Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (39)

Тридесет и осма глава
Рен

Откривам Харпър в стаята й. Заровила е лице в шепите си, а Фрея приглажда косата й назад.

— Моля ви, милейди — шепне придворната дама. — Моля ви, кажете ми какво е станало.

Спирам се на прага и вдигам ръка, преди Грей да е съобщил за идването ми. Страхът й мъката й са толкова осезаеми.

— Фрея — казвам. — Остави ни, ако обичаш.

Фрея става и прави лек реверанс.

— Ваше височество.

— Не — намесва се Харпър. Гласът й е разтреперан и още сълзи се търкулват по бузите й. — Ти си върви, Рен. Моментът не е подходящ.

Фрея се чуди как да постъпи, очевидно раздвоена чия заповед да изпълни.

— Принцесата е получила обезпокоителни новини за семейството си в Диси — казвам й аз.

Харпър се разсмива — печален, безрадостен звук.

— Обезпокоителни. Да.

— Остави ни — повтарям с категоричен тон.

Фрея отново прави реверанс и бързо се изнизва от стаята. Вратата се затваря със звучно „щрак“.

— Милейди — подхващам.

Харпър ме поглежда през сълзи.

— Значи Грей ти е казал?

— Да. — Прекосявам стаята и заставам до пейката, на която се е свила на кълбо. Бузите й са зачервени и влажни, а ризата й е изцапана с кръв. — Може ли да седна?

Тя пренебрегва въпроса ми и казва:

— Започнах да забравям.

— Кое?

— Започнах да ги забравям. — Вдига измъчени очи към мен. — Сякаш са просто сън. Друг живот. Бях щастлива тук. А сега… сега знам какъв ужас изживяват. Ще умрат, Рен.

— Знам.

Сядам полека на пейката.

— Това бяха най-ужасяващите десет секунди в живота ми. Звукът, миризмата… усетих страха на Джейк. Не знам как си търпял това с дни.

Отмествам косата от лицето й.

— Милейди!

— Помолих се на Грей да ме отведе у дома. Отказа да го направи. — Харпър притиска ръка към корема си. — Най-лошото е, че напълно го разбирам.

— Наистина ли?

— Разбира се. Не мисля, че и аз бих го направила на негово място. Това е последният ти шанс. Единствено аз мога да разваля проклятието. Карис Луран се кани да нападне кралството ти. Аз просто… просто…

— Не ме обичаш.

— Въпросът не е в това дали обичам теб. Въпросът е, че обичам тях.

Стаята е така топла и уютна, прекарали сме тук безброй часове, но този разговор е по-дълбок от всички останали.

— Искаш да защитиш семейството си.

— Да. — Гласът й заглъхва. — Навярно е егоистично от моя страна. Тук хиляди хора са изложени на опасност. В моя свят са само двама. А и дните на майка ми са преброени. Но няма кой да помогне на Джейк. Няма си никого, Рен.

— Както неотдавна ти казах, съдбата понякога ни поставя пред труден избор, но все пак можем да избираме.

— Знам. И разбирам защо Грей направи този избор. — Закрива лицето си с длани. — Макар че в момента го ненавиждам. — Треперливо поема дъх. — Лилит е чудовище, Рен. Показа ми пътя към къщи, а аз няма как да тръгна по него.

— Да. Освен това знае, че задържим ли те насила тук, никога няма да ме обикнеш и тя ще победи. Ако ли пък се прибереш, нямам шанс да разваля проклятието и пак тя ще излезе победител.

— И в двата случая печели Лилит.

— Точно така. — Повдигам брадичката й с пръст. — Затова наредих на Грей да те отведе у дома.

Харпър ме хваща за китката.

— Какво?

— Заповядах на Грей да те отведе у дома. — Правя пауза. — Преди време ми спомена, че сте задлъжнели на някого. Поне с това мога да помогна. Ще ти дам торба сребърни монети или бижута…

Харпър скача от пейката и ме прегръща силно.

— Благодаря ти — изрича през сълзи. — Благодаря ти.

