Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (40)

Тридесет и девета глава
Харпър

Миризмата на града ме посреща първа. Въздухът е леденостуден, натежал от изгорели газове и гранясало олио, а за бонус на талази се носи ухание на урина и препълнен контейнер. Двамата с Грей сме на тясна уличка, свряна между няколко ресторанта и аптека. Нощното небе е осеяно със същите звезди, които виждах през прозореца си в Ембърфол, но тук ми изглеждат някак по-далечни, заслепени от многобройните неонови светлини наоколо.

После ме връхлитат и звуците. Досега не съм осъзнавала колко шумно е в Ди Си, дори и посред нощ. Бучене на въздушни компресори, жужене на неон, трафик. Даже свистенето на вятъра е по-силно. Профучава из уличката, провирайки се през рехавата плетка на пуловера ми.

Лека-полека започвам да се досещам къде се намираме. След като шест седмици бях облечена в панталони и ризи, или пък поли и корсети, се чувствам наистина странно в овехтелите си пуловер и дънки. Взех със себе си единствено ботушите и кожената чанта, която Рен напълни догоре със сребърни монети, половината бижута на Арабела и пет кюлчета злато. Нямам представа колко струва всичко това тук, но ако не друго, то поне ще спечеля време на семейството си.

Грей изобщо не се вписва в обстановката със своите оръжия и броня. Изражението му, както обикновено, е непроницаемо.

Не е обелил нито дума, откакто Рен му нареди да ме заведе у дома.

Чувствам се невъобразимо виновна. И предадена.

Преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми.

— Стигнахме. — Очите ми се пълнят със сълзи и бързам да ги избърша. — Можеш да се връщаш.

— Трябва да се уверя, че си се прибрала.

— Значи… възнамеряваш да се разхождаш по улиците в този вид?

Зъбите ми тракат от студ. Толкова дълго носих вълнени пелерини и дебели палта с пух, че съвсем забравих за живота, който оставих в Ди Си.

— Ще гледам да не се набивам на очи. — Разкопчава пелерината си и я намята върху раменете ми. — Не си облечена подходящо за това време, милейди.

— Вече можеш да спреш да ме наричаш „милейди“ — казвам. — Тук съм просто Харпър.

— Ти си много повече от „просто Харпър“, независимо къде се намираш.

— Грей…

Гласът ми заглъхва. Каквото и да кажа, не би било достатъчно.

Обричам и двама им с Рен на гибел.

Навярно обричам и цял Ембърфол.

Замижавам.

— Грей… толкова съжаля…

— Времето напредва и трябва да се връщам.

— Да. — Обхващам лицето си в шепи и поемам дълбоко дъх. Пръстите ми попадат върху белега на бузата ми и моментално свалям ръце. — Извинявай. Да вървим.

Грей така умело се укрива в сенките, че дори и аз не го виждам. Сякаш бродя сама из улиците на Вашингтон, чувам единствено собствените си неравномерни стъпи по тротоара.

С всяка следваща крачка думите на Рен за трудния избор, който ни поднася съдбата, отекват все по-силно в главата ми.

Убеждавам се все повече и повече, че съм взела грешното решение, ала няма как да оставя Джейк в лапите на онзи Бари.

Спирам на ъгъла на улица „Ди“ и Шесто Авеню. В постройката отсреща е домът ми. Само в един от апартаментите свети.

Този на семейството ми. Моят, макар и вече да не го чувствам като такъв.

Влизам под сянката на навеса наблизо и Грей веднага изниква до мен. Притиснати сме между витрините на магазин, толкова близо един до друг, че усещам топлината на тялото му.

Посочвам към осветения прозорец.

— Ето там живея.

Той кимва.

— Добре.

Вглеждам се в него. От очите му лъха хлад.

— Страшни Грей — прошепвам. — Съжалявам.

Съвършеното му хладнокръвие започва да се пропуква. Докосва с пръст брадичката ми и на устните му се оформя тъжна усмивка.

