Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (15)

Четиринадесета глава
Рен

Започвам да се замислям дали да не я освободя. Щом някогашните ми покои така я потресоха, едва ли ще понесе онова, което тепърва предстои. Трябва да съм благодарен, че не побягна презглава, а доброволно ме последва в кухнята.

Това място ми навява скъпи спомени. Често идвах тук като малък и сладкарките ме черпеха с купички бита сметана. Бавачката ми и готвачката бяха близки приятелки. Двете клюкарстваха и се заливаха от смях, докато аз си рисувах в пръснатото навсякъде брашно.

Посещенията ми в кухнята приключиха — и бавачката ми изчезна безследно, — когато попитах баща си как така никое момиче не може да задържи вниманието му повече от две седмици и защо мама е „жива за оплакване“.

Но никой не успя да отнеме спомените ми. Единствено тук намирам покой, откакто Лилит ме прокълна и ме обрече да се лутам сам из празните коридори на двореца. Топлината и наситеният аромат на захар и квас ме връщат в детството.

Когато бях безобиден и чист като сълза.

Без персонала кухнята изглежда огромна. Всички плотове са отрупани с храна. Десетки хлябове са подредени на рафтовете до камината, в която бумти буен огън. В грамаден котел бълбука царевична супа, която готвачът обикновено поднасяше с вечерята. Шест фазана бавно се въртят на шиш над огнището отсреща. Печени зеленчуци чакат да бъдат подредени в подноси. Сирена. Ядки. Сладкиши. Додето ти поглед стига.

Единственото празно пространство е широка маса в средата на стаята, посипана със захар и канела. Тук-там са пръснати и късове тесто.

Харпър спира на прага и се оглежда.

— Еха!

Отивам до масата и изтиквам лентичките тесто настрана, сетне придърпвам стол.

— Седни, милейди. Вино?

— Мисля, че ще ми дойде добре.

Взимам бутилка от килера в дъното на кухнята и наливам. Харпър ме наблюдава.

Пронизителният й поглед ме напряга. Отдавна загубих стеснителността си — или поне така си мислех. Свикнал съм с любопитните и критични погледи.

Мнението на Харпър ми е особено важно. Тя е последният ми шанс. Бъдещето ми е заложено на карта.

Пълня чашите догоре и й подавам едната, след това пресушавам своята на екс. Сипвам си още.

Тя отпива малка глътка, без да сваля очи от мен.

— Да разбирам, че си разстроен.

Коментарът й ме сварва неподготвен.

— Какво те кара да мислиш така?

— Забелязала съм, че вие, мъжете, пиете така, когато сте разстроени.

Не ми допада фактът, че за нея съм като отворена книга.

— Така ли било? И откъде имаш такива наблюдения?

Харпър потрепва едва доловимо. Завърта виното в чашата си и тихо отговаря:

— Не желая да говоря за себе си.

Този път отпивам по-бавно.

— А за мен ли искаш да говорим?

Всеки път щом я предизвикам, очите й направо грейват.

— Да. Какво точно се е случило в онази стая?

— Направих грешка. — Отпивам по-голяма глътка. Вече съм леко замаян от първата чаша. — По-точно поредната грешка.

Тя се накланя напред и впива любопитен поглед в мен.

— Каква грешка?

Поколебавам се за момент. Подбирам внимателно следващите си думи. Отпивам още една голяма глътка.

— Забърках се с неправилната жена.

— И какво? Тя те разкъса на парчета?

— Да.

Зададе въпроса си на шега и очевидно не очакваше да получи подобен отговор. Гласът й внезапно утихва.

— Тогава как така си тук? Къде са белезите ти?

— Някои белези са невидими за очите, милейди. — Гаврътвам чашата. — Нещо ме кара да си мисля, че сама си се убедила в това.

Харпър сякаш онемява. Стреснах я. Или я обидих. Или пък съм далеч от истината.

— Какво имаш предвид под неправилната жена? — пита след дълъг размисъл.

— За да го разбереш, трябва да си запозната с историята ни. По време на управлението на дядо ми малка колония магьосници от западен Верин се заселват в Ембърфол, близо до северната ни граница. Доколкото си спомням от уроците по история, те били последните магьосници на света и кралят на Верин възнамерявал да ги изтреби до крак, затова избягали на изток. Заклели се във вярност на дядо ми и не създавали проблеми. От снизхождение им разрешил да търгуват с магията си. Магиите им били съвсем безобидни. Налагал им огромни данъци за тази привилегия обаче. Определено са имали търкания помежду си, но той не им е обърнал голямо внимание. Когато дошло време баща ми да се жени, млада дама посетила двореца, представяйки се за кандидат-съпруга. Оказало се, че всъщност е магьосница, която чрез способностите си опитала да склони баща ми да се венчае за нея… Не била особено силна. Стражите я задържали и екзекутирали, след като си признала. Но дядо ми излял гнева си върху останалите магьосници. Изпратил цяла армия, понеже се говорело, че умре ли един от магьосниците, силите му се прехвърлят на другите. За да се избегне това, трябвало всички да бъдат убити наведнъж. Така и станало. — Полазват ме тръпки. — Съдбата им е много по-зловеща от случилото се в онази стая.

