Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (25)

Двадесет и четвърта глава
Рен

Спуска се мрак, в странноприемницата настава затишие. Фрея е разпратила децата си по леглата, а Евалин подрежда кухнята. Харпър се е сгушила в креслото до камината с чаша чай в ръце. Очите й са изморени, но начинът, по който светлината от огнището обагря косите й в сребристо, я прави истински красива. Може би красотата й е и подчертана от факта, че така самоотвержено защити хората ми.

Най-сетне спечелих доверието й — но категорично продължава да не желае да има нищо общо с мен.

— Грей е навън — прошепва тя. — Ти ли го изпрати там?

— Не — отговарям. — Тревожи се да не би през нощта някой да нападне странноприемницата. Доверявам се на преценката му.

Харпър хвърля бърз поглед на вратата и се свлича надолу в креслото.

— Страх ли те е?

— Малко.

— По-скоро трябва да се боиш от лейди Лилит. Грей е способен да спре всеки друг, но не и нея.

— Нищо не съм й направила. Проклятието й не ме засяга. Единственото ми желание е да се прибера.

Искам да падна на колене и да я помоля да размисли. Представа си няма на каква опасност се излага, но се опасявам, че би възприела предупреждението ми като опит да я задържа тук.

— Ти също ми се виждаш разтревожен — казва Харпър. — Донесъл си стрелите си.

Поставил съм лъка в краката си.

— Не разтревожен, а подготвен. Едва ли ще успеят да изненадат Грей. Умее да се крие.

— Но е сам.

— Не го подценявай, милейди.

— Пропусна да споменеш нещо в плана си.

— Какво?

— Чу… чудовището.

Извръщам очи от нейните.

— Чудовището все още не е заплаха за хората ми. Ще се появи към края на сезона.

Коул се задава от кухнята.

— Ваше височество? Да имате нужда от нещо?

Понечвам да го отпратя, сетне ми хрумва друго.

— Съдържателю, чудех се дали двамата с принцесата можем да ти споделим една тайна.

Харпър не сваля очи от огъня, но съм убеден, че внимателно ни слуша. Перфектен партньор е.

Мъжът изглежда изумен.

— Да, Ваше височество.

— Държим да си остане между нас.

Той слага ръка на гърдите си и понижава тон.

— Разбира се.

— Онова, което си чул, е истина. Кралското семейство избяга от Ембърфол.

Домакинът ококорва невярващо очи.

— Преди години, след като чудовището нападна двореца и изби повечето гвардейци, кралят на Диси ни предложи убежище, което на драго сърце приехме. В момента водим преговори как веднъж завинаги да отървем Ембърфол от това ужасяващо същество. — Оглеждам заговорнически стаята. — Смятаме, че Карис Луран контролира чудовището. Вероятно владее черна магия, с която е направила гвардейците ни безсилни пред създанието.

Харпър отпива от чая си. Жадно попива всяка моя дума.

— Божке! — възкликва Коул. — Понятие си нямахме.

— Истината е — продължавам аз, — че чак сега разбирам за намерението на Карис Луран да нападне Ембърфол. Когато научихме, че чудовището се е завърнало в дома си с Карис Луран, с принцесата дойдохме да проверим дали дворецът би удържал на вражески огън. Решихме да останем, докато не се появи армията на Диси. Сигурен съм, че оттук минават много пътници. Би ли ги известил, че дворецът се нуждае от персонал? В замяна предлагам сребро.

Гъстата брада на съдържателя не може да прикрие мъртвешки бледото му лице.

— Да, Ваше височество. Редно е да ви се извиня за снощните си думи…

— Няма нужда. Оценявам искреността ти. Занапред винаги ми казвай истината.

— Да. Да, разбира се.

Вятърът свисти през кепенците. Чудя се дали отново не е завалял сняг.

— Би ли ни донесъл още две чаши чай, преди да си легнеш?

Той се покланя и напуска стаята.

Харпър се е вторачила в мен.

— Беше много убедително.

— Ще видим. Общият враг сплотява хората, точно от това се нуждаем в момента.

— Май ще се окажеш по-страшен от Грей.

Бих го намерил за забавно, ако съвсем скоро наистина нямаше да бъда далеч по-страшен от гвардейския си командир.

— А сега си почини. Стаята е твоя, ако я искаш. Имаме куп неща за вършене утре.

Очаквам да откаже, но тя се повдига с неохота от креслото.

— Язденето си казва думата.

Изправям се.

— Да ти помогна ли?

Тя ми хвърля заканителен поглед.

