Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (7)

Шеста глава
Харпър

Кроя план за бягство.

Не върви особено добре.

Тази спалня е не по-малко поразителна от всичко останало в двореца, но я чувствам като затворническа килия. Няма нищо подходящо, с което да отключа вратата — не че знам как да го направя. „Намери остър метален предмет“ би трябвало да е първата стъпка, в която аз вече се провалих. На тоалетката няма нито една фиба за коса, но пък ако ми скимне да се преобразя до неузнаваемост, разполагам с купища гримове, панделки и благоуханни мазила.

Може би по-късно.

Грамадното балдахиново легло е застлано със сатенени чаршафи и завивки от гъши пух. Всичко е в розово и бяло с миниатюрни бродерии на цветя и фини скъпоценни камъчета. Вече огледах первазите на пода, но никъде не открих електрически контакти. През прозорците влиза слънчева светлина, ала и газените лампи по стените са запалени. В банята има течаща вода — слава Богу! — която доставят с макара и кофи. Ваната изглежда така, сякаш току-що е напълнена — макар че от нея се издигат облаци пара повече от час. Това или е част от „проклятието“, или някъде има бойлер.

Някое друго момиче наистина би се зарадвало на гардеробната. Голяма е почти колкото спалнята и изобилства от всевъзможни рокли. Коприна, тафта и сатен във всички цветове на дъгата. В дъното, под малко прозорче, е разположен скрин с пет чекмеджета. Пристъпвам към него с надеждата да открия фиби, а защо не и резервен комплект ключове, но отново нямам късмет.

Вътре има цял куп бижута.

Диаманти, сапфири и изумруди блещукат върху малки сатенени възглавнички, които ми напомнят на онези в изисканите бижутерийни магазини. Обици. Гривни. Огърлици. Пръстени. Някои от тях са масивни и кичозни, други нежни и изтънчени. Тези неща ми изглеждат съвсем истински… и скъпи.

Спомням си как мама заложи годежния си пръстен, за да избави татко от поредните неприятности, и ме обзема силен гняв.

Рен не е виновен за болестта й, за безразсъдството на татко, нито пък за „бизнес партньорите“, но въпреки това тази стая е като плесница в лицето.

Трябва да преодолея гнева си, преди да ми е отнел способността да мисля.

Размърдай се, Харпър.

Във второто чекмедже се натъквам на три диадеми, всичките украсени с обилно количество скъпоценни камъни. Тиари. Ама разбира се.

Въздъхвам и отварям третото. Дрехи, но далеч по-практични от хилядите рокли наоколо. Панталони за езда от еленова кожа, плътни вълнени пуловери и тънки долни ризи.

Оглеждам изтърканите си дънки и износения суитшърт. Ако искам да се измъкна оттук на кон, ще са ми нужни нови дрехи.

Изваждам чифт панталони за езда, риза и тъмнозелен пуловер от чекмеджето. Пуловерът има кожени връзки от двете страни и в краищата на ръкавите. Стягам ги здраво.

В четвъртото чекмедже са скътани дълги вълнени чорапи. Обувам ги, завързвам взетите назаем ботуши и слагам колана с камата на кръста си.

Камата. Не разбирам. Ако наистина искаха да ме наранят, защо ми позволиха да задържа камата?

Ако ли пък нямат намерение да ме нараняват, защо ме заключиха в тази стая?

Умът ми не го побира. Така или иначе, трябва да се измъкна от тук.

Само че единственият изход е прозорецът. През него се разкрива ослепителна гледка към конюшнята и озарената от слънцето гора — добивам ясна представа и за височината. Мога да си направя въже от роклите и поне мислено да се спусна през прозореца, тъй като тялото ми не би понесло подобно начинание.

Стоя настрана от храната цяла сутрин, но ароматът на топли бисквити и мед е просто неустоим. Не съм яла от снощи, но се страхувам да не би апетитната храна да се окаже капан. Изтягам се на леглото и размишлявам.

Само храна ми се върти в главата.

В края на краищата предпазливо отхапвам от бисквитата.

Тя направо се разпада в устата ми. Медът е топъл и прекрасен. Това е най-вкусната храна, която съм опитвала някога.

Нищо не се случва, затова се наяждам до насита.

Паниката ми отстъпва място на твърда непоколебимост. Успея ли да избягам от стаята, все някак ще успея да се измъкна и от онези мъже.

Изваждам телефона на Джейк от джоба си. Проверявам за стотен път дали има обхват — резултатът е все същият.

Според цифрите на екрана, наближава обяд. Рен каза, че ще се върне по пладне.

