Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (16)

Петнадесета глава
Харпър

Най-сетне откривам купа и лъжица и поемам към клокочещия котел. Голям черпак виси на стената. Сипвам си щедра порция, после си отчупвам комат хляб от тезгяха.

Кървави картини се мъчат да си пробият път в мислите ми, но бързо ги пропъждам.

Мозъкът ми обаче решава да ми напомни как Рен накарал Грей да го обезглави. Любопитно му било.

Вчера ми говореше за хвърляне на музикални инструменти в камината. Тази сутрин спомена набиване на кол и удавяне. Както и стотиците жени, които не е успял да накара да се влюбят в него.

Ако трябваше просто да намери жена, която да го пожелае, отдавна да е развалил проклятието. Не мога да отрека, че е привлекателен. Високите му скули, тъмнорусата коса, която светлината от огнището превръща в злато, загадъчните кафяви очи. Мускули извайват ръцете му от раменете чак до китките и походката му излъчва увереност. Хората незабавно коленичат пред него, но и той го очаква от тях.

Отвори ли уста обаче, наяве излизат арогантността и пресметливостта му. Нито капка уязвимост или слабост. Тормози го само фактът, че не може просто да махне с ръка и да заповяда на някоя жена да го обикне.

Нещо в това място ме изпълва с неописуема тъга. Затворена съм тук, далеч от семейството си, от два дни. Рен и Грей са в този капан от цяла вечност. Струват ми се не толкова опасни, колкото отчаяни.

Не мога да преценя кое е по-лошо.

Никога не съм се влюбвала в никого, най-малко пък ще се влюбя в човек, който ме отвлече насред улицата. Мама винаги казва, че все още обича татко — въпреки грешките му, въпреки факта, че ни изостави — и това направо влудява двама ни с Джейк. Любовната им история определено не е като от приказките. Чувала съм за стокхолмския синдром^[1]. Дори у мен да се задейства нещо подобно, нима това може да се нарече истинска любов? Фалшивите чувства явно не са в състояние да развалят проклятието. Принцът не е отвлякъл Кора, бедното селско момиче, но тя така и не се е влюбила в него. Навярно от самото начало е била влюбена единствено в идеята да стане принцеса.

Държат ме в плен, но Лилит е сторила същото с тях. Очевидно кралството му страда, а той е принуден безучастно да наблюдава отстрани.

Отчупвам си още хляб.

Нещо ме спира да си отхапя залък.

Връхлита ме друг спомен — Фрея и децата й, боси в снега, слаби като вейки. Евалин, Коул и малкият Бастиан, които очевидно едва свързват двата края.

Оглеждам кухнята с нови очи. Рафтовете, отрупани с храна, която няма кой да изяде.

Сетне избутвам купата настрана и отивам да взема раницата от стаята си.

* * *

Този път по-лесно откривам горската пътека.

Замислих се дали да не взема друг кон, но Воля веднага наостри уши, щом ме видя. Препълнила съм дисагите от двете страни на седлото с хляб, месо, сладкиши, зеленчуци и сирена. Облякла съм пелерина и два пуловера, а в конюшнята се сдобих с ръкавици и покривало за коня.

Никой не се опитва да ме спре.

Не че съм искала позволение.

Когато пред погледа ми изникват първите заснежени дървета, психически се подготвям леденият въздух да отнеме дъха ми, но днешният зимен следобед е далеч по-поносим от вчерашния. В короните на дърветата не фучи вятър, небето е чисто и слънцето напича с пълна сила — навсякъде наоколо се чува кап-кап-кап.

Тъкмо започвам да се тревожа, да не би да съм тръгнала в грешна посока, когато се натъквам на останките от дома на Фрея. Сградата е изгоряла до основи, само почернелият каменен комин стърчи сред купчината овъглено дърво и пепел. Телата ги няма; снегът ги е затрупал или са погълнати от пламъците. Не си правя труда да проверявам.

Насреща ми се извисява хълм и си спомням, че веднага след него е странноприемницата. Пришпорвам Воля в галоп и изкачваме възвишението.

От другата страна се задава каруца.

— Стой! — крещи мъжки глас. — Стой!

Двата кремави впрегатни коня отскачат боязливо настрани. Пръски кал и киша политат във всички посоки.