— Една принцеса не бива да се извинява на…

Хвърлям се напред и го прегръщам. Имам усещането, че съм прегърнала дърво, но той все пак се престрашава и слага ръце на гърба ми.

Приисква ми се да ме отведе обратно при Рен и Ембърфол, при хората, които така силно обикнах.

Прозорецът отсреща ме връща в реалността.

Остана ли, никога повече няма да видя Грей. Няма да видя Рен.

Грей се отдръпва и забърсва с палец сълзите ми.

— Ако зависеше от мен — казва, — щях да те задържа в Ембърфол.

— Мислиш, че не го знам ли?

— Семейството ти щеше да пострада — продължава той. — Най-вероятно Лилит щеше да те принуди да гледаш. — Пауза. — И никога нямаше да ми го простиш.

Думите му ме успокояват донякъде. Изборът не беше лесен за никого от нас.

— Ще те изпратя до вратата — казва, — ако желаеш.

Поглежда подозрително сградата.

Представям си го да крачи през коридора със сабя на кръста. Възрастната ми съседка тутакси ще получи инфаркт.

— Засега съм в безопасност — отговарям. — Или поне така си мисля. Джейк получи отсрочка до сутринта.

Грей разкопчава единия си предпазител с ножове.

— Какво правиш? — питам.

Хваща ме за ръката и навива ръкава на пуловера ми.

— Нямам монети и бижута. — Едва забележима усмивка. — Но пък имам оръжия.

— Грей! Ама те са твои!

— Имам още.

Стяга здраво кожените каишки около ръката ми, след което разкопчава втория си предпазител и се заема с другата ми ръка. Накрая смъква надолу ръкавите ми, за да ги покрие. Усещам тежестта на кожата и метала. Успокоява ме.

— Много по-ефективни са от железен ключ — казва Грей.

Изчервявам се.

— Справих се доста добре.

— Така си е.

Сълза се търкулва по бузата ми.

— Грей…

— Милейди.

Пулсът ми се ускорява.

— Почакай.

— Наредено ми е да не се бавя — отвръща Грей.

— Добре. — Преглъщам сълзите си, но миг по-късно вдигам ръка. — Почакай! Почакай.

Той разтваря устни в дълбока въздишка.

— Върни се — изстрелвам аз. — Можеш ли да се върнеш?

Не съм виждала Грей по-объркан.

— Милейди?

— Трябва… трябва да видя майка си. Да помогна на брат си. Но… ти можеш пак да дойдеш, нали така?

Взира се в мен, сякаш се опитвам да го изиграя.

— Двайсет и четири часа — продължавам. — Ще дойдеш ли след двайсет и четири часа? На същото място.

— С каква цел?

Аз самата се питам същото. Не знам дали изобщо ще успея да помогна на семейството си. Не знам и дали ще разваля проклятието на Рен. Но знам, че всичко не може да приключи просто така.

— За да ме отведеш обратно в Ембърфол. — Преглъщам. — Лилит каза, че вече можеш да прекосяваш световете, когато си пожелаеш, нали? Моля те, Грей. Само… първо ми е нужно малко време да се погрижа за семейството си. Умолявам те.

Изражението му не трепва, но съм убедена, че претегля плюсовете и минусите в главата си.

— Узна в какво ще се превърне Рен — казва. — И въпреки това искаш да се върнеш?

— Не съм се отказала — прошепвам.

— Ще те чакам тук утре в полунощ. Петнайсет минути. Нито секунда повече. — Прави пауза. — Няма да му давам напразни надежди.

Осъзнавам, че не очаква да се появя.

— Ще бъда тук.

Той кимва, сетне стрелва очи към прозореца.

— Времето ти изтича, милейди.

— Знам. До утре вечер, значи.

Гласът ми се извисява въпросително накрая.

— Да — казва Грей. — Ще се върна.

— За благото на Ембърфол! — изричам обнадеждено.