По лицето на Харпър вече няма и следа от скептицизъм.

— Какво се е объркало тогава?

— Една от магьосниците обаче успяла да избяга. Или през цялото време се е крила някъде. Появила се в нощта на осемнайсетия ми рожден ден. Дошла с едничката цел да съблазни принца.

— И магията й била най-силна, понеже се е сдобила със способностите на останалите.

— Да.

— Защо е проклела теб, щом дядо ти е избил близките й?

Вглеждам се в чашата си.

— Не търсеше просто отмъщение. Искаше да се присъедини към кралското семейство. Безспорно е доста могъща, но магията й си има граници. Засяга само мен, Грей и територията на „Айрън роуз“. Не успя да я разгърне над цялото ми кралство. Магьосницата иска да се сдобие с истинска власт. За целта й бях нужен аз.

— А ти си я отпратил.

— Да.

На Харпър й отнема само секунда сама да се досети за останалото.

— Отпратил си я, след като си преспал с нея.

— Да.

— Вероятно и след като си й дал куп обещания.

— Нищичко не съм й обещавал. — Запъвам се. — Но допуснах да си внуши, че тази нощ е означавала нещо за мен.

— Очарователно.

Пак си наливам вино и я поглеждам право в очите.

— Научих си урока, милейди. Уверявам те.

Тя върти чашата в ръцете си, взирайки се в мен. Де да можех да разгадая емоцията в очите й! Безброй сезони крия истината зад разкрасени лъжи и преувеличени истории. За пръв път изливам душата си пред някого.

Връхлита ме чувство за вина. Себе си ли опитвам да излъжа? Не съм й разкрил цялата истина. Не и за онова, в което ще се превърна.

— Не разполагам с доказателства — продължавам, — в случай че търсиш такива.

— Значи ти е възложила задача, с която да развалиш проклятието — размишлява на глас Харпър. — Защо я пазиш в тайна?

— Убедил съм се, че разкрия ли същността на задачата, провалът ми е в кърпа вързан.

— Защо? Какво се изисква от мен? Да се влюбя в теб ли?

Едва не изпускам чашата.

— Не се прави на изненадан — казва. — Дълго мислих каква е причината да отвличаш момиче в началото на всеки сезон и само тази ми се стори логична. Сега разбирам защо Грей не я определя точно като задача.

Въздъхвам дълбоко.

Тя продължава да ме наблюдава с леко присвити очи.

— Това обяснява и защо си без риза.

— Чух писъците ти и се втурнах към теб — тросвам се аз. — Предпочиташ първо да се бях облякъл ли? Ако се бях забавил още малко, щях да те намеря просната върху някоя купчина черва.

Тя прави отвратена физиономия.

— Може ли да не употребяваш думата черва пред мен?

— Нима толкова силно ти е въздействало това да ме видиш без риза?

Бузите й поруменяват още повече, извръща поглед и нервно премята парче тесто през пръстите си.

— Грей каза, че си пробвал да развалиш проклятието със стотици жени.

— Така е.

— Каза също и че не остарявате. Сякаш времето е спряло.

— Прав е. — Допълвам чашата й. — В Ембърфол са изминали пет години. Учуден съм, че не са повече, но няма как да ги следя. А и много от сезоните не изтичат докрай.

— Как така?

— Сезонът започва отначало, ако умра.

Тя едва не се задавя с парченце тесто.

— Ако умреш ли?

— Да.

— Ама… не схващам.

— Пробвал съм всичко, което можеш да си представиш. Падане от голяма височина. Набиване на кол. Удавяне. Веднъж наредих на Грей да ме обезглави, ей така от любопитство, но той отказа…

— Добре, добре, стана ми ясно. — Цялата прежълтява отново. — Значи просто… се завръщаш от отвъдното?

— Всеки следващ сезон започва в онази стая, в която ме видя за пръв път, независимо как е завършил предишният.

— Какво се случва с момичето, когато се самоубиеш?

— Прибира се вкъщи, доколкото знам.

Нова мисъл осенява Харпър и ръката й застива върху тестото.

— Тоест, ако те убия, ще си отида у дома?

— Няма как да знам със сигурност. Сезоните винаги започват отначало. От момичетата няма и следа.

Тя ме оглежда. Представя си смъртта ми. Навярно се чуди дали рискът си заслужава.

Вдигам рамене и отпивам глътка вино.

— Във всеки друг сезон дори бих те насърчил да се пробваш.

— Какво му е различното на този?

— Това е последният ми сезон — отвръщам тихичко. — Последният ми шанс. Убиеш ли ме, този път наистина ще умра. — Вдигам очи към нейните. — Представа си нямам какво ще се случи с теб след това.

