Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (37)

Тридесет и шеста глава
Рен

Камината бумти и в стаята на Харпър е топло и уютно. На масичката има поднос с горещ чай, бисквити и мед. Този сезон е толкова по-различен от предишните, че не знам дали сами са се появили, или ги е донесла Фрея.

Вратата тихичко изщраква зад гърба ми. Сами сме. Заедно.

Това би трябвало да ме обнадежди, но след всичко онова, което ми показа Лилит, изгубих всякаква вяра. Не успях да разваля проклятието. Каквото и да сторя този сезон, вече прекалено много навредих на хората си. И то непоправимо.

Харпър спира в средата на стаята и ме поглежда.

— Влез, моля те. Недей да стоиш на прага.

Макар да знам, че в нейната спалня съм в безопасност, светът навън тъне в мрак и очаквам всеки миг Лилит да се появи от сенките. Тормози ме и друго. Пред очите ми са загивали хора по заповед на баща ми — но не и по моята.

— Наредих да бъде убит човек, Харпър.

— Грей казва, че милостта и добрината лесно могат да се превърнат в слабост. Кой знае какъв щеше да е следващият ход на онзи мъж. Уби един от стражите ни. Мейв се закле да ти служи само преди два дни. Сенешалът го уби. За пари.

Дори решението ми да убия този човек да е било правилното, то няма как да изкупи вината ми.

Семейството ми, погубено от моята ръка.

Децата, които чудовището разкъса пред очите на родителите им.

Стотиците гладуващи хора в Ембърфол, хората без подслон и храна.

— Лилит няма право да ти причинява това — казва Харпър. — Всички грешим. Преспал си с нея без намерение да се обвързваш. Какво толкова? Всички мъже постоянно го правят. А и тя не е света вода ненапита! Прелъстила те е, за да се възползва от теб. Надявам се да дойде тук. Надявам се да дойде в тази стая. Защото каквото и да ми коства, ще я накарам да си плати.

Въздухът засяда в гърдите ми. Боя се да не би думите й наистина да призоват Лилит.

Слава Богу, страховете ми се оказват напразни.

Харпър се приближава до мен.

— Съжалявам, не те поканих тук, за да ти викам.

Правя гримаса.

— Напротив, впечатлен съм от загрижеността ти.

Бузите й поруменяват и тя бързо отстъпва назад.

— Е, аз пък съм впечатлена колко загрижен си за народа си.

Заставам пред прозореца и се вглеждам в тъмнината. Войници стоят на пост пред конюшнята. Несъмнено са изпратени там от Грей или Джеймисън. Факли горят в отбранителните кули в далечината. Тези мъже и жени положиха клетва да дадат живота си за мен, а аз се крия като пълен страхливец в двореца.

— Да бе, няма що. Укрил съм се в стаята ти.

— Аз те поканих. Честно казано, не очаквах да приемеш.

Нито пък аз. Погледът ми се спира върху белега на бузата й. Убеден бях, че това ще я прекърши. Вместо това, след толкова много сезони, изглежда Лилит най-сетне успя да прекърши мен.

— Искаш ли да поспиш? — Гласът на Харпър е чист като сълза. — Ще ти отстъпя леглото. Изглеждаш така, сякаш не си спал, откакто се завърнахме от Силвърмуун Харбър.

— Така си е. — Поклащам глава. — Не бива да заспивам точно сега.

— Тогава ще запаля още свещи. Искаш ли да играем на карти? — Не мога да преценя шегува ли се, или не. — Да постреляме с лък през прозореца? Да танцуваме?

Повдигам вежди.

— Явно наистина ме съжаляваш, щом ми предлагаш да танцуваме.

Изражението й придобива напълно сериозен вид.

— Не те съжалявам, Рен. — Кратка пауза. — А ти мен?

— Никога. Ти си най-силният човек, когото познавам.

— Не е вярно. Забрави ли за Грей? За Лилит?

— Вярно е.

Бузите й за пореден път порозовяват.

— Е, същото важи и за теб.

Повече от всякога искам да й разкрия тайната за съществото. Изгаря ме отвътре.

Заслужавам всичката тази болка, Харпър. Не знаеш колко мъка съм причинил.

— Да потанцуваме — казва тя. — Ако това ти се прави.

Само да ме докосне и ще се сгромолясам на пода.

Обръщам се към прозореца и слагам пръсти на перваза. Гласът ми е пресипнал и сух.

— Тази вечер няма да има музика.

Лицето й помръква, но само за момент.

— Чакай. Имам идея.

— Милейди?

Показва се през вратата и прошепва нещо.

— След малко ще имаме музика.

— Моля…

— Просто почакай. Ще видиш. — Пак се изправя до мен, леко запъхтяна. Тонът й омеква. — Искаш ли да свалиш бронята?

Страхувам се да я сваля след случилото се тази вечер и кървавите картини, които ми показа Лилит.