Мускулите ми са сковани и надали ще съм в състояние да тичам, но мога да пробвам да го изненадам. Добутвам стол до вратата и се настанявам на него.

Самотата ме изпълва с тревога. Ако Джейк е успял да се отърве невредим, то вече със сигурност е разбрал, че с мен се е случило нещо.

Ако ли пък не се е отървал невредим…

— О, Джейк — прошепвам на екрана. — Иска ми се да можех да те видя.

Телефонът е напълно безполезен.

Сещам се за един начин да го видя. Натискам „галерия“. Той не е почитател на селфитата — доколкото знам, дори няма профил в социалните мрежи, — но си прави снимки с мама, когато го помоли.

Не искам да ме забравяте, винаги казва тя. Няма как да й откаже.

И ето че най-скорошната снимка е на Джейк и майка ни. Напоследък тя почти не става от леглото, затова брат ми е легнал до нея и я целува закачливо по бузата. Тъмната му чуплива коса е прекалено дълга и влиза в очите му, а мама е сложила немощната си ръка на брадичката му. Вдигнала е поглед към камерата, оредялата й коса е застлала възглавницата като паяжина.

Иска ми се да знаех. Иска ми се да знаех дали са добре. Преглъщам буцата в гърлото си и преминавам към следващата снимка. На нея отново е мама. И пак. Следва снимка на нас двете с мама, аз съм я прегърнала силно и съм се сгушила в рамото й. Гледаме телевизия, по лицата ни се отразяват цветовете на екрана. Изобщо не си спомням Джейк да ни е снимал.

Превъртам напред. Двамата с Джейк правим муцунки на камерата. Тогава се опитвах да го разведря след поредната мръсна работа.

Превъртам още напред. Джейк показва среден пръст. Браво, няма що.

И още напред. Джейк е смушил лице във врата на друго момче. Затворените му очи и леко раздалечени устни ми подсказват, че това е повече от приятелска целувка.

Пръстите ми застиват за миг върху екрана. Другото момче е афроамериканец с шоколадова кожа и късо подстригана коса. Усмивката му е мързелива. Блажена. Има мили очи. Съдейки по ъгъла, той е авторът на снимката.

Виждам го за пръв път в живота си.

Бавно преминавам към следващата снимка.

На нея пак са те, облечени в същите дрехи. Джейк носи бейзболна шапка с козирката назад и е прегърнал непознатото момче.

Изглежда щастлив. Не си спомням кога за последно съм виждала брат си щастлив.

Почуквам снимката, за да видя датата.

От миналата седмица е. Джейк не ми е споменавал за никого, така че сигурно е било просто флирт. Не го виня. Най-вероятно търси отдушник на насъбралото му се напрежение.

Странно ми е обаче, че го е запазил в тайна.

Прехвърлям напред. Поредна тяхна снимка, този път заснета в друг ден. Брат ми се смее и е закрил очите си с ръка. Другото момче се усмихва широко.

Отново плъзвам пръст по екрана. Снимките нямат край.

Сърцето ми ще изскочи. Джейк не ми е споменавал да има връзка с някого. Нито веднъж.

Не знам как да тълкувам всичко това. Или пък дали изобщо е от някакво значение. Аз продължавам да съм заключена в тази проклета стая. Джейк може да е пострадал. Джейк може да е…

Усещам, че се задушавам. Не бива да ми минават подобни мисли. Трябва да се разсея с нещо.

Разтреперана като лист, отварям съобщенията на брат си. Никога досега не съм ровила из телефона му, но няма какво друго да правя.

Четири текстови разговора се появяват на екрана.

Лорънс, „шефът“ на Джейк. Набърчвам чело.

Мама.

Аз.

Ноа.

Ноа. Не е редно да поглеждам.

Все пак го правя.

Последно са си писали около час преди „работата“ на Джейк.

Ноа: Смяната ми свършва в 7. Добре ли си?

Джейк: Да. Ще приключа дотогава.

Ноа: Моля те, кажи ми с какво се занимаваш.

Джейк: Скоро ще ти кажа.

Ноа: Моля те, обещай ми, че ще внимаваш.

Джейк: Обещавам.

Ноа: Обичам те.

Джейк: И аз те обичам.

Обичам те. Той обича някого? Брат ми е влюбен?

Ще ми се да бях научила по-рано. Ще ми се да знаех повече. Ще ми се да знаех какво означава това. Винаги сме си споделяли всичко. Поне аз нямам никакви тайни от него. Беше невъзможно да имаме приятели, откакто татко се забърка с Лорънс, а мама прекарва по-голямата част от живота си в леглото. Двамата с Джейк сме съвсем сами от толкова дълго време.