Слагам ръце на гърба й. Свеждам глава и заговарям до ухото й. В гърлото ми е заседнала буца, но някак я преглъщам.

— Защо се изненадваш толкова? Казах ти, че не бих ти отказал нищо.

Тя отстъпва назад и впива очи в моите.

— Но… Карис Луран…

— Не го мисли — казвам. — Получила си вест за влошеното здраве на майка си и се е наложило да се завърнеш в Диси. Знаехме, че има вероятност да се случи. Подготвени сме.

— Ти си подготвен за всичко.

Не е вярно. Не съм подготвен да я загубя.

Права е. Лилит е чудовище. Винаги намира нови и нови начини да ме изтезава.

— Съжалявам — прошепва Харпър. — Съжалявам, че не успях да разваля проклятието.

Избърсвам сълзите й с ръка. О, Харпър!

Аз също съжалявам. Не заради проклятието, Карис Луран или Ембърфол.

А защото се влюбих в нея.

— Толкова си мил. — Отново се отпуска в обятията ми. — Не предполагах колко ще ми е трудно да…

— Шшш — прошепвам. — Ти направи повече за мен от всеки друг.

Тя поема въздух и ме поглежда.

— Страшно ще ми липсваш.

Разбива ми сърцето.

— И ти на мен.

— Постоянно ще си мисля за теб…

Навеждам се и я целувам.

Едва допирам устни в нейните. Въпрос, а не заповед. Очаквам да се дръпне, ала тази вечер Харпър обхваща лицето ми с длани и отвръща на целувката ми.

Придърпвам я към себе си, заравям пръсти в косите й, опиянен съм от сладостта на устните й.

Това, мисля си през цялото време. Не са ми нужни повече доказателства. Това тук е истинско.

Искам този миг да продължи вечно.

Ужасен егоист съм. Ръцете ми се спират на кръста й. Пръстите ми се мъчат да изтръгнат роклята изпод колана й.

Тя пъха ръце под жакета ми. Изважда ризата от панталона. Милва с пръсти кожата ми. Всичките ми страдания си струват заради този едничък момент.

Изведнъж Харпър надава писък и се оттласква от мен.

Вторачила се е в пръстите си. Кръв лъщи по връхчетата им.

— Какво… какво е… Рен?

Диша тежко. Аз също. Не можем да откъснем очи от кръвта.

Вдигам ризата си.

Синьо-зелени люспи блещукат по кожата ми.

Дъхът ми секва.

Люспи! Не си спомням досега да съм имал люспи. Козина — безброй пъти, във всевъзможни цветове. Гущерова кожа в зелено и кафяво. Бивни. Пера. Но не и люспи.

Докосвам ребрата си, където са се появили най-много. Люспите са остри като бръснач и се врязват във връхчетата на пръстите ми. Тънки кървави резки избиват по кожата ми.

Мътните да я вземат! Разбира се, че Лилит ще й позволи да си тръгне точно днес. Разбира се.

Харпър се отдалечава от мен.

— Какво е това? — прошепва.

Задушавам се.

— Промяната — казвам.

Не мога да позная собствения си глас.

— Промяната ли?

— Създанието.

Тя преглъща.

— Чудовището. — Треперлива глътка въздух. — Чудовището, което идва всеки сезон.

Не смея да я погледна в очите, но нямам друг избор. В тях се чете огорчение.

И страх.

Виждал съм го в погледите на всички останали момичета. Не знам защо си въобразявах, че с Харпър ще е по-различно.

— Да, милейди. Чудовището.

Нито дума. Тишината помежду ни би могла да изпълни целия дворец.

Спомням си обещанието, което си дадохме. Дотук с тайните.

— Не си ли се влюбила в мен досега, не виждам как ще го сториш, когато се преобразя.

— Ти си чудовището? Ти си избил всички онези хора?

— Моля те. — Гласът ми се губи. — Опитай се да разбереш.

Протягам ръка към нея.

Тя отстъпва все по-назад. Предателството ми издига невидима преграда между двама ни.