Дръпвам юздите, за да не се сблъскаме. Воля се подхлъзва в кишата и едва не изпадам от гърба му. Каруцата изскърцва и изглежда на път да се преобърне, но мъжът замахва с камшика и конете бързо я изправят.

Няколко щайги изпадат в снега със звучно пльок.

Воля се сепва и мята глава, но аз стискам здраво юздите.

— Съжалявам — провиквам се. — Не те видях.

— Съжаляваш значи, а? — озъбва се мъжът.

Премята юздите на куката до себе си и изскача от каруцата; ботушите му шляпват в калта. Качулката на пелерината му се смъква назад и под нея се показва среден на възраст мъж с мургава кожа и тъмна коса. Очите и бузите му са хлътнали.

— Да. Съжалявам.

Сграбчвам дръжката на камата си, но той дори не ме поглежда. Вместо това се втурва към задната част на каруцата и се вторачва в изпадналите щайги.

Изругава под нос и се пресяга да вземе една от тях.

Явно едната й страна е по-тежка, защото, когато прави опит да я качи обратно в талигата, не успява да я прехвърли през дървената преграда. Щайгата се изплъзва от ръцете му и отново тупва в кишата. Мъжът изругава, този път не под носа си.

Зачудвам се защо не използва и двете си ръце, но наметалото му се разтваря и осъзнавам, че е еднорък.

Спускам се от гърба на Воля и тръгвам към него.

— Позволи ми да ти помогна.

Без да ми обръща внимание, мъжът продължава да се бори с щайгата. Тя цопва повторно в калта и дървото се сцепва в единия ъгъл.

— По дяволите! — избухва той.

Разбирам, че иска да се справи сам, но започва да ми писва от всички тези горделиви мъже. Отмятам наметалото си назад и вдигам другия сандък.

По-тежък е, отколкото очаквам. Не е за вярване, че той изобщо смогва да повдига подобна тежест с една ръка. Залитам в лепкавата кал и едвам го удържам.

Но мъжът прихваща щайгата от другата страна и с общи усилия я качваме в каруцата, след което се връщаме за останалите.

Когато най-после приключваме, целите ни ботуши са полепени с кал и дишаме тежко. Мъча се да пооправя пелерината си.

Мъжът забърсва челото си с ръка.

— Не очаквай да ти благодаря, момиче. Ще ми орежат от заплащането заради щетите… — Погледът му се спира върху кралската емблема с лъв и роза върху гърдите ми. Премигва невярващо и отстъпва назад. Раздразнението в гласа му е заменено от почуда. — Вие сте… не предполагах…

— Наистина съжалявам — казвам. — Не очаквам благодарности. Но ако ми позволиш да използвам задницата на каруцата, за да се кача на коня си…

— Разбира се. — Той се втурва да улови Воля за оглавника. — Позволете на мен, милейди.

Хващам се за каруцата и се прехвърлям през ръба. Не е като да се спускам по дървените решетки, но все пак се изискват усилие и баланс, а никога не мога съвсем да се доверя на тялото си. Схванатите ми мускули не се задействат веднага и с мъка се настанявам върху седлото. Дори и да го е забелязал, мъжът не обелва и думичка.

Иска ми се и аз да можех като Рен да му дам сребърна монета за помощта.

Тогава си спомням за дисагите.

— Гладен ли си? — питам. — Имам предостатъчно храна.

Мъжът се смръщва и енергично поклаща глава.

— Не мога да приема храна от дама, пътуваща сама.

— Не отивам далеч. — Разкопчавам дисагите и изваждам няколко пая с месо, усукани в тензух. Още са топли. — Заповядай.

Изглежда втрещен, но все пак ги взима и ги долепя до себе си.

— Благодаря ви.

Хващам юздите.

— Няма защо.

Той пристъпва към мен.

— Простете ми. Дължа ви извинение. Не очаквах дама от двореца да пътува съвсем сама.

— Не се нуждая от закрила — отвръщам аз.

Зад гърба ми се обажда мъжки глас.

— Сигурна ли си, милейди?

Завъртам се на седлото, макар че моментално разпознавам гласа. Рен. И Грей. Израженията им, както обикновено, са неразгадаеми. Не издават гняв, нито пък шеговитост.

— Нима си въобрази, че няма да те последваме? — пита Рен.

Стремя се по моето лице също да не проличи как се чувствам всъщност.

— Каза, че не съм затворничка.

