Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (8)

Седма глава
Рен

Събуждам се с изгаряща болка в стомаха. Чувствам тялото си разкъсано на малки парченца.

Прокарвам ръка по корема си. Не напипвам превръзки. Лилит дори не е пробила кожата ми. Понякога това е още по-лошо — когато болката е изцяло причинена от магия. Магията зараства по-бавно.

Бумтящ огън пръска сенки по стената. От Голямата зала звучат флейти, които ми подсказват, че остава един час до вечеря. Намирам се в спалнята си, лекият есенен полъх от прозореца гъделичка лицето ми.

Освен това съм съвсем сам.

Понечвам да се изправя, но болката ме тръшва обратно на леглото. Въздъхвам през зъби и си припомням предупреждението на Лилит. Каза, че това ще е последният сезон — нещо, което би следвало да ме успокои, но тя го превърна в нова форма на изтезание.

Впивам ръка в корема си и някак успявам да седна.

— Грей!

Гласът ми звучи така, сякаш съм погълнал шепа пепел от камината.

Той веднага се появява на прага.

— Да, господарю?

Опипвам лицето си с пръсти.

— Какво се е случило?

Командирът отива до масата и отваря бутилка. Червената течност проблясва на светлината.

— Лилит дойде на арената.

— Това си го спомням. — Премествам се напред. Болката като че ли поотслабва. Драскотините на шията му са потъмнели и хванали корички. — Нарани ли те, след като загубих съзнание?

— Не.

Грей ми подава чаша и аз моментално я поемам. Първата глътка прогаря гърлото, после и стомаха ми, но тази болка е добре дошла, понеже ще притъпи другата.

Той не налива на себе си. Както обикновено. Навремето на гвардейците им бе забранено да пият, но тези правила отдавна не важат.

Въпреки това знам, че предложа ли му питие, ще откаже. Така че не се и опитвам.

— Отби ли се при момичето?

— Да.

След като врътнах ключа тази сутрин, очаквах да заблъска с всичка сила по вратата. Тъкмо обратното — тя потъна в облечена в мълчание ярост.

— Благоволи ли изобщо да разговаря с теб?

— Извади ми нож заради едно от онези приспособления, което всички разнасят със себе си.

Никак не съм изненадан.

— Нещо друго?

— Интересна е.

Вдигам учудено поглед. За пръв път чувам Грей да описва някое от момичетата с подобна дума.

— Интересна ли?

— Импулсивна е, но смятам, че е готова да се сражава до смърт за нещата, които иска.

Това вече е интересно.

Като се има предвид, че не желае нищо повече от това да се прибере вкъщи, е и доста обезсърчаващо.

Още отсега се страхува от мен. А дори не е видяла чудовището.

Тези мисли не са продуктивни. Пресушавам чашата. Грей се отправя да я напълни, но аз вдигам ръка. Време е да се размърдам.

Той застава до стената, обгърнал с пръсти лявата си китка. В него има нещо различно и ми отнема само миг да определя какво точно — въоръжен е до зъби. Сложил си е даже стоманените предпазители за ръце.

Не се е появявал толкова въоръжен от години. Изключително рядко напускаме пределите на двореца, а и тук определено няма никого, който да представлява опасност. Сипвам питието си с усмивка.

— Това момиче да не би да те е поуплашило, командире?

— Не, господарю.

Гласът му е спокоен, неповлиян от въпроса ми. Никога не се поддава на провокациите ми.

Това е нещо, за което му завиждам, но също така и мразя. Не става за приятел или довереник. Кой знае, ако не се бях провалил със задълженията си, както и той със своите, сега нещата можеше да са различни.

Опразвам и втората чаша. Бих могъл да му наредя да пие. Тогава няма как да не се подчини.

Но що за другар по чашка е онзи, на когото трябва да заповядваш да пие?

Грей си е такъв от самото начало, още преди проклятието да ни тикне в този пъкъл. После реши да се доказва. С готовност би носил и въглени със зъбите си, ако му наредя. Трябва да се радва, че досега не ми е хрумнало.

От мисълта за отминалите времена ми прималява. Куп спомени изплуват в съзнанието ми, докато накрая всичката тази мъка не ме стисне за гърлото като примка. Грей присъства в толкова много от тях.

