Давам петица камък. Харпър ми отвръща с петица сабя.

Играем мълчаливо.

Лилит не пропусна да спомене колко долнопробна е странноприемницата, но на мен ми харесва уютът на тази стая, топлината на камината. Дворецът е студен. Пуст.

Харпър отново тегли карта и повдига лекичко вежди. Слага я най-отляво в ръката си, сетне тегли още една и я пъха отдясно, докато най-после не попада на такава, която да постави на купчината.

Давам принц.

Тя ме стрелва с очи, но все пак ми подава най-лявата си карта, която се оказва крал сабя.

— Току-що се сдобих с нея.

— Знам.

Харпър се замисля за момент, след това дава десетка камък.

— Не мисля, че мога да продължавам да те мразя.

— Колко мили думи, милейди! — Давам десетка купа. — Ласкаеш ме.

Върху устните й пробягва усмивка — бързо се опомня обаче.

— Дълго мислих за всички жени, които си отвлякъл, смятах те за един арогантен гадняр. Не осъзнавах, че нямаш друг избор.

Слагам карта върху тестето.

— Навремето баща ми казваше, че съдбата на всички ни е предначертана. Често сме поставени пред труден избор, но все пак можем да избираме.

Тя не отвръща, а също поставя карта на купчината.

— Грей се научи да изнамира момичета без семейства, които няма да липсват на никого. В много от случаите доброволно тръгват с него, само срещу обещанието да подсигури покрив над главите им. Нещо ме кара да си мисля, че номерът нямаше да мине пред теб.

В очите й заблестяват опасни пламъци.

— Не.

— Защо го нападна?

— Беше хванал някакво момиче. Помислих го за убиец. Опитах се да го спра.

Защо ли не се учудвам.

— Тоест, собственият ти избор те е довел тук.

— Не прехвърляй вината на мен.

— Не се и опитвам. Просто казвам, че каквито и планове да кроя, съдбата си има свои.

Тишината отново се настанява помежду ни.

Тя се сдобива с поредния крал. Този път я издава не лицето й, а начинът, по който пъха картата между останалите.

Давам втория си принц.

— Престани — негодува Харпър.

С неохота ми подава краля си.

— А ти престани да си толкова прозрачна.

Тя тегли следващата си карта.

— Имам въпрос за момичетата. Някога имало ли е изгледи да успееш?

Въздъхвам дълбоко.

— Понякога победата ми се е струвала вързана в кърпа… друг път е изглеждала непостижима.

— Може ли да отбележа нещо?

Ръката ми застива върху картата.

— Естествено.

— Току-що употреби думата „победа“, а не „любов“.

Нямам отговор. Първата ми реакция е да я попитам какво значение има.

После се замислям по-задълбочено и се чудя на собствения си акъл.

Харпър не е приключила.

— Имал ли си чувства към някое от момичетата?

Давам двойка сабя, мъчейки се да не мисля за това колко силно искам отново да отместя косата от лицето й.

— Никога. А и след толкова провали съм се научил да се пазя от разочарования.

— Хмм.

Тя изиграва хода си и отново се умълчава. Дочувам смеха на съдържателя от кухнята под нас.

Натъжавам се. Не си спомням кога за последно съм бил в шумна компания и съм се смял от сърце.

— Наистина ли няма как да откриеш чародейката, която те е прокълнала?

— Да. И да можех, не бих я потърсил.

— Значи не би ми помогнал да се прибера у дома?

Вцепенявам се. Поглеждам Харпър. Тя няма ни най-малка представа какво иска от мен.

— Лейди Лилит не върши услуги безвъзмездно. Аз нямам какво да й предложа. А ти?

Ченето й увисва.

— Сама видя покоите ми на третия етаж — продължавам. — Добре обмисли дали си готова да поемеш този риск.

Харпър пребледнява, но тонът й е все така непреклонен.

— Не можеш да ме уплашиш. И с магьосници ще се бия, ако трябва.

Мрачна усмивка се прокрадва по устните ми.

— Същинска принцеса на Диси.

Тя се изчервява и забива поглед в картите си. После отново вдига очи към мен.

— Не се шегувам, Рен. Убеден ли си, че няма как да я намериш?

— Да. — Добре премислям колко от истината да й разкрия. Дори Лилит да се съгласи да я изпрати вкъщи, неизменно ще има последствия. — Появява се от време на време, обикновено когато най-малко очаквам.

— Ще я попиташ ли? Или ще продължаващ да ме държиш тук против волята ми?

— Нямаш представа в какво се забъркваш. Тя е безмилостна. Жестока.

— Но ще се появи, нали така?

— Да.

В това поне нямам съмнение.

— Кажи й, че искам да се прибера у дома. Или пък че искам нещо от нея.

— Заклела се е да не се меси в опитите ми да разваля проклятието. Може да откаже.

— Но… в случая идеята не е твоя. — Гласът й е позагубил предишната си увереност. — Ако ми обещаеш да се срещна с лейди Лилит, аз ти обещавам да пробвам да разваля проклятието.

Харпър се пазари така, както играе карти — не се и опитва да прикрие емоциите си.

— Не се двоумя, понеже искам нещо в замяна. Просто се страхувам да не се превърнеш в поредната й жертва.

— Аз също няма какво да й предложа, Рен. Но това значи, че нямам и какво да губя.

— Нямаш какво да губиш ли? Ами брат ти? Майка ти?

Тя пак извръща поглед.

— Все трябва да искаш нещо.

Да. Но не толкова силно, че да се пазаря с Лилит.

Тъкмо отварям уста да й откажа, когато се сещам за кралицата на Сил Шалоу. Замислям се за плана си. За разговора си с Грей.

Давам следващата си карта.

— Всъщност си права.