Мъжът с талигата загубва ума и дума. Стрелка озадачено с очи ту мен, ту Рен и Грей.

— Ваше височество! — изрича с почтителен тон.

Пада на коляно насред всичката киша.

— Изправи се — казва Рен.

За пореден път се убеждавам, че тонът му е нещото, което най-явно разкрива настроението му. Още по-въоръжен е и от снощи. На хълбока му виси сабя, а към седлото е привързан пълен колчан със стрели. Под пелерината си е облякъл кожена риза с токи на кръста, а емблемата с лъва и розата е избродирана със златен конец върху гърдите му.

И вчера беше красив, но днес направо сияе. Липсва му само короната.

Не бива да забравям обаче каква е истинската причина да тръгне подире ми. Ненавиждам се за това, че сърцето ми трепва всеки път, щом го видя.

— Случайно да ти се намира още една от онези монети? — обръщам се към него аз. — Заради мен този мъж счупи една от щайгите си.

Рен повдига вежди, но подкарва коня си напред.

Мъжът рипва на крака и поклаща глава.

— Не… не, милейди. — Вдига вързопчето пайове. — Храната е повече от достатъчна.

Рен въпреки това изважда монети от торбичката на колана си и му ги подава. На ръцете си има предпазители от метал и кожа.

— Две сребърни монети ще покрият ли щетите?

Мъжът преглъща тежко. Взира се в монетите между пръстите на Рен, но не се пресяга да ги вземе.

— Признателен съм ви, но щетите са незначителни.

— Приеми ги за забавянето тогава — казва Рен.

— С цялото ми уважение… не мога да ги приема. — Погледът му отново блуждае между нас тримата. — Изкарвам толкова за половин година, Ваше височество. Ще ме набедят за лъжец или крадец.

— Защо? — намесвам се аз.

На човека май му се иска просто да се качи на каруцата и да отпраши.

— Никой не е виждал кралското семейство от години. — Извръща очи засрамено. — Едва успявам да си намеря работа като хамалин. Никой няма да повярва, че съм се сдобил с монетите с честен труд.

Грей се приближава и откачва малка кесийка от колана си.

— Вземи. Двайсет и пет медни монети. Тях ще можеш ли да похарчиш?

Мъжът премигва на парцали.

— Да… но…

Грей му мята кесията.

Ръката на мъжа е заета с храната и вече си представям как монетите пльосват в калта, но той се оказва по-сръчен, отколкото предполагам. Улавя торбичката във въздуха със същата ръка, с която държи храната.

Покланя се тромаво.

— Благодарен съм ви. Ваше височество! Милейди!

Сетне поема към каруцата си.

Още преди да е седнал, изцъква с език на конете и ги подкарва надолу по склона.

Де да можех да го последвам! Рен направо ме пронизва с очи. Лицето му е изкривено от неодобрителна гримаса.

— Колкото повече те опознавам, толкова по-малко гледам на действията ти като на проява на смелост. Да не би да забрави за нападението снощи?

— А ти да не би да забрави за страданията на народа си?

— Говориш за неща, от които си нямаш и понятие.

— Видях ги със собствените си очи.

Изражението му притъмнява толкова рязко, колкото буреносните облаци затулват лятното небе. Не казва нищо.

Тишината нарушава Грей:

— Спомена, че не си затворничка. Значи ли това, че не се опитваш да избягаш?

— Разбира се. — Потупвам дисагите с ръка. — Носех храна на Фрея и децата й.

— Носиш храна — повтаря Рен. — В странноприемницата.

— Нямаха много, а и ние им натресохме още пет човека.

— Защо първо не попита?

Поглеждам го на кръв.

— Да питам ли? Шегуваш ли се? При положение че кухнята ти прелива от храна…

— Не ме разбра правилно. Защо не ме помоли за помощ?

— Не мислех, че ще се съгласиш — промълвявам.

Той не отговаря, а просто се взира в мен. Чудя се дали ще ме попита защо.

Примирението в очите му ми подсказва, че няма да го направи.

— Хубаво тогава — казва и обръща коня.

— Значи ми позволяваш да отида?

Толкова съм шокирана, че ще падна от коня.

— Ще те придружа до странноприемницата — отвръща Рен, сякаш съм малоумна. — Освен ако не си размислила?

С тежка въздишка потеглям след него.