Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (56)

Петдесет и пета глава
Харпър

Падам безконечно. Вятърът бучи в ушите ми и налага с ледени плесници лицето ми. Земята се приближава все повече и повече.

Криле се появяват под мен, белота изпълва полезрението ми. Очаквам със страшна сила да се стоваря отгоре им, но Рен се снижава леко, докато коленете ми не опират в раменете му. Обвивам ръце около врата му, люспите прорязват кожата ми, но не разхлабвам хвата си.

Поглеждам надолу. Войниците яздят след нас. Значително по-бързи сме от тях, ала не се отказват.

Няма как да ми помогнат. Кой знае накъде ще ме отнесе Рен. Може всеки момент отново да ме изтърве.

Или пък да ги нападне.

Не мога да го спра. Безсилна съм.

Такава съм глупачка. Джейк беше прав. Трябваше да го убием.

Задава се цяла кавалерия. Развяват се зелено-черни знамена. Зловещият вой на бойна тръба пронизва въздуха.

Армията на Карис Луран.

Виждам два катапулта. Лъкове.

Може да не разбирам много от военна стратегия, но и слепец би видял превъзходството на армията им пред нашата. Моля се само Джейк, Грей и останалите да не са все още по петите ни.

Войниците ни забелязват отдалеч. Стрели профучават покрай нас.

— Рен! Трябва да се върнем. Трябва да предупредим…

Крясъкът му заглушава виковете ми. Рен се устремява надолу към войниците, грабва ги от конете им и ги запраща едни върху други. Те крещят и отчаяно се мъчат да ме докопат. Кървави пръски се разлитат във въздуха.

Значи не се е опитвал да ме убие, а да спре тях.

Не желая да гледам как избива тези мъже.

Но не искам да гледам как загиват и нашите войници.

Рен беше напълно прав за тежките решения, пред които ни изправя съдбата.

Той отново се врязва във войниците. Кървавият облак се смесва със сълзите по бузите ми. Между крилете му съм в безопасност, но с цената на какво?

Връхлита ги пак. И пак. И пак. Войниците са опитни и веднага се прегрупират, за да посрещнат атаките ни. Иска ми се да заровя лице във врата му и изобщо да не поглеждам, но не мога. Стрели свистят навсякъде около нас. Изтръгвам ги от крилете на Рен, когато го улучат.

Някъде отдясно прозвучава силно скръц и хряс. С ужас осъзнавам, че са заредили катапулта.

— Пази се! — провиквам се и рязко дръпвам Рен за врата.

Голям колкото мен камък прелита на сантиметри от нас.

Рен се извисява над войниците, далеч от обсега на катапулта. Сълзи засядат в гърлото ми и не мога да си поема дъх. Ранени мъже стенат от болка. Окървавеното бойно поле под нас ме връща в прокълната стая в „Айрън роуз“.

Войниците за пореден път се прегрупират. Нужен ни е план. Прекалено много са, а той ги напада съвсем безразборно.

Рен обсъждаше надълго и нашироко военната стратегия с генералите си. За жалост, аз никога не съм присъствала на тези разговори. Зная обаче, че важните хора са най-отзад на войската.

Не мога да го направя. Искам просто да отлетим надалеч оттук.

Думите се отронват от устата ми, преди да съм успяла да ги спра.

— Задните редици — казвам с треперлив глас. Спомням си колко сломен беше той, след като заповяда да бъде убит онзи мъж в Хътчинс Фордж. — Трябва да се целим в офицерите им. Последната редица, Рен. Флаговете. Офицерите.

Рен описва полукръг във въздуха и се спуска надолу.

Вкопчвам се във врата му и се подготвям за сблъсъка. Той помита последната редица, оставяйки след себе си разкъсани флагове и тела. Няма да забравя този звук, докато съм жива. Цвилят коне. Мъже ридаят и умират. Камъни се сипят от небето.

Когато отново се издигаме, се надвесвам над рамото му, за да огледам щетите. Пръстите ми оставят кървави отпечатъци по великолепните му люспи и пера. Рен дори не е задъхан.

Навсякъде са пръснати трупове. Земята е напоена с кръв.

От нашата армия няма и следа. Не знам дали това е добър, или лош признак.

— А сега първата редица — казвам. — Не бива да им позволяваме да се придвижат напред. Първата, Рен. — Побутвам врата му с ръка и посочвам. — Разбираш ли?

