Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (48)

Четиридесет и седма глава
Харпър

Спомням си онзи момент в конюшнята зад странноприемницата, когато внезапно усетих всичко около себе си съвсем истинско и животът ми във Вашингтон избледня като далечен сън. Фантазия.

Това чувство ме връхлита отново. Този път обаче фантазията е Ембърфол.

Изминаха два дни, а от Грей няма и помен. Прекарах толкова време пред входа на магазинчето отсреща, че собствениците повикаха полиция. Сто пъти пребродих улиците, по които минахме. Чаках го в малката уличка, където се озовахме най-напред.

Вместо това би трябвало да помагам на Джейк да организира погребението на мама. Да се опитвам да открия татко. Да ровя из вещите на мама или да се моля в църквата.

В четвъртък Джейк най-сетне се съгласява да покани Ноа на вечеря. Преравяме шкафовете и изнамираме макарони със сирене, няколко хотдога и две кутии зелен фасул.

Тази храна още по-силно затвърждава чувството, че Ембърфол е просто плод на развинтеното ми въображение.

Любовта между Джейк и Ноа ясно си личеше и на снимките, но на живо е повече от очевидна. Разбирам и какво е накарало брат ми да се влюби в него. Играем карти, а той ги разбърква с дългите си деликатни пръсти. Гласът му е плътен и някак успокояващ. Близостта и топлотата помежду им успява поне за малко да разсее угнетената и тъжна обстановка в апартамента ни.

Ноа седи срещу мен. Не съм сигурна каква част от историята му е разкрил Джейк, но ми става болезнено ясно, когато казва:

— Харпър, Джейк ми разказа за малкото ти приключение.

— Да — отговарям уклончиво.

Не мога да определя дали тонът му не е подигравателен, но съм убедена, че той също не ми вярва. А и след като Грей ми върза тенекия, Джейк съвсем отписа налудничавата ми история. Докато подготвях вечерята, дочух Ноа да употребява думи като механизъм за справяне, бягство от реалността и не знаеш какво е преживяла.

Ноа раздава картите. Играем на Луди осмици. Де да имах тесте от рисуваните на ръка карти на Грей, за да им кажа: Вижте. Не си измислям.

— Джейк спомена, че си предложила кралството да сключи съюз с несъществуваща страна — казва Ноа. — Не мога да отрека, че е доста изобретателно.

— По-точно откачено — изсумтява Джейк. — Кой би се вързал?

Набърчвам чело. Е, вярно, беше малко откачено, но свърши работа.

— Замисли се — продължава Ноа. — Ако президентът обяви, че сме във война със страна, за която никога не си чувал, няма да се качиш на самолета да провериш дали наистина съществува, нали така? — Вдига рамене. — На какво, мислиш, се крепят всички конспиративни теории?

Джейк ме поглежда.

— Прекалено е умен за мен.

— Вероятно е така — съгласявам се.

Той се усмихва и ме сръчква закачливо по рамото.

— Като говорим за умници, кога смяташ да се върнеш в училище? — пита ме Джейк.

Ръцете ми застиват върху картите. Училището е последната ми грижа в момента. Даже когато ходех, мислите ми бяха окупирани от мама или от кашата, в която ни забърка татко. Въпреки всичко прилежно учех уроците си, но ме съмнява някой изобщо да е забелязал липсата ми.

— Вече е април, половината учебна година е минала. Мислиш ли, че просто така ще ме приемат обратно?

— Трябва да завършиш, Харпър. Ще ти намерим материали, за да се подготвиш за изпитите. Не можем вечно да разчитаме на торбата ти със съкровища. Ако въобще успеем да ги продадем, без да се набиваме на очи.

Реалността непрекъснато ми напомня за себе си.

Добре дошла у дома. Бих избухнала в смях, ако ситуацията не беше направо плачевна. Преди седмица бях принцеса и щях да спасявам кралство. Сега май се очертава да подавам молба за работа в близкия хранителен магазин.

Някой заблъсква с юмрук по вратата.

Джейк моментално скача на крака. Аз измъквам нож.

— Леле! — възкликва Ноа и оставя картите си на масата.

Джейк изшътква остро и прокарва пръст през гърлото си.

— Лорънс? — прошепвам.

— Не знам — отговаря брат ми.

