Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (3)

Втора глава
Харпър

Вашингтон, Ди Си^[1] — тукашният студ трябва да се забрани със закон.

Придърпвам качулката на суитшърта си, но платът е толкова износен, че все едно съм облякла вестник. Мразя да играя ролята на страж, но брат ми е в още по-неизгодно положение, затова гледам да не се оплаквам.

Някъде надолу по улицата крещи мъж и клаксон на кола тръби пронизително. Стискам зъби, напук на студа, и потъвам още по-надълбоко в сенките. По-рано намерих стар гаечен ключ до бордюра и сега съм сплела пръсти около ръждивия метал. Който и да вдигна врявата обаче, явно е далеч.

Таймерът на телефона на Джейк показва, че му остават още тринайсет минути. Тринайсет минути и най-сетне ще можем да си вземем по чаша кафе.

Не че имаме излишни пари, но Джейк винаги има нужда да се поотпусне и казва, че кафето му помага. Мен направо ме разтреперва и не мога да заспя до четири сутринта, затова не успявам да стана и за училище. Пропуснала съм толкова дни от последния срок, че вече едва ли има някакво значение. Едно знам със сигурност — няма да липсвам на никого.

Двамата с Джейк обикновено се настаняваме в дъното на крайпътния ресторант. Ръцете му потреперват върху чашата няколко минути, след което ми разказва какво се е наложило да извърши. Историите му винаги са трудни за преглъщане.

Трябваше да го сплаша, че ще му счупя ръката. Извих я зад гърба му. За малко да му извадя рамото. Децата му бяха там. Ужасно беше.

Наложи се да го ударя. Казах му, че няма да престана, докато не изплюе поне един зъб. Много бързо намери парите.

Този беше музикант. Заканих се да му счупя пръстите.

Не желая да слушам за техниките му за сплашване. Брат ми е висок и има телосложение на ръгбист, но винаги е бил мил и сговорчив. Когато мама се разболя, а татко се забърка с Лорънс и хората му, Джейк се грижеше за мен. Позволяваше ми да спя в стаята му или пък тайно ме водеше за сладолед. Тогава татко все още беше при нас и „събирачите на дългове“ заплашваха него — чукаха на вратата ни и си искаха парите, които татко е взел назаем.

Сега баща ни го няма. Джейк играе ролята на „събирач на дългове“, за да ни оставят на мира.

Вината ме разяжда отвътре. Ако бяхме само двамата, нямаше да му позволя да го прави.

Но не сме. И мама е с нас.

Джейк смята, че може да направи повече за Лорънс. Да ни спечели още време. Но това би означавало да изпълни заплахите си. Би означавало наистина да нарани някого.

Това ще го съсипе. Забелязвам как му се отразява дори сегашното положение. Понякога ми се иска просто да си пие кафето и да ми спести историите си.

Веднъж му го казах и той страшно се вбеси. „Значи си мислиш, че е трудно да слушаш? Аз съм този, който вади кестените от огъня.“ Гласът му трепереше и на моменти съвсем се губеше. „Ти си късметлийка, Харпър. Късметлийка си, че от теб се изисква само да чуваш за случилото се.“

Да бе. Голяма.

Но се чувствам и като пълна егоистка, защото брат ми е прав. Не съм бърза, нито пък силна. Доверява ми се единствено да му пазя гърба. Затова, когато има нужда да поговори за тези извращения, си държа езика зад зъбите. Не мога да се бия, но мога поне да го изслушам.

Хвърлям бърз поглед на телефона. Дванайсет минути. Ако времето му изтече, това означава, че работата се е закучила и трябва да бягам. Да изведа мама. Да се скрием.

Оставали са ни и по три минути. Две минути. Но накрая Джейк винаги се появява, запъхтян и понякога опръскан с кръв.

Все още не съм разтревожена.

Въртя леденостудения гаечен ключ в ръката си, ръждата се лющи под пръстите ми. Скоро ще се съмне, но дотогава така ще съм се вкочанясала, че дори няма да забележа.