— Дворецът е пълен с хора — прошепва Харпър.

— Предвидил съм всичко, милейди. Хората ми са в безопасност. — Поемам дъх. — Ти си в безопасност.

— Рен!

Не мога да го понеса.

Отправям се към вратата.

— Трябва да вървиш.

Чакам да възрази. Да ме повика обратно. Да ме спре.

Напразно.

* * *

Командир Грей не одобрява заповедта ми.

Застанал е на пост в коридора и чакаме Харпър да си вземе сбогом с хората, с които истински се сближи през последните седмици, но по погледа му познавам, че никак не е доволен. Ако дворецът бе празен, както в изминалите триста двайсет и седем сезона, нямаше да си замълчи. Но сега не сме сами. Вратата на стаята на Фрея е отворена, а вътре Харпър се прегръща със Зо, Фрея и децата. Прислужник чака до стълбището, водещо към Голямата зала. Стражи пазят входа на коридора.

Властта ми над тези хора се крепи само на факта, че съм наследник на краля. При най-малкото неподчинение всичко това може да рухне, и то със светкавична бързина.

Спомням си за избухливия нрав на баща си, за категоричността му и се чудя дали точно това не е била причината да се държи така. Когато баща ми управляваше кралството, никога не съм се замислял откъде идва властта му. Питам се дали и неговата ръководна роля е била също толкова крехка и несигурна, колкото моята.

— Веднага се върни, командире — казвам на Грей. — Отведи принцесата до дома й, но не се заседявай.

— Да, милорд.

Гласът му е сдържан и равен, но ме гледа така, сякаш иска да извади сабята си и да ме намушка.

Не го виня. Макар аз да съм прокълнатият, проклятието тегне и над него. Надеждите ни си заминават заедно с Харпър.

Съвсем скоро Грей ще получи шанс да ме посече.

Изваждам сгънат лист хартия от колана си и му го подавам.

— Изключително важно е да не се бавиш. Получих това съобщение, докато двамата с Харпър бяхте на арената.

Той бързо разгъва хартийката. Изненада се изписва по лицето му, когато я прочита.

— Карис Луран иска да се срещнете по изгрев-слънце! — Грей прави кратка пауза и поглежда към вратата на Фрея. — Не си споделил тази информация с Харпър.

— Принцесата не бива да отлага прибирането си вкъщи. — Понижавам тон, осъзнавайки, че коридорът е пълен с хора. — И без това не бих й позволил да остане по-дълго, защото няма да е в безопасност тук. Възможно е да се договорим с Карис Луран да изтегли войските си от Ембърфол, но има и голяма вероятност срещата да доведе до война. Вече не е нужно Харпър да убеждава хората, че между нашето кралство и Диси е сключен съюз. Повечето от тях отдавна вярват в него. Ти обаче си ми нужен, Грей.

Той сгъва бележката и ми я връща. Неодобрението изчезва от очите му.

— Ще се прибера възможно най-бързо.

Харпър се появява на прага. Очите й са зачервени от плач, но гласът й не трепва. Забила е поглед в пода.

— Готова съм.

Колебание витае във въздуха.

Грей иска да откаже заповедта ми.

Аз искам да я помоля да остане.

Харпър най-сетне събира смелост да ме погледне.

— Иска ми се да ми беше казал.

— Ако беше научила по-рано, изборът ти различен ли щеше да бъде?

Изглежда е съгласна с думите ми. Всеки търси своя път към щастието. За някои от нас този път не съществува.

— Не. — Харпър поема дълбоко въздух. — Аз… не искам всичко да свършва така. С лъжа. С предателство.

Приближавам се до нея. Тя потреперва, но този път не отстъпва назад. Навеждам се, за да усетя за последно топлия й дъх върху бузата си.

— Забрави за този момент, милейди. Важни са само предишните.

— Рен — прошепва Харпър. — Моля те.

Правя крачка назад.

— Командир Грей, отведи я вкъщи. Това е заповед.

Той се подчинява, както винаги.