Отивам на пръсти до вратата и поглеждам през шпионката. Човекът от другата страна се е облегнал на рамката. Виждат се само черните му дрехи.

Отмествам се малко встрани, стискайки с всичка сила ножа. Джейк е плътно зад гърба ми. Ноа не смее да помръдне от масата.

— Кой е? — провиквам се.

Зад вратата се чува раздвижване. После мъжки глас казва:

— Милейди.

Сърцето ми спира. Завъртам ключа.

Първо виждам лицето му. Изпито и бледо, оцапано с кал — или нещо по-лошо.

Сетне виждам и кръвта. Навсякъде е. По бронята му, по празната ножница на сабята му, по пелерината.

— Грей — казвам. — Грей, добре ли…

Залита напред. Поне петдесет килограма по-тежък е от мен, особено с бронята, но веднага хвърлям ножа и посягам да го уловя. Джейк внезапно се озовава до мен. С общи усилия сваляме Грей на пода и затваряме вратата.

Струйки кръв се процеждат отвсякъде. Изпод бронята, около ботушите, през ръкавите му. Покапват по килима. Униформата му е разкъсана на няколко места. Дълбока рана зее на ръката му. Затворил е очи и едва диша.

— Грей! — Искам да сложа ръка на гърдите му и да го разтърся леко, но ме е страх да не го нараня. — Грей, моля те.

Той не реагира. Лек стон се отронва от устата ми.

Ноа коленичи до мен. Взима ножа и лекарят в него проговаря:

— Името му е Грей?

Кимвам и Ноа продължава:

— Грей, чуваш ли ме? Ще се опитам да разбера откъде идва всичката тази кръв.

Без да чака отговор — не че има изгледи да получи такъв, — Ноа се залавя да реже кожените каишки по бронята на Грей. По кожата ясно личат следи от нокти. Каишките са хлъзгави от кръвта, но ножът ги прерязва с лекота. Най-горната вече се е скъсала.

Ноа вдига очи към Джейк.

— В шок е. Обади се на бърза помощ. — После поглежда мен. — Донеси кърпи.

— Не — казвам на Джейк. — Не бива… не бива да се обаждаш.

Трудно ми е да си представя, че в болницата просто ще се погрижат за Грей и ще го пуснат да си върви. Няма лична карта. Нито пък здравна застраховка. Ще ни засипят с въпроси, на които не можем да отговорим.

Същите тези въпроси, които в момента са изписани по лицето на Ноа.

— Моля те. — Гласът ми секва. — Моля те, помогни му.

— Трябва да отиде в болница.

Ноа срязва каишките от другата страна на бронята и я повдига.

Всичкият въздух излита от гърдите ми. Каквото и да го е нападнало, е успяло да се докопа до крехката кожа под мишницата му и се е врязало в ребрата му. Под кръвта розовее разкъсан мускул.

— Чисти кърпи — повтаря Ноа. — Веднага.

Джейк се изстрелва към банята. Донася три. Ноа навива едната на руло и я притиска към раната. Със свободната си ръка проверява пулса на Грей.

— Трябва да се обадиш. — Тонът му е строг. — Диша, но пулсът му е слаб. Загубил е много кръв.

Ужас се чете по лицето на Джейк. Разказах му всичко за Страшния Грей, но е съвсем различно да го види със собствените си очи.

Не искам да си помислям какво може да се случи, ако Грей се събуди в линейката. Казвал ми е, че нашият свят не му е напълно чужд, но да се събуди в шокова зала не е като да задига момичета от улиците.

— Не е… не е тукашен. Няма да разбере какво става. Ченгетата ще го погнат. — Поглеждам Ноа. — Не можеш ли да го закърпиш?

— С какво? — пита той. — С игла и конец ли?

Наистина се вбесява, когато кимвам в отговор.

— Дори да го направя, ще са му нужни антибиотици. Инжекция против тетанус. — Изражението му притъмнява. — Обаждай се, Джейк.

Джейк се поколебава.

— Мисля, че Харпър казва истината.

— Тоест, той е принц от приказките ли? Това е истинска кръв. Харпър, вземи кърпата. Притискай силно.

Заставам отстрани и долепям кърпата до ребрата на Грей. Прорезите са изключително дълбоки. Извръщам очи.

— Това не е принцът, а гвардейският му командир — обяснявам аз.