Политаме с бясна скорост към земята.

Тези войници са по-млади. Момчета. Много от тях дори нямат коне. Рен ги раздира един по един с хищните си нокти. Войниците на Сил Шалоу съвсем забравят за бойната си подредба и се разбягват панически във всички посоки.

— Побеждаваме — провиквам се аз, макар че никак не се чувствам като победител. — Получава се.

Дългият му крясък огласява бойното поле.

Остро свистене прорязва въздуха.

Понасяме се странично и се забиваме в земята.

Крилете омекотяват удара, но аз изхвърчам от гърба му и се плъзвам по лице в пръстта. Значи катапултът все пак ни уцели.

Нечий крак ме преобръща по гръб. Стрели са насочени към главата ми. Някъде отляво на мен Рен надава крясък.

Един от мъжете, насочили лъкове към лицето ми, вдига глава и се провиква:

— Хей, дяволско изчадие, чуваш ли ме? Ще я убием! Не можеш да се справиш и с шестима ни наведнъж!

Земята под нас се разтриса, когато Рен се изправя на крака.

Друг войник ме сграбчва за бронята и вдига нож. Погледът ми все още е премрежен от сблъсъка. Очаквам всеки момент да ме намушка в ребрата. Вместо това той срязва каишките на нагръдника ми. Изпод слоевете кожа и стомана цялата съм подгизнала от пот.

Още един крясък.

Мъжът над главата ми пуска тетивата.

Стрелата пронизва рамото ми и се врязва в земята.

Зарежда втора стрела.

Болката е неописуема. Пред очите ми заиграват звезди. Цели галактики.

Чудовището размахва мощно криле.

— Не се приближавай! — изкрещява мъжът.

Рен не е достатъчно бърз. Плюс-плюс-плюс.

Стрелят по него. Стрелят по мен.

Тази стрела минава през горната част на ръката ми.

Безпомощни писъци се изтръгват от гърдите ми.

Ще загубя съзнание. Ще умра.

Стотици стъпки разлюляват земята. Нищичко не виждам.

— Тръгвай! — викам колкото ми глас държи. — Върви. Спаси хората си. Остави ги да ме убият. Остави ги да ме убият, Рен.

Свирепият му рев прокънтява из полето.

Летят стрели. Фиу-фиу-фиу.

Слънчева светлина заслепява очите ми. Мъжете около мен рухват един по един. Стрели стърчат от гърдите и главите им. Саби дрънчат наблизо. Пред погледа ми на забързан кадър минават златисти и червени краски.

Армията ми е тук.

Един от войниците на Карис Луран се докопва до мен. Явно осъзнава, че с него е свършено, защото насочва стрела към лицето ми.

Изплющява тетива и от другата страна на ръката му се показва връх на стрела.

Слънчевите лъчи посребряват. Някой замахва със сабя.

Главата на войника тупва в пръстта. Кръвта шурти като фонтан от врата му.

Грей и Зо коленичат до мен. Клепачите ми се затварят. Метален мирис на кръв изпълва въздуха. Стрелите не спират да свистят наоколо. Стомана звънти някъде в далечината.

Създанието кряска.

— Милейди. — Ръката на Грей. Лицето ми. — Погледни ме. Харпър!

С мъка повдигам клепачи.

— За пръв път… ме наричаш Харпър.

Той въздиша дълбоко. Блед е като платно.

— Ще оживее. Аз ще я пазя.

Мисля, че говори на Зо, но струйки топъл въздух погалват косата ми и осъзнавам, че всъщност е Рен. Понечвам да докосна муцуната му, ала ръката ми е прикована към земята.

Изпищявам от болка.

— Грей — казвам.

Като дете, зовящо майка си.

— Трябва да ги срежа.

— Добре. Добре — изхлипвам аз.

Грей тутакси вади камата и прерязва стрелите. Зо светкавично ги издърпва и трите. Преобръщам се настрани и повръщам в пропитата с кръв трева. Когато спазмите най-сетне стихват, потрепервам и отварям очи.

Взирам се право в безжизнените очи на мъжа, който едва не ме уби.

Внезапно някой ме повдига. Моля се да не е Рен, защото не знам дали ще издържа още един полет. Усещам човешки ръце под коленете и гърба си. Главата ми се обляга върху рамо.

— Спокойно, милейди.

Когато Грей проговаря, ужасните звуци около нас сякаш изчезват.

