Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (54)

Петдесет и трета глава
Харпър

Докато стоя до него и му говоря, Рен е послушен като кученце.

Приближат ли го Грей или Джейк, поклаща масивния си врат и оголва зъби. Увещавам го да легне на земята, за да извадя ножовете на Грей от крилото му.

Пръстите ми продължават да потреперват от адреналина и се порязвам на люспите му, но все пак успявам да изтръгна ножовете. Вадички кръв рукват по тялото му. Изглежда не изпитва болка.

Рен отново обляга глава на мен.

Всеки път, щом го направи, ме залива вълна от скръб.

Измъчва се, а аз не мога да му помогна. Не мога и да го убия.

Вдигам поглед към Грей.

— Какво ще правим?

Командирът отново е пребледнял. Чудя се дали след цялото това препускане не са се отворили раните.

— За пръв път виждам чудовището да се успокоява. Не знам колко дълго ще продължи — казва.

— Е, не можем да останем в гората завинаги.

Сякаш някаква магия го държи близо до мен и се страхувам да помръдна, за да не я разваля.

— Ако трябва да съм честен, милейди, не знам как да постъпим.

Грей понечва да се доближи, а Рен моментално се извърта към него. Ниско ръмжене се изтръгва от гърлото му, сетне и онзи оглушителен птичи крясък.

Конете отстъпват назад и мятат глави. Грей не се отказва. Вдига ръце във въздуха.

— Ако в това чудовище е останала поне частица от теб, то тогава добре знаеш, че не ти мисля злото.

Звярът пак изръмжава, но този път не така свирепо.

— Харпър току-що извади ножовете ти от крилото му — обажда се Джейк. — Може би ще му е трудно да ти повярва.

Грей не сваля очи от създанието.

— Аз пък целият съм изподран от неговите нокти, така че май сме квит.

Рен започва нервно да рие земята с крак, след което отстъпва назад.

Надявам се да е в знак на примирие, но не съм убедена.

Силен звук проехтява в далечината. Сякаш някой надува тромпет. Рен веднага наостря слух.

— Какво беше това?

— Това е бойната тръба на войниците на Сил Шалоу — отговаря Грей. — Тръгнали са в настъпление.

Няма как да разберем дали хората ни са напуснали двореца. Удържахме чудовището, но не и войската на Карис Луран.

Тръбата прозвучава отново.

— Трябва да се уверим, че всички са избягали — казвам. — С колко време разполагаме?

— Ако побързаме, може да ги изпреварим с около половин час.

— Какво ще правим с това нещо? — намесва се Джейк.

— Не знам. — Тъга прозира в гласа на командира. Вдига очи към чудовището. — Искаш ли да се върнеш в „Айрън роуз“? Искаш ли да си отидеш у дома?

Рен прикляква и се изстрелва нагоре. Разтваря широко криле и се понася на запад. Люспите по тялото му проблясват в палитра от розово, синьо и зелено. Отдалеч острите му като бръснач зъби и закривени нокти не се виждат.

— По-живо — казва Грей и отвързва юздите на коня си от дървото. — Ако някой от нас изостане, може да го нападнат.

Или пък Рен може да нападне тях.

Не го изричам на глас. Просто закуцуквам към просеката между дърветата и подсвирвам на Воля.

* * *

Препускаме в галоп и набираме значителна преднина. Рен е по-бърз, но не се отделя от нас. Очаквам всеки момент отново да се превърне в кръвожадния звяр, който беше допреди малко, и да погне хората, отправящи се към Силвърмуун. С лекота би изпочупил и потопил корабите.

Трябва да прогоня тези мисли от главата си.

Когато наближаваме двореца, той се приземява и закрачва редом с нас. Воля се изправя на задните си крака и едва успявам да удържа юздите, а Рен продължава най-необезпокоявано напред.

Поглеждам Грей.

— Какво ще го правим в двореца?

— Ще го скрием в двора, докато Карис Луран не ни спипа. — Кратка пауза. — Прости ми, милейди, но наистина не виждам изход от ситуацията.

Бойната тръба за пореден път зазвучава в далечината. Рен изръмжава.

Ненадейно ме завладяват купища емоции.

— Не трябваше да си тръгвам, Грей. Рен имаше нужда от мен, а и аз тъкмо бях започнала да се влюбвам в него. Но… семейството ми…

Закривам очи с ръка.

Гласът на Грей е изтерзан, отчаян.

— Той го знае, милейди. Заклевам се. Знае го.

— И въпреки това ме пусна да си отида.

— Да, разбира се.

В този миг всичко ми се изяснява.

Рен се е влюбил в мен.

Спомням си какво ми каза на онази скала в Силвърмуун. Аз също искам да знам, че е истинско.

За него още тогава е било истинско.

Надявал се е и аз да почувствам същото.

— Аз съм тази, която се провали — казвам с разтреперан глас. — Само и единствено аз.

— Не. — Грей изглежда стъписан от думите ми. — Не. Не си го и помисляй даже.

— Вината е моя…

— Не — обажда се Джейк. — Харпър, недей да се самообвиняваш.

— Можех да предотвратя всичко това…

— Не — избухва той. — Ще ме изслушаш ли поне веднъж, да му се не види? Не си ти тази, която го е прокълнала. Не си дошла тук по собствена воля. Не си… не си виновна ти, че мама се разболя от рак. Не ти накара татко да вземе пари от грешните хора…

— Нито пък ти — отвръщам. — Но все пак се хвана да работиш за Лорънс.

— Принуден бях — продължава брат ми. — Трябваше да спечеля време на мама. Да те предпазя.