В ключалката внезапно се завърта ключ.

Притаявам дъх. Той е тук.

Вратата полека се открехва.

Изваждам камата и се втурвам напред. Планът ми е чисто и просто „мушкай и бягай“, но нещата не тръгват никак добре. Нечия ръка изтласква моята, крак обхваща глезена ми като кука и преди да имам време да реагирам, се сгромолясвам на дървения под. Камата изхвърча в една посока, телефонът на Джейк в друга.

Пред мен не стои Рен, а Грей.

Докопвам се до ножа и го вдигам пред себе си, но командирът не помръдва от прага. Сърцето ми сякаш се е качило в гърлото, а той дори не е запъхтян.

— Само посмей отново да ми извадиш оръжие — казва Грей — и те уверявам, че няма да бъда толкова благосклонен.

Стискам още по-здраво камата.

— Добре се справих с железния ключ.

— О, да. — Той посочва стаята с ръка. — Да те питам тогава: доволна ли си от това, което постигна с него?

— Какво искаш? Къде е Рен?

— Неразположен е.

Погледът му се спира върху телефона на Джейк.

Сърцето ми за миг спира да бие. Това е единствената ми връзка с мама и Джейк. Е, нещо такова.

Веднага се спускам към него, но Грей е по-близо — а и нямам шанс срещу командира. Той се е вторачил в екрана, преди да съм прекосила и половината разстояние.

Криво-ляво се изправям на крака и насочвам ножа към него.

— Върни ми го. Веднага.

Гласът ми е пропит с ярост и страх. Грей вдига очи към моите. Драскотините по врата му са яркочервени, изглеждат доста по-зле отпреди. Хубаво. Надявам се да са инфектирани.

Поглежда острието и повдига леко вежди.

— Значи си готова да се биеш за него?

Тонът му е вледеняващ. Двамата се Рен са пълни противоположности. Единият е галантен и вежлив, а другият е просто един насилник.

— И още как.

Командирът ненадейно се пресяга и сграбчва китката ми. Аз се оттласквам назад.

— Вече знам, че не бива да те подценявам.

Гърча се като червей на рибарска кукичка, а той дори не трепва. Толкова съм глупава. Понечвам да забия коляно в чатала му.

Той мигновено пристъпва напред и осуетява намеренията ми. Тъкмо когато съм убедена, че ще ме цапардоса в лицето или ще ми пререже гърлото, Грей казва:

— Не се впрягай толкова. Ето ти го.

Гласът му е спокоен — напълно противоречащ на логиката. Пулсът кънти в главата ми и първоначално дори не осъзнавам, че ми подава телефона.

Грабвам го със свободната си ръка и го пъхам в джоба си. Иде ми да ревна от облекчение.

Както и от начина, по който е приковал ръката ми над главата.

Бавно я спуска надолу, но не отхлабва захвата си.

— Тези приспособления не работят тук.

— Не ми пука. Пусни ме.

Но той не ми обръща внимание, а започва да отлепя един по един пръстите ми от дръжката на камата.

— Престани. — Мъча се да докопам китката му. — Няма да ти позволя да го вземеш.

— Не се и опитвам. — Грей отскубва ножа от ръцете ми, преобръща го с върха надолу и отново ми го подава. — Пробвай така.

Аз го гледам с празен поглед.

— Какво?

— Ако продължаваш да размахваш камата като сабя, скоро ще си отсечеш ръката.

— К-какво?

Говори ми сякаш сме стари приятели, седнали на сладки приказки.

— Много бързо скачаш на бой. Малко техника ще ти се отрази добре.

Значи все пак няма да ме убие. Сърцето ми се успокоява.

Завърта китката ми така, че дръжката да се падне в средата на гърдите ми, а върхът на острието да е наравно с неговото.

— Виждаш ли? Сега можеш да се защитиш, когато противникът те нападне. С мъничко късмет би могла да ме нанижеш право на острието си.

Устните ми се движат, но не излиза нито звук. Не мога да преценя дали съм ядосана, или по-скоро впечатлена.

— Мога ли да го направя още сега?

Той се усмихва напълно искрено.

— Може би следващия път.

Сетне отстъпва назад и ме пуска. Мислите ми препускат бясно. Цяло чудо е, че все още не съм изпуснала камата.

Грей се обръща към прозореца, през който в стаята се излива ярка пладнешка светлина.

— Вечерята ще бъде сервирана по тъмно. Негово височество ще дойде да те придружи.

Насилвам се да кимна. Преглъщам. Проговарям.

— Добре. Ясно.

След миг командирът си отива и заключва вратата подире си.