Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (60)

Петдесет и девета глава
Харпър

За разлика от предишния път, сега се връщам в съзнание с неистов вик.

Свивам се на топка, мъчителна болка раздира цялото ми тяло. Слънчевата светлина пари на очите ми. Чаршафите ми са подгизнали от пот.

— Шшш, милейди. — Гласът на Рен. Ръката му докосва бузата ми. — Сънувала си кошмар. Спокойно.

Повдигам клепачи и той е пред мен.

Погледът ми се премрежва от сълзи.

— Ти си тук. — Болката изкарва въздуха от дробовете ми, но не мога да престана да се взирам в него. — Ти си тук.

— Да. Тук съм. — Избърсва с палец сълзите ми. — Зо и Джейкъб страшно ще се зарадват да чуят гласа ти. — Слага длан на челото ми. — А лечителят ти най-сетне ще се успокои, че температурата ти е спаднала.

— Ами… проклятието…

— Развалено е.

— Развалено — прошепвам.

— Да. — Отмества кичур коса от челото ми. — Хубаво е отново да те видя през истинските си очи.

Преглъщам.

— От колко време съм в безсъзнание?

— От шест дни.

— Шест дни!

Понечвам да седна и съжалявам на секундата.

— Полека. — Рен ме хваща за раменете и ме полага обратно на леглото. — Ще се наложи да полежиш още доста седмици.

— Ами Грей? Добре ли е? — Осъзнавам какво ми каза преди малко за Джейк и Ноа. — Значи, не е отвел брат ми и Ноа у дома?

Погледът на Рен притъмнява.

— Грей така и не се върна.

— Какво?

— Изчезна с Лилит и оттогава не се е връщал.

— О, Рен. — В очите ми отново напират сълзи. — Мислиш ли, че…

— Не знам какво да мисля. — Пауза. — Може да е мъртъв. Или да се е заклел във вярност на Лилит. Възможно е и да няма как да се прибере, ако я е убил във вашия свят. Мога само да гадая.

Пипнешком откривам ръката му и я обгръщам със своята. Очите му се разширяват от изненада.

Повдига я и нежно я целува.

— Имам чувството, че едновременно съм победил и загубил.

— Аз също — отговарям.

Рен сбърчва вежди, сетне пак целува ръката ми.

— Ще наредя на стражите да доведат брат ти. Предполагам, че имате какво да си кажете.

* * *

Дните се нижат, а от Грей няма и следа.

Всички шушукат за злата магьосница и за това как чудовището е разпердушинило армията на Карис Луран. Носят се слухове, че истинският принц се скита немил-недраг из кралството. Повечето хора не приемат тези истории на сериозно. Рен дори не се и опитва да потуши клюките. Поданиците му отдавна възвърнаха вярата си в него.

Джейк и Ноа няма как да си отидат вкъщи. Лека-полека свикнаха с обстановката и на пръв поглед изглеждат щастливи тук. Неведнъж обаче чувах брат си да утешава разплакания Ноа нощем, когато мракът обгърне всичко, няма пациенти за лекуване и реалността го връхлети с пълна сила.

Рен е вечно зает. Вечно е необходим на някого. Често се отбива при мен, но през повечето време съм в компанията на Зо, Фрея и децата.

Минава още една седмица, докато Ноа най-сетне ми позволи да се разходя навън. Рен върви до мен и ме придържа, а Дъстан и Зо неотлъчно ни следват.

Въпреки болката в корема ми, свежият въздух е наистина приятен. В задния двор сме, близо до конюшнята. Дървените решетки по стените на двореца са отрупани с разкошни рози.

— Цветята са разцъфнали! — възкликвам.

— Да. — Рен се усмихва. — Когато проклятието беше развалено, есента се превърна в пролет. За една нощ изсъхналите листа по дърветата се преобразиха в нови пъпки. — Кратка пауза, след която усмивката слиза от лицето му. — Макар да понесохме много загуби, хората са истински впечатлени от победата ни над Лилит и Карис Луран.

Победа, в името на която Грей пожертва живота си.

— Съжалявам — промълвявам. — И на мен ми липсва.

Той бавно поклаща глава.

— Чувствам, че за пореден път съм се провалил.

Може пък да се върне. Помислям си го, но не смея да го изрека на глас.

Ако е имало как, Грей досега щеше да се е върнал.

— Не си се провалил — казвам. — Спаси хората си.

— Напротив — отвръща Рен. — Твърде много се забавих.

Помълчавам за момент.

— Лилит ми разказа, че навремето е подкупила Грей, за да я пусне в спалнята ти. Пропуснал си да ми го споменеш. Но си знаел през цялото време, нали?

Рен кимва в отговор.

— Грей сам ми е признавал, че той също носи вина за проклятието. В края на краищата аз бях този, който й разреши да остане. Можех просто да я отпратя. — Замълчава. — Вината за проклятието е изцяло моя.

— Спомняш ли си, когато ми каза, че според баща ти съдбата на всички ни е предопределена?

— Да.

— Не мисля, че е прав. Съдбата е в собствените ни ръце и зависи от решенията, които взимаме. Да, нещата можеше да са много по-различни сега, но фактът, че не си успял да спасиш всички, не означава, че не си спасил никого.

Рен замислено смръщва чело. Крачим мълчаливо под топлото пролетно слънце. Пресягам се и преплитам пръсти в неговите.

— Има едно нещо, в което все още не знам дали съм се провалил, или съм успял — казва Рен.

— И кое е то?

Спира и се обръща към мен. Слънчевите лъчи превръщат косите му в разтопено злато.

— Чудя се дали ти си развалила проклятието, или Грей е убил Лилит.

Не ми е задал въпрос, но очите му са изпълнени с очакване.

Изведнъж осъзнавам, че ме пита дали съм влюбена в него.

Свеждам поглед.

— Не знам.

— Аха.

Макар да не помръдва от мястото си, усещам дистанция помежду ни. Той бавно разплита пръсти от моите.

Обземат ме мисли за нощите, в които споделяхме един с друг най-съкровените си тайни и се полюлявахме в такта на музиката.

За саможертвата на Грей.

За обагрени в цветовете на дъгата люспи и тихи вечери, и хвърляне на ножове, и майка ми.

За трудните решения.

За човека пред очите ми и онзи, който може би никога няма да се завърне.

Рен тръгва обратно. Не би ме притискал — не е в стила му.

Улавям ръката му.

— Ваше височество.

За пръв път изричам думите без капчица сарказъм. Това веднага привлича вниманието му.

— Милейди.

Слагам длан на лицето му и го придърпвам към своето.

— Нека проверим какъв е отговорът на въпроса ти.