Тихичък женски смях долита отнякъде и аз веднага надниквам през вратата. Двама души са застанали на ъгъла, точно под светлината на уличната лампа. Косата на момичето блести като в реклама на шампоан и се полюшва в ритъма на нестабилните й крака. Баровете затварят в три часа, но явно тя си е допила другаде. Възкъсата й поличка и разтвореното дънково яке ме карат да се чувствам като облечена с кожух.

Мъжът е с по-уместни тъмни дрехи и дълго палто. Мъча се да преценя дали това е полицай, спипал проститутка, или пък просто клиент. Точно тогава той се обръща. Успявам да залегна навреме.

Смехът й отново огласява улицата. Този или е изключително забавен, или момичето е фиркано до козирката.

Смехът рязко секва. Сякаш някой дръпна щепсела.

Притаявам дъх. Тишината е направо оглушителна.

Не смея да погледна.

Не смея и да не погледна.

Джейк така ще се ядоса. Имам една-единствена задача тук. Представям си как ми крещи: Не се забърквай, Харпър! И без това си толкова уязвима!

Има право, но церебралната парализа не е пречупила и любопитството ми. Надзъртам иззад касата на вратата.

Блондинката се е свлякла в ръцете на мъжа като марионетка. Той е преметнал ръка под коленете й и трескаво оглежда улицата.

Джейк ще откачи, ако се обадя на ченгетата. Все пак самият той се занимава с не особено законни неща. Появи ли се полицията, Джейк е в опасност. Това значи, че и ние с мама сме в опасност.

Не мога да откъсна очи от люшкащата се напред-назад руса коса, от безжизнено увисналата ръка. Непознатият може да е трафикант. Тя може да е мъртва — или скоро да умре. Сърце не ми дава да стоя безучастно.

Събувам гуменките си, та тъпият ми ляв крак да не застърже по тротоара. Поставя ли си за цел, мога да се движа доста бързо, но не и безшумно. Втурвам се напред и вдигам желязото.

Мъжът се обръща в последния момент, което навярно спасява живота му. Ключът се стоварва върху раменете, вместо върху главата му. Той изсумтява като ранено животно и се препъва напред. Момичето се просва на тротоара.

Отново вдигам желязото, но реакцията на мъжа е неочаквано бърза. Блокира удара, забива лакът в гърдите ми и ме препъва с крак. Преди да осъзная какво се случва, политам надолу. Тялото ми се свлича на цимента.

Непознатият изведнъж се озовава отгоре ми. Замахвам с всичка сила. Не успявам да улуча главата му, но го удрям в бедрото. После и в ребрата.

Той ме сграбчва за китката и я блъска в плочките. Надавам писък и се отскубвам от ръцете му, но имам усещането, че е коленичил върху дясното ми бедро. Притиска гърдите ми със свободната си ръка. Боли. И то много.

— Пусни оръжието.

Има акцент, но не ми е познат. И сега, когато съм лице в лице с него, осъзнавам, че е млад, горе-долу на годините на Джейк.

Стискам толкова здраво ключа, че кръвта се изцежда от пръстите ми. Дъхът ми излиза на огромни бели валма. Налагам го със свободната си ръка, но все едно удрям статуя. Така се е вкопчил в китката ми, че усещам как костиците в нея се трият една в друга.

От гърлото ми се изтръгва стон, но стискам зъби и не пускам желязото.

— Пусни го — повтаря разярено мъжът.

— Джейк! — крещя аз, надявайки се той вече да е наблизо. Ледени остриета пронизват гърба ми. Всяко мускулче ме боли, но не се предавам. — Джейк! Помощ!

Мъча се да го издера, но ръката му затяга китката ми като в менгеме. В погледа му няма и капка колебание. Всеки момент костите ми ще изхрущят и ще се счупят.

Някъде наблизо зазвучава сирена — не достатъчно близо обаче. Пак посягам да одера лицето му, но ноктите ми се впиват във врата му. В очите му проблясва опасен пламък. Небето зад него се обагря в розово, прорязано от оранжеви ивици.

Вдига ръка и не знам дали се кани да ме удари, да ме удуши или пък да ми извие врата. Няма значение. Това е то. Последното нещо, което ще видя, е този великолепен изгрев.

Греша. Той така и не нанася удар.

Вместо това цялото небе изчезва.