— Аз също — казвам.

Навлизаме в гората. Рен неотлъчно ни следва. Знам какво предстои. Ще заварим двореца пуст и притихнал. Грей ще върне Ноа и Джейк във Вашингтон.

Понятие си нямам какво ще правя аз.

Забелязвам раздвижване през пролуките между дърветата. Гласове ехтят в далечината.

Дръпвам юздите на коня.

— Грей, това армията на Карис Луран ли е?

Нима са ни изпреварили? Миг по-късно виждам златисточервените униформи на нашите войници.

— Не са си тръгнали! — Мислите ми са в пълен безпорядък. — Още са тук! Какво се е случило? Какво…

— Чудовището — изревава мъжки глас. — Чудовището е в гората!

Всички се втурват към нас с вдигнати лъкове. Отвсякъде се чуват викове и тропот на копита.

Рен разгъва криле в опит да отлети — дърветата обаче са твърде нагъсто. Войниците ни ще го нападнат. Той няма да им остане длъжен.

— Не! — крещя с пълно гърло. — Спрете! — Воля отново се изправя на задни крака и аз отпускам юздите му, за да препреча пътя на атакуващите. — Свалете оръжията! Къде е генералът ви?

Рен надава писклив крясък зад гърба ми. Много от войниците отстъпват назад. Други продължават настъплението.

— Достатъчно! — нареждам им. — Казах да спрете.

Армията на Рен най-сетне се отказва. Надявам се Грей да е убедил чудовището също да остане на място. Във въздуха витаят страх и жажда за мъст.

— Милейди. — Зо излиза напред. Лицето й е изопнато от напрежение. Хвърля разтревожен поглед на създанието зад Грей. — Ама вие сте… го заловили?

Рен драска земята с нокти. Гърлен звук се надига от дробовете му и се процежда между дърветата. Войниците си разменят нервни погледи.

— Трябваше да се евакуирате — казвам й. — Какво правите тук?

— Тръгнаха си само онези, които пожелаха.

— Какви ги говориш? — Зад гърба й има стотици мъже и жени. — Заповядахме ви да изведете всички от двореца.

Един от мъжете пристъпва напред. Името му е генерал Ландън, навремето е служил на бащата на Рен.

— Милейди, след като вие сте готова да рискувате живота си за нас, то и ние сме готови да сторим същото за Ембърфол. Не създадохме тази армия, за да бягаме.

— Генерале… армията на Диси няма да може да ни помогне. — Очите ми се пълнят със сълзи. — Не разполагаме с достатъчно хора. Войската на Карис Луран е съвсем близо.

— Ако успеем да ги удържим, докато пристигне подкрепление…

Подкрепление.

— Генерале. — Гласът ми се губи. — Аз… аз нямам…

Рен рие нетърпеливо в прахта. Поглеждам го през рамо.

Макар да не е напълно на себе си, определено разпознава двама ни с Грей.

Премятам крак над седлото, скачам долу и се отправям към създанието.

Щом се изправям пред него, откъсва очи от останалите и сгушва лице в гърдите ми. Топлият му дъх погалва коленете ми.

Дочувам шушуканията на войниците.

Опитомила го е. Принцесата е опитомила чудовището.

Поглаждам копринените люспи под челюстта му, чудейки се дали пък не е истина. Преди време Рен ми каза, че стига да изтласкаме армията на Карис Луран обратно през планинския проход, можем да го завардим и да не им позволим да влязат повече.

Рен е единственият ни шанс. Остава само да го накарам да ги подгони.

— Не можем да останем тук. Войниците на Карис Луран ще ни избият до един. — Обхващам лицето на звяра с ръце и впивам поглед в черните му като нощта очи. — Моля те. Разбираш ли какво искам от теб?

Той отново ме смушква с глава, сетне разравя земята с нокти.

Войниците с викове се провират между дърветата.

— Не му позволявайте да нарани принцесата!

Рен се изправя на два крака. Извисява се на поне шест метра над мен. Тежкото боботене от гърлото му разтриса цялата гора. Свивам се на кълбо на земята.

Ще ни разкъса един по един. Не е разбрал думите ми.

Нечия ръка сграбчва моята и ме дръпва назад. Зо вдига сабя пред двете ни. Рен спуска предните си крака с трясък. Изревава право в лицето й. Аз бързо я натиквам зад себе си.

— Не! — изкрещявам.

Тогава чудовището погва мен. Заострени зъби се забиват като копия в бронята ми. Чувам викове. Острието на Грей проблясва пред очите ми. Джейк крещи името ми.

Не мога да мисля. Поемам последна глътка въздух. Болката всеки миг ще завладее тялото ми.

Греша. Препускаме с такава бързина, че дърветата се размиват пред погледа ми. Вися от устата на Рен като новородено коте.

Най-сетне излизаме от гората и той разперва криле. Понасяме се с вятъра. Чувам викове.

Моите собствени. Крещя с пълно гърло.

Цялото ми тегло се държи на кожените каишки, с които е закопчана бронята ми.

Толкова нависоко сме, че виждам земята под себе си като разгърната карта. „Айрън роуз“. Миниатюрните войници и конете, приличащи по-скоро на плъхове. Виждам странноприемницата, даже и Силвърмуун в далечината.

Въздухът в дробовете ми започва да се разрежда. Ръцете ми изтръпват от стегнатите каишки.

— Моля те — изскимтявам. — Нараняваш ме. Върни ме обратно. Моля те, Рен.

Той не ме връща обратно.

Изпуска ме.