Харпър поставя длан върху предпазителя на ръката ми. Първата ми реакция е да се дръпна.

— Имаш ли ми доверие? — пита с мек глас тя.

— Да. — Затварям очи за секунда и виждам как създанието изкормва едно от първите момичета. Обзема ме паника само при мисълта, че същото може да сполети и Харпър. Бързо повдигам клепачи. — Нямам доверие на себе си.

— Е, аз пък ти имам.

Тя завърта внимателно китката ми и се заема със закопчалките.

— Може ли?

— Да.

Гласът ми е само дрезгав шепот. Нежният й допир изцяло ме обезоръжава.

Кожените каишки една по една се разхлабват. Усещам топлия й дъх върху кожата си и ми се приисква закопчалките да не бяха само три. Харпър изхлузва полека предпазителя, мята го на стола и продължава с другия.

Тишината е мъчителна. Жадувам да изтръгна проклетия предпазител и да обхвана лицето й с ръце.

Не бива. Това доверие е толкова крехко. Крие опасности и за двама ни.

— Доста добре се справяш — казвам. — Родена си за оръженосец.

— Щом казваш.

Смъква и втория предпазител, сетне премества пръсти върху нагръдника ми, където е закопчалката на колана със сабята ми.

Страните й са обагрени в розово. Макар и двамата да сме напълно облечени, имам усещането, че не просто сваля бронята ми, а ме разсъблича.

— Иска ми се по-рано да ми беше споделил за Лилит — казва Харпър.

През последните няколко дни мислех само как да я защитя, без да осъзнавам, че всъщност тя можеше да защити мен. Това чувство ми е съвсем чуждо: смесица от благодарност, уязвимост и облекчение.

— И на мен.

Думите ми като че ли й вдъхват смелост и тя сръчно разхлабва закопчалката.

— Знам, че не съм истинска принцеса. Но бях абсолютно сериозна, когато обещах да ти помогна.

Кимвам. Закопчалката най-после поддава и Харпър хвърля колана на стола.

Погледите ни се срещат.

— Дотук с тайните — промълвява.

Имам една. По-голяма от всички останали. Тайната, която копнея да издам, а не мога.

Този път пръстите й се спират върху кожената каишка на нагръдника ми и просто кимвам, защото няма какво друго да сторя.

— Дотук с тайните — съгласявам се аз.

— Добре.

Тя разкопчава токата в долната част на гръдния ми кош.

Преспокойно мога и сам да се справя. Вместо да я спра обаче се пресягам и отмествам онзи непокорен кичур коса от очите й. Безсилен съм да сваля ръка от лицето й. Копнежът надделява над страха и нежно прокарвам палец по белега на бузата й. Представям си нейната кръв в снега. Нейното вкочанено тяло в онзи двор. Гледката е не по-малко реалистична от тези, които ми разкрива Лилит. Харпър е толкова безразсъдна. Толкова смела.

Плъзвам палец по устните й и усещам как дъхът й секва.

Зазвучава цигулка. Жална мелодия, каквато досега не съм чувал в двореца.

Харпър ми се усмихва.

— Помолих Зо да посвири. — Изчервява се. — Спомням си какво ми каза в Силвърмуун. За музиката.

Топлина се разлива в гърдите ми. Фактът, че е запомнила, че й е хрумнало това — това момиче ме изненадва на всяка крачка.

— Невероятен подарък ми правиш, милейди.

Тя ми подава ръка.

— Един танц?

Разкопчавам другата каишка на нагръдника си и го запращам на стола. Харпър отпуска длан в моята и внезапно се озоваваме лице в лице.

Вдига и другата си ръка, но аз се поколебавам.

— Не се чувствай длъжен — казва тя. — Доведох те тук, за да те предпазя, а не да танцуваме.

Достойнството ми е накърнено.

— Аз съм този, който трябва да те предпазва.

— От доста време го правиш. Сега е мой ред.

Поемам ръката й и я слагам на рамото си, сетне пристъпвам към нея и поставям своята на кръста й.

Започва все повече и повече да ми харесва да се крия.

Тя е точно толкова скована, колкото беше на скалата в Силвърмуун.

— Много по-различни ли са танците в Диси?

— Там не танцуваме. По-скоро се… полюляваме.

— Покажи ми.

Приближава се и поставя двете си ръце на раменете ми.

— Ти трябва да сложиш твоите на кръста ми.

Правя го и Харпър започва да се движи наляво-надясно, или по-точно да се „полюлява“.

— Невероятно — казвам. — Какви ли още чудеса имаме да научим от твоя свят!

Тя ме перва по ръката.

— Не ми се подигравай. Казах ти, че съм ужасна танцьорка.

— Не ти се подигравам. Това си е… голяма работа.

— Обикновено движенията не са толкова дървени — уточнява Харпър. — Ако момичето харесва момчето, обляга глава на рамото му.