— Е, така вече може. — Ноа срязва ръкава му. — И тази рана е за шиене.

— Не можеш ли да…

— Не! — Той сякаш не може да повярва, че изобщо го обсъждаме. — Ще са ми нужни един куп неща!

— Мога да изтичам до вас — намесва се Джейк. — Или… до аптеката?

— До аптеката ли? Шегуваш се, нали? — Ноа изругава и отрязва парче от третата кърпа. — Не мога да го направя. Може да умре. Може да…

Грей поема свистяща глътка въздух и повдига клепачи.

— Всичко е наред — прошепвам. Хващам ръката му и я обгръщам с длани. Кожата му лепне от кръв. Толкова е блед. — Всичко е наред. Ще се оправиш.

Аз самата не вярвам на думите си.

Очите му се затварят още преди да съм завършила изречението.

Отново се обръщам към Ноа.

— Умолявам те.

— Може да си загубя работата. Може да…

— Моля те — обажда се Джейк.

Ноа изпуска гневно въздуха от гърдите си и съм убедена, че ще откаже. Вдига кърпите, за да провери кървенето, после отново ги притиска към раните.

— Джейк, вземи ключовете от задния ми джоб. Нещата ми са до бюрото в спалнята…

— Знам къде са.

Джейк грабва ключовете и се втурва към вратата.

Преди да я е затворил, Ноа се провиква:

— Хей, Джейк.

— Да?

— Побързай.

* * *

Състоянието на Грей е стабилно.

Поне според Ноа. Преди половин час двамата с Джейк го пренесоха в спалнята, защото Ноа се нуждаеше от повече светлина, докато го шие.

Бронята на Грей е на пода в ъгъла на кухнята. Когато Джейк излезе, Ноа понечи да я среже, но аз го спрях и внимателно разкопчах каишките. Каквото и да се е случило в Ембърфол, по всичко личи, че бронята все още ще му е необходима.

Ноа изпрати Джейк до аптеката, а аз се мъча да отмия кръвта от оръжията на Грей: камата на колана му и комплектът ножове за хвърляне.

Внезапно ме връхлита ужасна мисъл. Щом Грей е тук, означава ли това, че Рен е мъртъв?

Подреждам ножовете върху кърпата и отивам в спалнята.

Грей все още е в безсъзнание, мъртвешки бледата му кожа се слива с чаршафите и кърпите под него. Тъмната му чорлава коса е разпиляна по възглавницата. За пръв път го виждам толкова уязвим и безпомощен. Тялото му е осеяно с белези, които обаче не могат да се сравняват с дълбоките резки по гърдите му. Без бронята и оръжията си изглежда сякаш се е смалил. Страшния Грей вече е само спомен.

Стаята мирише на йод и кръв. Ноа е приключил с шевовете по ребрата на Грей и се е заел с прореза на ръката му.

— Извадил е късмет, че не е засегнато сухожилие. Него нямаше да мога да закърпя — казва с тих глас Ноа.

— Ще се оправи ли?

— Кръвното му налягане все още е ниско. Нужен му е около литър кръв. Както и венозни системи.

Долавям нотка на раздразнение в тона му.

Не зная дали му дължа извинение, или благодарност. Всъщност и двете.

— Ще оживее ли? — прошепвам.

— Поне засега, да. През следващите няколко дни трябва да го следим за инфекция. Ще се почувствам по-добре, когато се събуди и сам ми каже името си.

Аз също.

— Благодаря ти — промълвявам. — Признателна съм ти.

Нито дума. Не познавам Ноа достатъчно добре, за да знам как да тълкувам мълчанието му. Тъкмо се каня да изляза от стаята, когато казва:

— Не исках да ти вярвам. Джейк е този, който си пада по филми за супергерои. Аз съм здраво стъпил на земята.

— Добре.

Не съм сигурна накъде бие и гласът ми съвсем ясно го показва.

— Целият е в белези. — Ноа ме поглежда през рамо. — Никоя от раните не е шита в болница. — Пауза. — Същото важи и за тази на лицето ти.

Не му отговарям.

— Дрехите му нямат етикети — продължава Ноа. — И оръжията му… определено не са от стомана.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не знам. Може би, че историята ти вече не ми се струва чак толкова смахната.

Е, пак е нещо.

Входната врата се отваря с трясък.

