Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (20)

Деветнадесета глава
Харпър

Скрила съм се в конюшнята.

Първоначално пробвах да отида при Евалин и Фрея в кухнята, надявайки се сладките им приказки да ме поразсеят, но те не спряха да ми се подмазват.

— Властта на баща ви сигурно е неизмерима, милейди. Разкажете ни за живота си в двореца.

— Красотата ви е безгранична. Нищо чудно, че сте хванала окото на принца. Къдриците отличителна черта на народа ви ли са?

— Милейди, повечето жени в кралството ви ли са воини? Толкова сте безстрашна.

Трябваше да се махна оттам.

Конюшнята е малка, само с шест отделения, прихлупен таван и тясна пътека по средата. Съдържателят — по-точно Бастиан — я поддържа чиста и подредена. Въздухът е натежал от мирис на сено и влага. Какво ли не бих дала да се кача на коня и да отпраша, но вече съм „принцеса Харпър от Диси“ и за главата ми сигурно е обявена награда.

Воля пъха муцуна в шепите ми, сетне подушва лицето ми.

— Следващия път ще ти донеса ябълка — прошепвам. — Обещавам.

Нямам идея какво се случи между мен и Рен преди малко.

Може би бях превъзбудена заради инцидента с онези мъже. Може би реагирах прекалено остро.

Знам колко бързо изпеченият мошеник може да спечели доверието ти. Баща ми стана жертва на такъв. Ние двамата с Джейк опрахме пешкира.

Е, в момента всичко се стоварва върху Джейк.

Изваждам телефона от джоба си. Часовникът показва, че във Вашингтон е три и половина следобед.

Батерията е почти изтощена и няма как да я заредя.

Емоциите се надигат и ме стискат за гърлото. Вчера прегледах набързо снимките, но явно батерията пада от само себе си.

Изтощи ли се напълно, ще загубя единствената си връзка с Джейк и мама.

Преглъщам сълзите си, а конят отново ме побутва с кадифената си муцуна.

— Вече знам, че когато изчезнеш, първо трябва да проверя в конюшнята.

Грей стои в далечния край на пътеката.

Пъхам телефона обратно в джоба си. Трудно ми е да прогоня мислите за Джейк от главата си, но ромоленето на топящия се сняг по капчуците на покрива и мирисът на сено насаждат у мен странното усещане, че тук и сега е истинско, а там не е.

— Не ме бива да се преструвам — промълвявам.

— Да се преструваш ли?

— Да се правя на такава, каквато не съм.

Той се приближава към мен.

— Не ми изглеждаше да се преструваш, принцесо Харпър от Диси.

Изчервявам се. Конят дъвче с устни пръстите ми; бързо ги дръпвам, преди да е показал зъбите си.

— Когато те накарах да им докажеш, че не се шегувам, не знаех какво да очаквам.

— Добра си в даването на заповеди.

— Изненадах се, че я изпълни. — Грей ми хвърля въпросителен поглед. — Мислех си, че изпълняваш само заповедите на Рен.

Той сменя темата:

— Ти си първото момиче от другия свят, което е толкова привързано към конете. На какво се дължи това?

— Като малка яздех доста често. Мама ме водеше… — Гласът ми потреперва, когато споменавам майка си. — Първоначално беше просто част от терапията след операцията на крака ми. Но с времето се превърна в страст. — Прокарвам длан по бузата на коня. — Не осъзнавах колко ми липсва преди… преди да дойда тук.

— Но не умееш да боравиш с оръжие?

Избухвам в смях.

— В моя свят тези две неща не вървят ръка за ръка. Къде се научи така да мяташ нож?

— Имам известен опит.

— Баща ти също ли е бил гвардеец?

— Не. Баща ми беше фермер. Майка ми бе придворна дама в двореца, а чичо ми — войник в кралската армия. Чичо ме научи да си служа с оръжие. Схващах доста бързо. Превърна се в мое хоби.

— Значи от малък искаш да си войник?

Той поклаща глава.

— Очаквах да наследя фермата. Когато бях малък, баща ми пострада лошо. Заклещи се във вършачката и конят го влачи из нивата. След това не можеше да работи. Не можеше дори да ходи. Имам девет братя и сестри…

— Девет!

Нищо чудно, че толкова го бива с децата.

Грей кимва. Конят смушва ръцете му с муцуна и той го погалва по носа.