— А това момиче харесва ли момчето?

Тонът ми е закачлив и лек като нейния, но не се шегувам.

Бузите й почервеняват още повече, а пламъците от камината танцуват в очите й. Без да продума, тя се приближава и отпуска глава на рамото ми.

Изтезанията на Лилит не могат да се мерят с това тук.

Когато Харпър проговаря, горещият й дъх погалва кожата ми.

— Трябва да има начин да я надвиеш, Рен.

— И да има такъв, все още не съм го открил.

— От сега нататък можеш да спиш при мен — продължава тя. — Или пък аз ще идвам в стаята ти. Все тая. Не е нужно сам да се изправяш срещу Лилит.

— Ще остана само тази вечер.

— Всяка вечер.

Не желая да споря. Скоро ще дойде и нощта, в която всичко ще излезе наяве. Ще дойде нощта, в която ще осъзнае, че аз съм този, от който трябва да се бои.

Долепям устни до челото й.

— Ще остана колкото поискаш.

* * *

Една нощ се превръща в две.

Две се превръщат в седем.

Лежа буден в леглото на Харпър нощ подир нощ. Изпука ли дърво в камината, изскърца ли подът, се плаша, че пристига Лилит.

Откакто съм в стаята на Харпър обаче чародейката не ме е навестявала.

На осмата нощ сънят най-сетне ме спохожда. Когато се събуждам, заварвам Харпър плътно до себе си. Буйните й къдрици се разливат по възглавницата. Изкушавам се да я докосна, да прокарам пръсти по кожата й, но не искам да съсипвам това, което успяхме да изградим.

Имаме си доверие. Това е нещо, по-велико от любовта. По-ценно от нея.

Харпър се вписва в ролята на принцеса по-добре, отколкото съм си представял. Състрадателна и мила е с всички — в пълен разрез с кралското семейство на „Айрън роуз“. Сестрите ми биха се затворили в двореца, но Харпър е сред хората всеки Божи ден. Държи да бъде самостоятелна, затова тренира наравно с войниците. Те смятат, че накуцва, понеже е пострадала в битка, ала Харпър бързо ги поправя: „Така съм се родила и така ще си умра. Научете ме как това да не бъде пречка за мен“.

Силният й дух служи за пример на всички.

Нощем, когато войниците се оттеглят по стаите си, хвърля ножове с Грей или Зо, за да усъвършенства техниката си. Дуелират се с ками или юмруци, понякога и с двете наведнъж. Когато стражите са заети, ми донася колчан стрели и лък с думите: „Научи ме да стрелям“. Мускули извайват тялото й, вече няма и следа от кльощавото момиче, което се появи в гостната ми преди толкова много седмици. Има и нощи, в които лежим заедно в леглото й и тя ми разказва за живота си в Диси. Споделя ми колко много държи на брат си, колко силно се тревожи той за нея — навярно също толкова, колкото аз се обвинявам за това, че му я отнех. Научавам за тайната връзка на Джейк с момче на име Ноа. Разказва ми за майка си и болестта, разяждаща тялото й.

Говори ми за баща си и непростимите му грешки.

В замяна иска да узнае повече за моето семейство. Не желая да дълбая в старите рани, но й го дължа. Разкривам й тайни за сестрите си, разказвам й за изневерите на баща си и клюките на придворните по наш адрес. Прошепвам страховете си от това, че никога няма да бъда достоен наследник на баща си и колко крехка е властта, която притежавам.

Не съм разголвал душата си така пред никое друго момиче.

Лека-полека в гърдите ми започва да разцъфва непознато чувство. Не е любов, все още не. Но е повече от обикновено привличане. Нещо по-дълбоко. По-истинско.

Пенсионирани офицери и наемни войници се присъединяват към войската ни, правейки я много по-сплотена и организирана. Дворецът изобилства от храна — колкото повече изнасяме от кухните, толкова повече има на следващия ден. Получаваме вест, че разполагаме с полкове по южната граница и половината от тях ще се включат в армията ни. Истински войници, а не новобранци.

Притичат се на помощ на кралство, което след няколко седмици може да остане без владетел.

Напрежението се засилва с всеки изминал ден — поданиците ми знаят, че чудовището съвсем скоро ще се завърне.

Времето напредва, а с него и проклятието.

Седмици наред очаквам да ме застигне поредният неуспех. Очаквам планът ми да стане на пух и прах, хората ми да се обърнат срещу мен и Харпър и да превземат двореца. В моментите, в които не треперя от Лилит, се тревожа войниците на Карис Луран да не избият хората ми.

Забравям за всичко това единствено нощем, когато спалнята тъне в мрак, огънят в камината пращи и външният свят престава да съществува.

Когато Зо свири на цигулка пред вратата на Харпър и двамата се полюляваме в такта на музиката.