Не бива да ме носи. Шевовете му ще се отворят.

Отварям уста да му го кажа.

Вместо това изпадам в несвяст.

* * *

Бавно се връщам в съзнание.

За дълъг замаян момент ми се струва, че се намирам в болница. Мъжки глас раздава заповеди да бъдат донесени чисти бинтове. Около мен цари суматоха.

Когато отварям очи, разбирам, че съм в лазарета. Разпознавам тавана, формата на притъмнелия прозорец над леглото ми. В същия онзи ъгъл съм, в който тази сутрин лежеше Грей. А дали беше тази сутрин? Идея си нямам. Лявата ми ръка пулсира от болка.

С пъшкане се обръщам настрани.

Лазаретът е претъпкан. И шестнайсетте легла са заети. Чаршафите са напоени с кръв. Мъже и жени немощно стенат.

Ноа е седнал до едно от леглата. Привързва ръката на войник към дървена дъска.

— Поисках чисти бинтове! — озъбва се той.

Жената до вратата е ококорила паникьосано очи. Името й е Абигейл. Рен я беше назначил за нещо като медицинска сестра. Очевидно не е свикнала доктор от спешното да я юрка напред-назад.

— Да, докторе. Изпратих човек да донесе.

— Ноа — промълвявам с писклив гласец.

Той набързо обхожда с поглед тялото ми.

— Събудила си се, значи. Браво. — Откъсва парче муселин. — Леглото ще ни е нужно. Абигейл!

Жената до вратата подскача като ужилена.

— Да…

— Намери Джейк. Кажи му, че Харпър е будна.

Прокарва лакът по потното си чело.

— Ъм… Джейк ли? — пита тя.

Ноа врътва очи и откъсва второ парче от памучния плат.

— Принц Джейкъб. — Абигейл изхвърча навън, а той поглежда към мен. — Ще трябва да ти сложим превръзка през рамото. Фрея вече направи такава за един от ранените. Ще я помоля да спретне една и за теб.

Мозъкът ми се бори да асимилира информацията. Джейк явно е добре. Търся Грей с очи. Оглеждам се и за Рен. Не ги виждам никъде.

— Ноа…

— Джейк каза, че имате да свършите нещо набързо и после се прибираме. Изведнъж ми води цял куп войници в критично състояние. С кой акъл изобщо му повярвах. Как така имате цяла армия и нито един доктор? АБИГЕЙЛ!

Тя влетява обратно в стаята.

— Да… да…

— Да доведат следващия. Увери се, че промиват раните от стрелите с преварена подсолена вода. Не просто с обикновена вода. Разбра ли ме? Питам те…

Спирам да го слушам. Опитвам се да седна в леглото. Придърпам лявата ръка към тялото си, за да поуспокоя болката.

— Харп!

Джейк е пред мен, гласът му е пресипнал и изтощен. Има торбички под очите и целите му дрехи са в мръсотия, но не виждам да е превързан някъде.

— Джейк! Ти си добре. — Поколебавам се за миг. — Какво стана с Рен?

Той безмълвно ми подава ръка.

— Хайде. Ноа ще откачи, ако скоро не освободим леглото.

— Чакай малко! — Оглеждам отново лазарета. — Къде е Зо? Да не би да…

— Момичето с плитките ли? Нищо й няма. По-опърничава е и от теб. Наложи се Грей да й заповяда да си легне.

Грей. Трябва да говоря с Грей. Трябва да разбера какво се е случило с Рен. С помощта на брат си се изправям на крака и поемам към коридора. Вие ми се свят и здраво стискам ръката му. Мъже и жени чакат реда си в коридора. Някои от тях са ранени, други нямат видими наранявания. Въздухът е натежал от мириса на газени лампи, пот и кръв. Всички ни се покланят, когато минаваме покрай тях.

— Еха — прошепвам на Джейк. — Кланят ти се като на истински принц.

— Не — отвръща той. — На теб се кланят.

Вдигам изненадан поглед към него.

— Какво?

— На теб отдават почит, Харпър. Хората не спират да говорят как собственоръчно си се справила с армията на Сил Шалоу. Как си опитомила кръвожадния звяр и си го насъскала срещу врага. Как си спасила кралството им.

— Ама… аз…

— Шшш. — Джейк слага пръст на устните ми. — Не пред всички.

— Значи се е получило? — Сърцето ми запява от щастие. — Армията се е оттеглила?

