Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (61)

Епилог
Грей

Седмици наред ме спохожда един и същи сън.

Лилит лежи в краката ми на грапавия мокър тротоар. Неонови светлини проблясват над мен.

— Не можеш да ме убиеш — казва тя. — Карис Луран ми разкри истината. Не искаш ли да научиш истината за Рен, командир Грей? За себе си? Да разбереш кой е истинският престолонаследник? Каква кръв тече във вените ти? — Опирам сабя във врата й. — Не ти ли е любопитно как от цялата гвардия оцеля единствено ти?

— Не — отсичам.

След това прерязвам гърлото й.

Събужда ме женски глас:

— Грей, Грей. Сънуваш кошмар. Събуди се.

Отварям клепачи. Разтревожените очи на майка ми се взират в моите. Тревогата не е слязла от лицето й, откакто ме намери едва жив в конюшнята. С раздрана от последния опит на Лилит да отнеме живота ми шия и зейнали шевове. Целува пръстите си и ги долепя до челото ми — нещо, което правеше, когато бях малък, и за което напълно бях забравил.

— Ето — казва. — Това ще го прогони.

Хващам ръката й.

— Нали не си казала на никого, че съм тук?

— Продължавай да крещиш насън и изобщо няма да ми се наложи.

— Майко.

Въздъхвам и я пускам.

Ако онова, което ми каза Лилит, е истина, тази жена не ми е никаква майка.

— Станал си толкова сериозен. — Погалва бузата ми с ръка, а аз се дръпвам настрана. Спомням си допира й. Мисълта, че може да не е моя майка, е по-болезнена и от решението ми да се отрека от нея. — Взеха милото ми момче в онзи дворец и ми върнаха воин. — Гласът й се разтреперва. — Мислех, че си мъртъв.

— Никой не бива да разбира, че съм тук. — Преглъщам. Незаздравелите рани на врата ми пулсират от болка. — Ще казваш на хората, че съм ти племенник. Пострадал съм в битката със Сил Шалоу.

— Защо? — прошепва тя. — Какво си направил?

— Въпросът е не какво съм направил, а какво знам.

И какво си спомням. Очите на Харпър в мрака.

Как принцът се вкопчи в ръката ми, преди да се хвърли от парапета.

Думите на Лилит: Карис Луран ми разкри истината.

Сабята никога не ми е изневерявала. Сигурен съм, че магьосницата е мъртва.

Или поне се надявам. Магията й е безполезна от другата страна.

Тръгнах си, преди да съм се уверил напълно.

— Какво знаеш? — тихичко промълвява майка ми.

Обхваща ръката ми между дланите си.

Издърпвам я обратно.

— Не, майко. Какво знаеш ти? Какво знаеш за баща ми?

— Грей?

— Какво знаеш за майка ми? — продължавам. — За истинската ми майка.

Изражението й отговаря вместо нея.

Отново понечва да докосне ръката ми.

— Няма значение, Грей. Няма значение. Отгледах те като свой син. Обичам те като свой син. Никой не знае. Никой. И ти не трябваше да узнаваш.

Карис Луран изниква в мислите ми.

— Е, някой е разбрал.

Лицето й пребледнява.

— Кралят сам те донесе в ръцете ми. Тогава служех в двореца. Загубих дете при раждане. Каза ми, че само двамата с него знаем и научи ли някой друг, веднага ще му стане ясно, че аз съм си отворила устата. Не съм казала и думичка. Повярвай ми, Грей.

— Та ти ми позволи да се запиша в гвардията.

— Нямахме нищо. След като баща ти пострада… — Думите засядат в гърлото й. Убеден съм, че прехвърля в ума си онези изключително тежки за семейството ни години. — Сигурна бях, че кралят няма да те разпознае. Виждал те е само в деня на раждането ти. Не знаеше дори името ти. Ти гореше от желание да си гвардеец. Сърце не ми даде да ти забраня.

Бяхме в безизходица. Добре си спомням тези времена.

— Принцът е единственият престолонаследник — отговарям. — Заклех се да му служа, защото нито за момент не съм се усъмнявал в това. Истината за баща ми не променя нищо.

— Но Грей…

— Не мога да остана тук. — Изправям се. — Вече и без това се носят слухове, че принцът не е този, за когото се представя.

Нямам претенции да ставам владетел, но прекарах достатъчно време в двореца, за да знам, че това е без значение. Самото ми съществуване е заплаха за династията.

Ще се погрижат да бъда обезглавен.

Майка ми явно е осъзнала същото.

— Никой не знае. — Преглъща. — Не съм казвала на никого. Ще се представяш за мой племенник…

— Не мога.

Съжалявам, че изобщо дойдох тук. Изложих я на огромен риск.

— Но… къде ще отидеш?

Тя също се изправя, сякаш в отчаян опит да ме спре.

Заобикалям я. Изминаха седмици и болката в ребрата ми е далеч по-поносима. Оръжията ми са струпани до вратата — върху всички тях е изрисуван златисточервеният кралски герб.

— Зарови ги — казвам й. — Под коритото за храна или купчината тор. Някъде, където никой няма да ги открие.

— Но, Грей…

— Прекалено дълго се задържах тук.

— Къде ще отидеш?

— Не знам.

Дори да знаех, нямаше да й кажа. Тръгнат ли да я разпитват, което е само въпрос на време, и за двама ни ще е най-добре да не знае нищо.

— Ако Кралската гвардия изобщо ме е научила на нещо, то е как да оставам незабелязан и да оцелявам.

Тя преглъща мъчително.

— Грей, моля те!

Отправям се към вратата.

— Грей е мъртъв, майко. Запомни го.