Грей, донеси ми прясна вода.

Не, казах прясна вода. Налей я от водопада, ако трябва.

Грей, яденето ми е студено. Донеси ми друго от кухнята.

Грей, яденето ми е прекалено горещо. Кажи на готвача, че ще те накарам да ми сервираш ръцете му, ако не започне да се справя по-добре. Гледай да е убедително.

Грей, херцогът на Арънсън твърди, че неговият военнокомандващ може да язди цял ден, без да пийне и хапне нищо, а вечерта да спечели дуел със саби. Ти би ли се справил? Покажи ми.

Грей се справи, разбира се. Едва не загина пред очите ми, но не се отказа.

Наливам си трета чаша и отпивам.

— Грей, имам задача за теб.

— Слушам ви, господарю.

— Когато отново започна да се преобразявам, искам да ме убиеш, преди да е станало твърде късно.

И преди съм му нареждал да го извърши. Понякога се съгласява, друг път — не.

Този път е по-различно.

По изражението му познавам, че претегля думите в главата си.

— Лейди Лилит заяви, че това е последният ни шанс. Тоест, убия ли ви, няма да се събудите и всичко да започне отначало.

— Знам.

— Положил съм клетва да ви защитавам — продължава Грей. — Не можете да ми заповядате да я наруша.

— Мога — отсичам аз. — И ще го направя.

— Ще оставите народа си без владетел.

Иде ми да разбия чашата в пода.

— Те и сега си нямат владетел, Грей. Ако това наистина е последният ни сезон, отказвам да поема риска да погубя още хора.

Мълчание.

— Ще го сториш — повтарям.

— Мога да отведа чудовището в гората. Да го държа настрана от хората. Успявали сме толкова много сезони.

То. Чудовището. Сякаш и двамата не знаем в какво се превръщам. На какво съм способен.

— Дявол да го вземе, Грей! Нима смяташ вечно да го правиш?

Отново мълчание.

— Готов ли си да умреш? — питам. — Защото това ни очаква в края на дългото пътуване. Убеден съм, че е така. Никога не е имало проклятие за разваляне. Това е смъртна присъда. Истинското проклятие е мисълта, че е възможно да се избавим.

Очите му издават непримиримост.

— Все още имаме шанс да се спасим.

— Проваля ли се и този път, ще го извършиш, Грей. Тогава може да нямам достатъчно време, затова ти давам заповедта още сега. Освобождавам те от клетвата ти.

— Значи разполагате с… шест седмици? Осем?

— След това създанието поема контрол над тялото ми и край с надеждите ми да разваля проклятието.

— А после? Имате ли други заповеди?

Тонът на Грей е леденостуден.

— Започни живота си отначало. Забрави за Ембърфол.

— Лесно е да се каже.

— Грей! — Тръшвам чашата на нощното шкафче с такава сила, че парченца стъкло иззвънтяват по мраморния под. — Това е последният ми шанс. Кралството ми е в руини, както и животът ми. Тук те чакат само още страх и болка, навярно и смърт. Аз ти давам възможност да си върнеш свободата! Не го ли проумяваш?

— Да. — Грей не се трогва от изблика ми. — Не ми дължите нищо. Вие сте важният. Само вие сте в състояние да развалите проклятието. Вие трябва да накарате жена да ви обикне. Вие, не аз. Ако лейди Лилит отново се опита да ме пречупи, моля ви, оставете я да го направи.

— Няма да й позволя да те нарани, Грей.

— Тя винаги успява да открие слабото ви място.

Извръщам поглед. Навремето бих го наказал за това, че изтъква уязвимостта ми.

Сега изпитвам само и единствено срам.

По небето лека-полека се разстила мрак.

— Очаквам да изпълниш заповедта ми, командире.

— Да, господарю — отвръща без капка колебание той.

Въздъхвам тежко. До гуша ми е дошло от всичко това.

Само още един сезон и край.

Хвърлям пукнатата чаша в камината. Пръска се на хиляди пламтящи стъкълца.

— Ще облека вечерния си тоалет. Да изиграем за последен път познатата ни до болка игра.