Настава гробна тишина. Мълчаливо дъвчем тестото.

После Харпър изстрелва възможно най-неочаквания въпрос:

— И пред останалите жени ли си се разсъбличал така?

Прямотата й не спира да ме изумява.

— Ама какви въпроси ми задаваш само!

Тя врътва очи.

— Ще го приема за „да“.

— Тъкмо обратното. — Питам се колко искрен да бъда с нея. — Не по собствено желание се появяват в живота ми. Никога обаче не бих ги вкарал в леглото против волята им. Всъщност в Ембърфол няма по-голямо престъпление от това.

— Ами убийството?

— Престъплението свършва със смъртта.

Тя обмисля казаното за момент.

— Вярвам ти.

— Нямам причина да те лъжа.

— Защо ми споделяш всичко това? — пита. — Мислех си, че ти е забранено.

— Как ти хрумна?

Пресягам се за изрезка тесто. Канелата и захарта бавно се разтапят върху езика ми. С времето се отегчих от изисканите храни, сервирани в Голямата зала и покоите ми. Но късчетата тесто в кухнята винаги ме пренасят в детството.

Когато поднасям тестото към устата си, Харпър проследява с очи движението на ръката ми.

Интересно. Особено след критичния й поглед преди малко.

И тя си откъсва залък тесто. И някак не смее да ме погледне.

— Грей не можа да ми разкаже тези неща.

— На него му е наредено да не ги обсъжда.

Макар че сега ми става любопитно колко точно й е казал.

— А на теб не, така ли?

— Аз съм принц. — Откъсвам по-голямо парче тесто и й подавам половината. — Не изпълнявам ничии заповеди.

— Единствено жени от Вашингтон ли отвличате?

— Вече да.

— Защо?

— Първоначално се бях насочил към благородничките в Ембърфол. Въобразявах си, че подобно проклятие е лесно за разваляне. Че коя жена не харесва принцове? — Споменът ме стиска за гърдите. — Оказа се, че дълбоко греша.

— И след време благородничките свършиха…

— Подбрах си жена от селото — продължавам. Пресушавам за пореден път чашата си и по всичко личи, че ще ми е необходима още една. — Казваше се Кора. Много мило, земно момиче. Майка й се разплака, когато й съобщих, че възнамерявам да се оженя за дъщеря й. Цялото село събра дарове за зестра. Все едно са ми притрябвали ценностите им.

Поколебавам се за секунда.

— Какво стана с Кора? — предпазливо пита Харпър.

— Чудовището я разкъса крайник по крайник. Майка й рева с глас пред вратата ми, настоявайки да разбере защо кралят не я е предпазил.

Харпър престава да дъвче.

— А през цялото това време кралят е бил мъртъв.

— Да. Кралят вече беше мъртъв. Отпратих майка й.

— И после какво?

— Заявих, че повече няма да рискувам живота на хората си.

— Аха, значи хората от моя свят са разрешени за ловуване?

Удрям с ръка по масата.

— Кога ще проумееш, че намерението ми е да разваля проклятието, а не да го удължа?

Взираме се един в друг като разярени зверове. Отново настава мълчание.

Огънят в камината пращи и супата се кани всеки момент да изкипи от котела. Няма да стане, знам го. Невидим готвач ще я разбърка и отстрани от огъня тъкмо навреме. Ароматът на домашно готвена кокошка лека-полека изпълва стаята.

— Пред кого си го заявил?

— Моля?

— Каза, че си се зарекъл повече да не рискуваш живота на народа си. Пред кого?

Оставам като ударен от гръм.

Тя подозрително присвива очи.

— Как се казва чародейката?

Гаврътвам чашата си.

— Името й е Лилит.

— Значи тя може да ме върне вкъщи.

— Не, милейди.

— Може би трябва да я попитам. Къде да я открия?

Ъгълчетата на очите ми потрепват, сякаш има опасност разговорът ни да призове магьосницата.

— Повярвай ми, не искаш да я срещаш.

— Но…

— Не разбираш ли, че точно тя е отговорна за гледката, която завари на третия етаж?

В гласа ми прозират жлъч и болка.

Харпър пребледнява.

Поемам глътка въздух. В главата ми изплуват спомени за смърт и страдание. За всички онези, които обрекох на гибел.

Грей бърка. Отминалите сезони са не сънища, а същински кошмари.

Избутвам стола назад и се изправям.

— Прости ми, милейди. Сигурно желаеш да си починеш. Да те придружа ли до стаята ти?

— Да не би да ме очакват още изненади в двореца?

— Не и днес.

— Тогава искам да остана тук.

Хваща се за масата, като че ли се тревожи да не я извлека насила от кухнята.

Кимвам и се отправям към вратата.

— Рен — провиква се тя.

Спирам на прага и се обръщам към нея.

— Няма да се влюбя в теб — казва.

Думите й никак не ме изненадват.

— Не съм и очаквал обратното.