Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (34)

Тридесет и трета глава
Харпър

Събуждам се все още в плен на снощните емоции. Слънчевите лъчи нахлуват през отворените ми прозорци, а с тях и аромат на прясно окосена трева. Очаквам всеки момент пред очите ми да запърхат пеперуди.

Щях да го целуна. Исках да го целуна. Вече разбирам защо досега не е успял да развали проклятието — държи под ключ толкова голяма част от себе си. Миналата вечер ми позволи да надникна в нея. Арогантната маска на лицето му ме кара да се чудя какво ли се е изисквало от него, преди проклятието да съсипе живота му. Хората тук се страхуват от кралското семейство. Страхуват се от него. Като си припомня първите си дни в двореца, напълно разбирам защо. Чак сега прозрях истината. Под цялото това високомерие се крие един изключително предан и чувствителен човек. Неописуемо търпелив. Сякаш се опасява хората да не приемат тези негови качества за слабост.

Толкова истински загрижен е за тях. Според мен това му тежи повече от проклятието.

Главата ми се замайва само при мисълта, че отново ще го видя тази сутрин. Дори Фрея не пропуска да направи коментар, когато пристига да сплете косата ми.

— Добре ли си прекарахте снощи с принца? — пита ме закачливо тя и побутва рамото ми с хълбок.

Така се изчервявам, че остра болка пронизва бузата ми.

Фрея завързва плитката.

— Ако не се лъжа, двамата с командир Грей са на арената. — Дяволита пауза. — В случай че ви е любопитно, милейди.

Любопитно ми е.

Очаквам да заваря още някой с Рен и Грей на прашния ринг, но са съвсем сами. Размахват саби със светкавична бързина. Подскачам при всеки звън на стоманата. Потта в косите им ми подсказва, че отдавна са тук.

Бавно се приближавам. Атмосферата е някак различна. Нещо не е наред. Руменината по бузите ми внезапно повяхва.

Рен заляга и се спуска към Грей, опитвайки се да го повали. Грей тупва на земята, а Рен насочва сабя към врата му.

Грей изважда камата си тъкмо навреме. С другата си ръка сграбчва Рен и го избутва назад. Забързаното им дишане отеква в арената.

Това не ми прилича на тренировка, а на истински двубой. Изпитвам непреодолимото желание незабелязано да напусна арената.

Точно тогава чувам запъхтения глас на Грей:

— Не с мен трябва да се сражаваш, милорд.

Рен изругава и прибира сабята си. Лицето му е изопнато, но не просто от умора. Стряска се, когато ме вижда до оградата.

Изглежда точно толкова студен и сдържан, колкото в първия ми ден тук. Пърхащите допреди малко в стомаха ми пеперуди отлитат някъде надалеч.

— Милейди! — отсича Рен и се отправя към малката масичка в дъното на арената, върху която е поставена кана с вода.

Едва я повдига, за да си налее.

Нещо се е случило.

— Какво има? — питам аз.

— Абсолютно нищо. — Пресушава чашата и се промушва под ограждението, без дори да ме погледне. — Може отново да ни нападнат. Трябва да сме подготвени.

Поглеждам Грей, но той също е вперил очи в Рен. Все още не е прибрал оръжието си.

Наблюдава Рен така, сякаш очаква всеки момент да го нападне.

И то с пълно основание, защото Рен изважда сабята си.

Пъхвам се под оградата и заставам пред него.

Мускул потрепва на челюстта му.

— Мръдни се.

— Не. Кажи ми какво е станало.

Приближава се към мен като освирепял звяр. Най-сетне ме поглежда в очите.

— Ще се мръднеш или…

— Милорд — тихо се обажда Грей.

За миг ми се струва, че Рен наистина ще замахне със сабята. Някак се овладява и извръща поглед.

— Моля те, милейди. Остави ни.

— Трябва да знам — подхващам бавно аз, — ако се е случило нещо. Щом като сме съюзници…

— Не сме — сопва се той.