— Ще се справя. — По иначе невъзмутимото й лице пробягва колебание. — Лека нощ, Рен.

Искам да й кажа толкова много неща. По-рано тази вечер, когато помолих Фрея да й стане придворна дама, жената едва не падна отново на колене пред Харпър.

Иде ми да направя същото.

Вместо това просто кимвам.

— Лека нощ, милейди!

Отпускам се върху топлата каменна плоча на камината. Вятърът отново разхлопва кепенците.

Когато Коул се завръща с чашите чай, се изненадва от отсъствието на Харпър.

— Да занеса ли едната на принцесата?

— Не — отговарям аз. — Втората е за командир Грей.

* * *

Вледеняващият нощен въздух ме пронизва до кости. Замръзналият сняг скърца под ботушите ми, а вятърът сякаш прилепва плътно по мен. Реших да не взимам фенер, за да не се превръщам в лесна мишена за враговете. Цари плътен, непрогледен мрак.

Не се шегувах, когато казах на Харпър, че Грей умее да се крие. Една от сенките в ъгъла на странноприемницата се размърдва.

— Милорд!

Звучи изненадан или по-скоро загрижен.

— Всичко е наред — казвам.

Подавам му чашата.

— Горещ чай.

Поколебава се за миг, сетне я взима. Кълбета пара се издигат между нас. Очите му са тъмни и загадъчни като нощта.

— Изпий го — продължавам. — Сигурно умираш от студ. Стоиш тук от часове.

Грей отпива глътка чай. Чудя се дали не го прави само защото съм му заповядал.

— Студът не ме плаши — отвръща, отпивайки още една, по-дълга глътка.

Обгръщам с длани димящата чаша. Възнамерявах да обсъдя с него събитията от вечерта, но съм запленен от притихналия мрак.

Стоим смълчани в тъмнината, докато той не пита:

— Мога ли да ти бъда полезен, милорд?

— Не.

Небосводът над нас е обсипан със звезди. Когато бях малък, бавачката ми разказа как мъртвите се превръщали в звезди на небето. Тогава историята ми се стори наистина зловеща — спомням си, че се безпокоях да не би някой ден телата им да полетят към земята.

Сега ме обзема срам само при мисълта, че е възможно родителите ми да са наблюдавали отгоре как се провалям сезон след сезон.

— Винаги ли преминава така? — питам го аз.

— Кое?

— Нощната стража.

Изглежда учуден от въпроса, но отговаря, без да се замисля.

— Не. За пръв път съм съвсем сам. Никога не е било толкова тихо.

Долавям непозната нотка в гласа му.

— Продължават да ти липсват.

— Много от гвардейците ми бяха приятели. Скърбях за тях, както ти скърбиш за семейството си.

С Грей никога не говорим за миналото. Изобилства от непростими грешки, за които не желаем да си спомняме. Вероятно фактът, че това е последният ни сезон, е променил и двама ни.

— С кого стоеше на пост обикновено? — питам.

— Всеки път с различен човек. Често се сменяхме. — Пауза. — Както знаеш.

Правичката да си кажа, никога не съм обръщал внимание на работата на Кралската стража. Умееха да се крият не само в буквалния смисъл на думата. Или пък аз не виждах по-далеч от носа си.

— Кой от тях беше най-добрият?

— Марко.

Казва го без капка колебание, навярно го е познавал добре. Аз бегло си спомням Марко. В главата ми изниква образът на страж с жълтеникавочервена коса. Един от малкото, които оцеляха след първото нападение на създанието — но не и след второто. Единственият гвардеец, оцелял след второто нападение, в момента стои пред мен.

— Защо?

Грей вдига очи към небето, сякаш търсейки отговора там.

— Само на него се доверявах да пази гърба ми. Хич не го биваше на карти, но поне разказваше забавни истории. Никога не заспиваше на дежурство…

— Да заспива на дежурство ли? — Зяпвам го изумено. — Имало ли е такива случаи?

Грей не отвръща веднага; по мълчанието му познавам, че се тревожи да не би да е прекалил с откровенията.

— Понякога. Затова харесвам студа. Нищо друго не успива човек така, както топлата вечер и пълният стомах.

Така ли било?

— Ти някога заспивал ли си на дежурство?

И така е вярно, не очаквам да си признае. Откровеността на Грей обаче винаги ме изненадва.

— Веднъж — казва. — През първото ми лято тук.

— Командире! — нахоквам го иронично. — Трябва да те бичувам.