Непринудена усмивка се плъзва по устните му.

— За благото на всички нас!

Отстъпва назад и преди да успея да мигна, него вече го няма.

* * *

Изправям се пред входната врата. Не съм се прибирала от седмици, но всичко в този коридор ми е до болка познато — сякаш изобщо не съм си тръгвала. Цифрата под ръждивото чукало е леко накривена, точно както си я спомням.

Почуквам полека, за да не събудя съседите.

Тишина. Сърцето думка в ушите ми. Дланите ми са потни. Как да обясня къде съм била? Откъде съм се сдобила с монетите и бижутата?

Част от мен се пита защо просто не оставих чантата пред вратата и не се върнах обратно с Грей.

Или пък защо не го помолих да отведе всички ни.

Да ни отведе къде? — обажда се гласът в главата ми. На война със Сил Шалоу? Наистина ли това е по-добрият избор?

Ами мама? Там няма доктори, няма морфинови помпи.

Не знам.

Не знам.

Знам обаче, че ще се побъркам, ако скоро не отворят вратата. Почуквам отново, този път по-силно.

Гробна тишина.

Тъкмо започвам да се отчайвам, когато дочувам приглушена ругатня и ключалката се завърта.

Изведнъж пред мен застава Джейк.

Изглежда състарен, но и някак по-млад от преди. Това ми убягна във видението на Лилит. Лицето му е изпито, но определено е тренирал, защото раменете му са се разширили и гърдите му са изпънали фланелката. Има леко набола брада, а очите му са тъмни и уморени — и смаяни.

Прегръща ме с всичка сила.

— Божичко! Харпър! Боже мой!

Плаче.

Никога не съм виждала Джейк да плаче.

Макар да не го виждам с очите си, усещам как цялото му тяло се тресе.

— Така се притесних — казва. — Помислих си, че са те заловили. Че си мъртва. Помислих си… помислих си…

— Спокойно. — Аз също се разплаквам. — Спокойно. У дома съм вече. Нищо ми няма.

Когато казвам това, той ме оттласква от себе си, за да ме огледа по-добре.

— Лицето ти… кой те подреди така? Къде беше? — Преди да успея да отговоря, очите му се изпълват с паника. — Трябва да се махаш оттук. Видяха ли те да идваш? Връщат се след няколко часа. Харп… — Прокарва ръка през косата си. — Къде беше?

Отново не ми дава шанс да отговоря. Поклаща рязко глава.

— Трябва да се махаш оттук. Трябва да се скриеш. Опитвам се да измисля как да преместя мама…

— Няма да се крия — отсичам.

Джейк примигва озадачено.

— Изобщо не ги е грижа, че мама умира. — Гласът му е пресипнал. — Моля те, Харпър. Ще се справим някак…

— Няма да се крия.

Тонът му се променя.

— Задържаха те, за да ме сплашат ли? Те ли ти причиниха това?

Погледът му пак се спира върху бузата ми.

Бях подготвена какво ще заваря у дома. Знаех, че никак няма да е весело.

Но не очаквах… това.

Ножовете на Грей ми вдъхват увереност.

— Джейк — прошепвам.

Той за пореден път приглажда нервно косата си.

— Дадоха ми срок до девет сутринта. Не знам…

— Престани! — Свалям чантата от рамо. — Спри да се шашкаш, Джейк. Вземи я.

Джейк изсумтява насмешливо.

— Харпър, освен ако вътре няма сто хиляди долара, или пък бронирана жилетка, по-добре се омитай оттук. Нямам представа защо се върна точно сега, но моментът наистина не е подходящ.

Бях забравила какво е да ме третират като безполезна вещ.

Натиквам торбата в ръцете му. Монетите издрънчават една в друга.

— Вземи я — озъбвам се насреща му. — Донесла съм пари.

— Какво?! — прошепва той.

— Нося пари. Искам да видя мама. — Гласът ми се накъсва. — Ще ти разкажа всичко. А след това ще му мислим.