— Върнах се — провиква се Джейк. — Отскочих и за кафе.

— Остава ми само още един шев и съм готов — казва Ноа. — Идвам след малко.

Отивам да помогна на Джейк.

Донесъл е четири кафета от магазинчето на ъгъла. Явно е очаквал Грей да е чисто нов, когато се прибере.

Понякога брат ми е просто очарователен, без дори да го осъзнава. Хвърлям се върху него и го прегръщам.

— Това пък защо е? — пита озадачено той.

— Купил си четири кафета.

— Ох, вярно. — Изглежда сконфузен. Поглежда ме и понижава тон. — Отпред е спряла кола. Мисля, че може да са хората на Лорънс.

Полазват ме ледени тръпки.

— Защо?

Изведнъж от спалнята долитат викове и лампата примигва.

— Чакай! — крещи със задавен глас Ноа. — Джейк… помощ…

Двамата с Джейк едва не се сблъскваме, опитвайки се да се доберем до спалнята. Грей се е изправил и е приковал китката на Ноа към гърдите му. С другата си ръка го е стиснал за гърлото.

Все още е блед като платно.

— Веднага ми кажи къде съм.

— Пусни го!

Джейк се хвърля напред.

— Чакай!

Сграбчвам го за ръката, а той просто ме повлича със себе си. Грей ни стрелва с очи. Едва се държи на краката си, но не изглежда готов да се откаже.

Положението започва да става напечено.

— Грей… всичко е наред…

— Спокойно — изрича сподавено Ноа. — Опитвах се да… помогна…

— Махни си ръцете от него — озъбва се Джейк.

Отскубва се от мен и се спуска към Грей.

— Командире! — изкрещявам аз. — Пусни го.

Той се подчинява. Обхожда ни с поглед, опитвайки се да установи кой е лошият.

— Добре съм — изстрелва Ноа. — Събуди се и не знаеше къде се намира. Не ме е наранил.

Джейк се поуспокоява и отстъпва назад.

— Добре, добре.

Приближавам се към Грей, който продължава да наблюдава двамата непознати мъже. Дишането му е накъсано и по челото му е избила пот. Навярно единствено адреналинът го държи на крака.

— Легни — казвам. — Беше в безсъзнание повече от час.

— Къде са оръжията ми?

— В кухнята. Ще ти ги донеса.

— Не е добра идея около него да има оръжия — изсумтява Джейк.

Грей веднага се наежва.

— Спри! — казвам. — Джейк, защо не свършиш нещо полезно? Донеси му фланелка. — Оглеждам окървавените панталони на Грей. — И някакво долнище.

— Върви. — Ноа отново пуска в действие успокояващия си докторски тон. — Ще се оправим.

Джейк напуска стаята.

— Седни — казвам на Грей. — Моля те. Всеки момент ще се свлечеш на пода.

Той полека се настанява в края на леглото.

— Не знаех дали ще успея да те открия.

— Успя.

Сядам до него. Изгарят ме куп въпроси за Рен, за Ембърфол, но сега не е подходящият момент да го засипя с тях.

— Може ли да ти измеря кръвното? — пита Ноа.

Вече е сложил стетоскопа в ушите си.

Грей ме поглежда въпросително.

— Доктор е — успокоявам го аз. — Заши те. Няма да те нарани.

Той кимва. Ноа сяда обратно на стола си до леглото. Увива маншета на апарата за кръвно налягане около ръката на Грей и започва да го надува. И тримата мълчим, чува се само съскането на помпата.

Накрая не се сдържам и питам:

— Чудовището ли беше? — Сърце не ми дава да го нарека Рен. — То ли ти причини това?

Бавно кимване.

— Мислех си, че има план.

— Закъсня.

Ноа изпуска въздуха от маншета.

— Деветдесет и пет на петдесет. Все още е твърде ниско. — Пауза. — Но сега разбирам защо не искаше да го водим в болницата.

Думите на Грей не излизат от главата ми.

— Как така е закъснял?

Той поклаща глава и поема дълбоко дъх.

— Скочи от крепостната стена. Преобрази се във въздуха. Този път… има криле.

— Моля те, накарай го да легне — тихо казва Ноа.

Скочи от крепостната стена.

Рен е пожертвал себе си, за да предпази хората.

Направил е един последен опит да надвие Лилит, ала отново се е провалил.