— Да. — Лицето му се изкривява в остра гримаса. — Беше брутално, Харп… а добре знаеш какви неща съм виждал.

Погледите ни се срещат. Да, наистина знам.

Аз също ги видях на онова окървавено поле.

— Побягнаха — продължава той. — Невредимите ни войници завардиха прохода. Ранените доведохме тук. Ноа ги превързва веднага щом „медицинските му сестри“ почистят раните.

— Еха!

Нямам представа дали войниците ни ще успеят да удържат армията на Карис Луран. Поне засега обаче можем да си отдъхнем.

Мислех си, че Джейк ме води към стаята ми, а всъщност се насочваме към задния двор и конюшнята.

— Колко дълго бях в безсъзнание? — питам.

— Почти цял ден.

— Междувременно си разучил кое къде се намира.

— Разведоха ме. — Прави пауза. — Как да ми откажат, когато смятат, че сестра ми е спасила света?

Без да чака отговор, Джейк отваря широко вратата. Навън се здрачава, есенният въздух е студен и изпълнен с мирис на пушек и гнили листа. Факли горят по крепостните стени, хвърляйки дълги разкривени сенки из двора.

До дърветата виждам да проблясват разноцветни люспи.

Ембърфол е в безопасност, но Рен все още е затворен в тялото на чудовище.

Грей също е на двора. С чисто нова броня. Лъскави оръжия. Застанал е в дъното на стълбите и се обръща, когато Джейк отваря вратата. Лицето му е навъсено и строго.

— Милейди — казва. — Събудила си се.

— Да. — Крепя ранената си ръка с другата. — Ноа ме изрита.

— „Докторът“ ти определено е с характер.

Джейк изпуфтява и затваря вратата. Тишината ни обгръща изцяло.

— Само не го казвай пред него.

Преглъщам сухо.

— Смятате… да си ходите ли? И чакахте да се събудя?

— Още не. — Джейк подритва пясъка по каменните стъпала. — Ноа отказва да си тръгне, преди да се е погрижил за всички.

— Това е страхотно.

Джейк свива рамене.

— Хич не е щастлив от този факт. — Пауза. — Родителите му ще се тревожат. Притеснява се какво ще стане, ако ченгетата се отбият в апартамента. Телефонът му е останал на масата.

Мислите ми препускат. Ако нещо се е случило с хората на Лорънс и Ноа се окаже заподозрян… това би навредило на кариерата му. На семейството му.

— Съжалявам, Джейк — прошепвам.

Той отново вдига рамене.

— Слизам долу да му помогна. — Стрелва очи към Грей, после и към Рен, чиито грамадни черни очи ни наблюдават от другия край на двора. — Добре ли си?

— Да. Разбира се.

Разтваря обятията си и ме прегръща.

— Наистина беше невероятна, Харп.

Отварям уста да възразя, но брат ми поклаща глава.

— Заслугата не е само негова. Нямаше да се справи без теб. — Сетне се усмихва по онзи начин, който ме връща в щастливите ни дни. — Мама страшно би се гордяла с теб, принцесо Харпър.

Целува ме по челото и влиза обратно в двореца.

Полека се спускам по стълбите, здраво стиснала парапета.

Грей застава пред мен.

— Не е добра идея да се придвижваш сама в момента. — Разкопчава колана си и изважда камата. — Камо ли пък да слизаш по стълби.

Намотава два пъти кожения колан през ръката ми, премята го през врата ми и закопчава токата.

Най-накрая мога да отпусна ръката си. Изключително ми олеква.

— Благодаря ти, Грей.

Кимване.

— Значи, не си отворил шевовете? — питам.

— Всъщност да. Докторът каза, че ако пак го направя, направо ще ми ампутира ръката.

— Сигурно няма да се зарадва да види, че отново си нарамил оръжията.

— Определено.

Не спирам да мисля за прокълнатото създание в дъното на двора.

— Пазиш двореца от Рен ли? — отронвам с тих глас. — Или обратното?

Очите му са още по-непроницаеми в сумрака.

— И двете, милейди.

— Надявах се да…

Въздишам тежко и забивам поглед в дланите си. Нямам сили да погледна Рен.

— Той също.

Ръмжене избоботва от мрака. Не виждам никого, но Грей изважда сабята си.

Женски глас се обажда до мен:

— Тц, тц, тц!