— Кралят би го направил — отговаря съвсем сериозно той. — Ако ме беше хванал. Но не и ти.

Този коментар помрачава ведрото ми настроение. Напълно прав е. Безмълвно забивам поглед в халбата си.

— Разгневих те — продължава Грей. — Прости ми.

— Не — казвам. — Не си. — Може би. Не съм сигурен. — Жестокостта ми се изразяваше в друго, Грей.

Командирът не отговаря, което ме кара да си мисля, че е съгласен. Когато отново проговаря, звучи потънал в мисли.

— Никога не си бил жесток.

— Накарах те да яздиш цял ден без храна и вода, след което те принудих да се биеш. — Вятърът се вие между нас и бясно подмята пелерината ми, сякаш самата природа се опитва да ме накаже. — Ей така, за развлечение. Заради гордостта ми. Можеше да умреш. Това си е жестокост.

Грей помълчава за малко, сетне набърчва чело и ме поглежда.

— Да не би да говориш за боеца на херцога на Арънсън? За битката ни при Либърти Фолс?

— Да.

— Не си ме принуждавал.

Искрено е озадачен.

— Заповядах ти. — Изпухтявам, отвратен от себе си. — Същото е.

— Попита дали мога да го надвия. Казах ти „да“. Не си ми заповядвал нищо.

Гневът ми се засилва.

— Не преиначавай думите ми, командире. Наредих ти да го докажеш.

— А смяташ ли, че бих се съгласил, ако не съм готов да го докажа?

— Независимо от развръзката добре знам какво целях.

— Да демонстрираш превъзходството на Кралската гвардия? Да покажеш, че гордостта ти не е безпочвена? — Ярост изостря тона му. — Не ти ли е хрумвало, че и аз целя същото?

Пристъпвам напред, но това ни най-малко не го смущава.

— Предизвиках те пред препълнена зала наблюдатели. Пред опонента ти.

— Да — озъбва се той, — самият принц избра точно мен от цялата Кралска гвардия. А аз победих пред очите на краля и кралицата. Жестокостта ти наистина не знае граници, милорд.

— Достатъчно.

Дори в непроницаемия мрак виждам гнева в очите му.

Преди двайсет минути казах на Коул, че предпочитам откровените разговори, а сега копнея да наредя на Грей да млъкне и да си върши работата.

В същото време спорът ми носи доза удовлетворение. След всичките тези сезони на примирено подчинение се радвам, че Грей най-сетне има смелостта да ми противоречи.

— Нямах предвид само този случай — отсичам аз.

— Ако желаеш да анализираш всяка подробност — казва той, — давай. Но ако възнамеряваш да убедиш кралицата на Сил Шалоу, че разполагаме с по-многобройна войска от нейната, сега не е моментът да те обзема неувереност.

Няма какво да кажа. Бремето на провалите ми е на път да ме погуби.

— Позволи ми да ти напомня за друга случка — продължава Грей. — За която, ако не се лъжа, спомените ни се разминават.

Не го поглеждам.

— Слушам те.

— Става дума за първия сезон, когато чудовището за пръв път се развилня из двореца.

— Когато избих семейството си. — Гласът ми реже като бръснач. — Добре си го спомням.

— Само неколцина от нас оцеляха. Толкова погубени животи… особено от кралското семейство…

— По дяволите, Грей, спомням си. Накъде биеш?

— Мислехме, че това ще те прекърши. — Кратка пауза. — Грешахме. Вместо това ти направи всичко възможно да предпазиш кралството си. Първата ти заповед бе да се затворят границите. Разпореди всеки град да се ръководи отвътре.

Не разбирам как може да определя провалите ми като успехи.

— Бях длъжен да го направя.

— Попита ме защо спазвам клетвата си. Никога не съм бил по-горд да ти служа, отколкото в онзи момент.

— Не заслужавам предаността ти, Грей.

— Заслужаваш или не, имаш я.

За пореден път оставам без думи. Нощта като че ли също притихва в очакване на отговора ми, но каквото и да кажа, не би било достатъчно.

Грей отстъпва назад. Оставя празната си чаша в снега.

— Доста се позастояхме тук. Трябва да обиколя имота.

— Съгласен съм.

Когато се отдалечава, се сещам какво ми сподели преди малко: За пръв път съм съвсем сам. Никога не е било толкова тихо.

— Командире! — обаждам се.

Той моментално спира и се обръща, очаквайки заповедта ми.

Нямам такава.

— Почакай. — Аз също оставям чашата си в снега. — Ще те придружа.