— Помагах с каквото мога, но в края на краищата бях просто едно момче. С течение на времето продадохме голяма част от земите си. Повечето от добитъка. Посевите ни боледуваха. Претърпяхме огромни загуби. Всяка година гвардията на двореца се попълва с по десетима гвардейци. Както вече разбра, това е голяма чест за семейството. Щеше да се наложи да прекъсна връзката си с тях, но знаех, че няма друг начин да прекратя страданията им. Когато навърших осемнайсет, веднага кандидатствах.

Запленена съм от разказа му. Обхождам с очи широките му рамене, оръжията, бронята, която все още не е свалил. Опитвам да си го представя как товари бали сено в каруцата по дънки и тениска.

Никак не ми се получава.

Облягам се на вратата на бокса.

— Значи под маската на страшния Грей се крие един добряк, който обича децата и животните?

— Страшния Грей ли?

— Ох, моля те. Знаеш, че си страшен. — Воля долепя глава към гърдите ми и аз обгръщам муцуната му с ръце. — Значи си се записал в гвардията и оттогава не можеш да се отървеш от Рен.

Той ме поглежда мрачно; отнема ми минутка да се досетя защо.

— Така де, записал си се в гвардията и си се сдобил с грандиозната привилегия да служиш на Рен.

— В Кралската гвардия. Прекарах много месеци в обучение, преди да ми позволят да служа на кралското семейство. — Гласът му става рязък. — И още толкова месеци в охраняване на затворени врати.

— Хвърлянето на ножове не ти е било от голяма полза, а?

Устните му се разтеглят в едва забележима усмивка.

— Както вече споменах, предпочитам да съм полезен с нещо.

— Ще ме научиш ли да мятам ножове?

Усмивката му повяхва. Между веждите му се появява дълбока резка.

— Милейди?

Отмествам очи към странноприемницата.

— Не искам да се връщам там. Не желая да разговарям с Рен. Просто… — Изпухтявам обезсърчено. — И аз предпочитам да свърша нещо полезно.

Командирът не отговаря. Лицето му е неразгадаемо като маска.

Миг по-късно всичко ми се изяснява като бял ден. Коремът ми се свива на топка. Сещам си как Джейк винаги ме караше да се скрия в съседната уличка, вечно ми напомняше колко съм беззащитна. Грей никога не се е отнасял с мен по такъв начин и не желая това да се променя.

— Мислиш, че няма да се справя ли?

— Напротив. Опасявам се, че няма да се хареса на Негово височество.

— Ами по-живичко тогава.

Той не помръдва от мястото си.

Ако още малко поседя в конюшнята, потънала в мисли за майка си и брат си, съвсем скоро ще загубя разсъдъка си.

— Моля те! — Сключвам ръце пред себе си, както правех навремето, когато молех Джейк да ме заведе до магазинчето за сладолед. — Умолявам те, страшен Грей.

Той въздиша тежко и вдига очи към тавана — точно така правеше и Джейк, по което познавам, че ще стане моята.

— Щом така искаш — казва Грей.

* * *

Представях си, че ще се почувствам като същинска принцеса воин.

Истината е обаче, че даже не мога да забия ножа в земята.

Острието или отскача, или се плъзва по кишата. Ако по някакво чудо успея да го забия, само след секунда тупва в калта. Чувствам се като кръгла идиотка.

Де да можех да обвиня замръзналата земя! Но когато Грей ми демонстрира как се прави, остриетата му се забиват като в масло.

Вадички пот се стичат по гърба ми и съм на път да захвърля пелерината въпреки хладната вечер. Дясната ръка ме боли чак до рамото. Ножовете са по-тежки, отколкото изглеждат. Започнахме само преди двайсет минути, а вече съм капнала.

Обръщам поглед към Грей.

— Сигурен ли си, че няма да е по-добре да се целя в дъска или нещо подобно?

Той се е облегнал на стената на конюшнята отляво на мен.

— Предпочиташ ножовете да отскачат от нещо друго ли, милейди?

Много смешно, няма що. Набърчвам чело, разтривайки уморените си мускули и сухожилия.

— Представа си нямах, че ще е толкова трудно.

— Успееш ли да забиеш ножа в земята, значи ще можеш да го забиеш и в мишена. Пробвай пак.

Плъзвам пръсти по извитата дръжка, щампосана с емблема с лъв и роза. Макар и смъртоносни, оръжията са красиви, майсторски изработени. Тук е толкова по-различно от Вашингтон, където всичко е за еднократна употреба. Дори и хората.

— Знаеш ли кое му е най-гадното на това проклятие? Че го отнасят и куп невинни хора. — Притискам палец към острието. — Не съм аз тази, която си е легнала с грешната жена.