Гласът му е толкова тих, че не съм сигурна дали съм го чула правилно.

— Какво?

— Няма никакъв съюз, Харпър. Идеята беше глупава от самото начало. Хората ми са изнемощели. Армията ти е просто един фарс. Как по-точно ще се изправим срещу войниците на Карис Луран? Сами сме.

Страшно съм объркана. Имам чувството, че съм се върнала назад във времето.

Вратата на арената се отваря с трясък. На прага се появява Фрея, останала без дъх.

— Ваше височество! Милейди!

Рен не отделя очи от мен.

— Какво?

— Двамата с Джеймисън закарахме храна на кръстовището, както ни наредихте, но дойдоха твърде много хора…

— Така и предполагах — отвръща Рен. — Нека Джеймисън им каже, че утре ще изпратим още храна.

— Казахме им, но последваха каруцата до двореца. Опитахме се да ги удържим, обаче бяха прекалено много…

— Колко?

— Стотици, Ваше височество.

— Последвали са ви дотук?

Рен стрелва Грей с очи и се запътва към вратата. Няма нужда да ми казва „предупредих те“ — гневният му поглед е повече от достатъчен.

Разтрепервам се цялата. Наистина ме предупреди.

Той прекрачва прага и се обръща към Фрея:

— Ще говоря с тях. Къде е Джеймисън?

— Пази портата на двореца.

— Сам срещу стотици? — възкликва Рен. — Ще го разкъсат на парченца.

Хуква нагоре по стъпалата, а аз го следвам по петите. Тази сутрин в Голямата зала звучи скръбна музика. Надявам се да не се окаже лоша поличба.

Фрея забавя крачка и се изравнява с мен.

— Вестта явно се е разнесла бързо — прошепва. — Няма как всички тези хора да са от Силвърмуун. Поне сто човека чакаха на кръстопътя, когато пристигнахме. Веднага заприиждаха и други.

— Бунтуват ли се? — питам аз.

Стомахът ми се преобръща. Рен искаше само да защити хората си, а сега се оказва, че идеята ми по-скоро ще навреди, отколкото да помогне.

— Да се бунтуват ли?

Фрея изглежда истински озадачена.

— Да — казвам. — Не е ли това вид протест, задето не сме занесли достатъчно храна?

Рен отваря широко вратата и профучава навън. Мека слънчева светлина изпълва залата.

Втурвам се към него, убедена, че тълпата навън ще го нападне.

Моравата и каменната пътека гъмжат от хора. Фрея беше права — стотици са. Предимно мъже и момчета, но се виждат и доста жени. Някои от тях са въоръжени и носят груби подобия на бронята на Грей и Рен. Други са облечени в най-обикновени дрехи, твърде дебели за температурата около двореца.

Възгласите им са не гневни, а радостни.

— За благото на Ембърфол! Да живее принцът!

Гласовете им отекват из целия двор.

Рен се взира недоумяващо в тях.

Джеймисън пристъпва напред.

— Ваше височество, дошли са да се сражават. Не можахме да ги спрем.

— Да се сражават — повтаря Рен.

— Да се сражават срещу войниците на Сил Шалоу — продължава Джеймисън. — Да се присъединят към Кралската армия.

Изправям се до Рен. Той не сваля очи от насъбралото се множество.

Замислям се колко разярен беше преди малко. Когато Грей се превърне в Страшния Грей, винаги знам накъде точно е насочена яростта му. Що се отнася до Рен обаче, нямам ни най-малка представа какво се върти в главата му.

— Нали се питаше кой ще се изправи срещу армията на Карис Луран? — казвам тихичко. — Е, май току-що получи отговор.

Тълпата не спира да скандира:

— За благото на Ембърфол! Да живее принцът!

В крайна сметка Рен преглъща гнева си, застава на върха на стъпалата и вдига юмрук.

— За благото на Ембърфол! — провиква се той. — За благото на всички нас!