— Нито пък аз.

Вторачвам се в него.

— Как изобщо се забърка в това?

Не очаквам да получа отговор, но Грей ме изненадва:

— Опитах се да го защитя, но се провалих. Така че май не се причислявам към невинните.

— Защо ти е да го защитаваш, когато заради него проклятието тегне и върху теб?

— Заклел съм се да дам живота си за Короната. Да бъда част от нещо по-голямо от мен самия.

— Явно имаш прекалено голяма вяра в него.

— Вярвам и в теб, милейди. Забий ножа в земята.

Стиснала здраво зъби, замахвам отново. Прехвърлям в главата си всичко, което Грей ми каза за правилния захват и уцелването на подходящия момент. Острието полита от дланта ми.

Плъзва се по калта и се преобръща.

Въздишам обезсърчено.

Тръгвам да събера ножовете от земята, но Грей ме изпреварва. Забърсва ги в парцала, с който ни услужи Евалин.

— Не го стискай толкова. Позволи на ножа сам да опише правилната траектория.

— Ще ми покажеш ли пак?

Командирът мята острието и то с лекота пронизва земята.

Сетне се обръща към мен и ми подава останалите две.

Обгръщам с пръсти дръжката и се засилвам.

Грей ме хваща за китката.

— Отпусни се. Остави ръката си да насочи оръжието. Разбираш ли ме?

— Май да.

Застава зад мен, слага ръка върху моята и намества пръстите ми. С лявата си ръка ме държи за рамото.

— Разхлаби захвата — казва.

Гърлото ми е сухо като барут. Не се е долепил до гърба ми, но поема ли си по-дълбоко въздух, телата ни ще се опрат. Отпуснала съм цялата си ръка върху неговата.

— Разхлаби още.

Имам чувството, че всеки момент ще изтърва ножа.

— Точно така — продължава Грей. — Дишай.

Поемам дъх. Гърбът ми опира в бронята му.

Той ме пуска и отстъпва назад.

— Хвърляй.

Това и правя. Ръката ми като че ли е по-лека отпреди. Острието разсича въздуха.

Сетне потъва в земята със звучно „хряс“.

Вдигам победоносно ръце, без да обръщам внимание на факта, че ножът ми се приземи поне на три метра по-близо от този на Грей.

— Успях!

Той ми връчва другия нож.

— Давай пак.

Струва ми се доволен.

Мъча се да хвана дръжката по същия начин.

— Толкова е странно. Довчера исках да те убия.

— Това ми дава надежда.

— Защо?

— Щом имаш доверие на мен, значи Рен все пак има някакъв шанс.

Спомням си как пръстите на Рен леко докоснаха лицето ми. Топлина се плъзва по врата ми.

— Съмнявам се.

— Нима доскоро не мислеше същото за мен?

Добре де, може би е прав.

Отново се засилвам. Този път острието отскача от земята.

— Надявам се никога да не ми се наложи да се защитавам по този начин.

Грей събира оръжията и отново ги забърсва.

— Ако животът ти зависи от това, гледай да не подаряваш ножовете на врага си.

— Какво щеше да правиш, ако не беше уцелил крака на онзи мъж?

Той ме поглежда дяволито, взима нож, завърта го в ръката си и го хвърля с все сила. Мята и другите два. Трите остриета се забиват в земята на сантиметри едно от друго. Хряс. Хряс. Хряс.

Иха! Впервам ококорени очи в него.

— Започвам да се чудя защо не ги прониза всичките, страшни Грей?

На лицето му грейва усмивка — за пръв път го виждам истински да се усмихва.

— Все някой трябваше да го извлече навън, милейди.

Спомените ми ме връщат в стаята на Арабела, където Грей ми показа как да държа камата. Чудя се дали е бил такъв преди проклятието. По-безгрижен. По-жив.

Питам се какъв ли е бил Рен преди чародейката да го прокълне.

Грей вдига ножовете и ги почиства от калта.

— Така ли си се сдобил с място в гвардията? — питам. — С мятане на ножове?

— Едно умение не е достатъчно. Всеки може да се научи да борави с оръжие. Да усъвършенства техниката си. За да служиш на кралското семейство, трябва да си готов да пожертваш живота си.

— Мислиш ли, че си струва?

Командирът повдига вежди.

— Да си струва ли?

— Да браниш Рен. Знам, че си положил клетва. Смяташ ли обаче, че си струва да дадеш живота си за него?

Усмивката моментално слиза от лицето му. Подава ми ножовете.

— Времето ще покаже.