Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (29)

Двадесет и осма глава
Рен

За пръв път бдя до нечие легло.

Като по-млад, бих сметнал подобно нещо за отегчително и ненужно. Никога досега не ми се е налагало да го правя — най-вероятно не се налага да го правя и сега. Харпър можеше да пострада много по-сериозно. Извади късмет, че ножът не се вряза във врата или окото й.

Тя ще се събуди. Ще оцелее. Има си придворна дама, която да я обгрижва. Няма нужда да седя до нея.

Но не намирам сили да си тръгна.

„Айрън роуз“ е по-притихнал от всякога, чува се само пращенето на огъня и бавното, равномерно дишане на Харпър. Благодарен съм, че музиката в Голямата зала е тиха тази вечер. Обхождам с очи извитата линия, разполовяваща бузата й; двайсетте шева, които държат раната затворена.

Думите й кънтят в главата ми.

Моля те, спри. Моля те, спри да го нараняваш.

И отговорът на Лилит:

Тя ме моли да те пощадя, Рен.

Вместо да побегне, Харпър реши да използва оръжието на Грей.

Това е най-тежкият ми сезон. Съдбата ми поднася момиче, достатъчно смело да застане рамо до рамо с мен, но и със семейство, при което на всяка цена трябва да се завърне.

Една от цепениците в огъня изпуква шумно и тупва в пепелта. Харпър се размърдва, поема дълбоко дъх и полека отваря клепачи.

— Рен. — Гласът й е пресипнал и изнемощял. — Какво… къде…

Вдига трепереща ръка към лицето си.

Хващам внимателно китката й. Фрея намаза раната с обезболяващ мехлем, но ни предупреди, че е възможно да се инфектира.

— Не мърдай. Ще скъсаш шевовете.

— Значи не съм сънувала.

— Не.

Дори не прави опит да дръпне ръката си; усещам пулса й с връхчетата на пръстите си.

Взира се в мен, аз й отвръщам със същото. Срещите ми с Лилит винаги завършват с унижение и срам. Ад, който споделям само с Грей.

А най-лошото тепърва предстои.

Извръщам поглед към камината. Сега, когато е будна, да седя до нея ми се струва огромна грешка. Чувствам се някак разголен.

— Да повикам ли Фрея?

— Не. — Опитва да се завърти към мен. — Искам… искам да седна.

— Бавничко. Да не ти се завие свят.

Притиска ръка към корема си и с мъка се повдига.

— Ще ми се пръсне главата.

— От приспивателното е — казвам, макар че може и да е от кръвозагубата. Кожата й е по-бледа от обикновено. — Опасявахме се да не се събудиш, докато те шием.

Харпър преглъща тежко и ококорените й очи обхождат камината, прозорците, гоблените по стените.

— Това не е стаята на Арабела.

— Моята е. Децата нямаше да те оставят да мигнеш.

Оглежда дрехите си. Езикът на тялото й внезапно се променя.

— Не си спомням да съм обличала това.

— Фрея — бързам да я успокоя. — Донесе ти нова рокля. Твоята беше… доста изцапана.

— Аха.

Емоциите бушуват в мен. Искам да й благодаря, да й кажа, че никое момиче не е рискувало живота си заради мен. В същото време ми иде да потъна от срам. Искам и да й докажа, че не съм уязвим.

Тя видя истината със собствените си очи.

— Имаш ли огледало?

— Да.

Бавно се изправям и по навик й подавам ръка.

Учудващо, тя обвива пръсти около моите и се изтласква нагоре.

На сантиметри от мен е. Така ми се иска да докосна лицето й, дъхът ми да погали кожата й. Това мъчение тук по нищо не отстъпва на онова, което преживях в арената.

— Държат ли те краката? — питам тихичко.

— Засега да.

Повеждам я към гардеробната си, където се намира огледалото.

Заставаме пред него, а изражението й си остава все същото. Къдрици се разливат като буен водопад върху рамото й. Вторачила се е в раната. Яркочервена е, но благодарение на мазилото на Фрея няма и следа от оток.

Харпър ме пуска и толкова се приближава, че дъхът й запотява стъклото. Преглъща и долепя пръсти до огледалото.

— Шевовете са по-малки, отколкото очаквах.

— Придворната ти дама има завидни умения.

— Това е дело на Фрея?

— Да. Настояваше тя да го направи. Развика се на командир Грей.

— Развикала се е на Грей?

Харпър изцъкля очи.

— Направо изскубна иглата от ръката му.

— Какво му каза?

Преправям гласа си в мелодичното чуруликане на Фрея:

— Да не си посмял да загрозиш лицето на милейди с грамадните си шевове! Не сме на фронта!

Едва забележима усмивка пробягва по устните на Харпър.

— Невероятно.

— Бди над теб като орлица. Помислих, че ще изведе Грей за ухото.

Това я разсмива — сетне с дълбока въздишка слага длан на бузата си. Чак сега очите й се пълнят със сълзи.

— Ела. — Хващам я за ръката, шокиран, че отново ми позволява. — Трябва да седнеш.

Настанявам я на фотьойла до огнището.

— Вино?

Тя поклаща глава.

— Може ли вода?

— Разбира се.

На ниската масичка до леглото има глинена кана. Наливам й чаша вода, а на себе си вино.

Не й убягва фактът, че едва кретам.

— Добре ли си?

Въпросът е мил и в същото време унизителен. Сядам на креслото до нея.

— Лилит притежава таланта да причинява най-силната болка, без да оставя видими следи.

Харпър свежда поглед към чашата си.

— Помислих си… помислих, че ще те убие.

— Би било прекалено лесно просто да ме убие. — Отпивам от чашата си и сякаш не вино, а лава потича през гърлото ми. — Предпочита да й се моля да го направи.

Харпър се мъчи да асимилира информацията.

— Виждала съм… виждала лоши неща и преди. Но не и… — Препъва се над думите. — Не можех да й позволя да… не можех да… — Гласът й съвсем секва. — Не можех да седя със скръстени ръце.

— Милейди. — Емоцията в тона й се пренася върху моя. — Това, което направи за мен… — Аз също не мога да намеря правилните думи. — Съжалявам, че ще ти остане белег за цял живот.

Това като че ли я поуспокоява поне за миг.

— Защо Грей не стори нищо? Защо не се опита да я спре?

— В началото се опитваше, но на Лилит й хрумваха все по-изобретателни начини да го накара да гледа. Скъсани сухожилия, счупени крайници… любимото й беше да го набучи на стената на собствената му сабя…

— Престани. Моля те.

Харпър вдига ръка.

— Извини ме. — Извръщам поглед. — С времето се научих да насочвам вниманието й към себе си. Това, което причинява на мен, е достатъчно лошо. Свикнал съм с болката. Но няма да позволя да измъчва хората ми.

Отново се умълчаваме, загледани в огъня. Очаквам всеки момент да ме помоли да си вървя, но не го прави.

С крайчеца на окото си забелязвам движение, обръщам се към нея, а тя внимателно забърсва лицето си. По бузите й се стичат сълзи, малки блещукащи капчици се образуват по шевовете на раната й.

Въпреки сълзите, гласът й е спокоен.

— Толкова съм глупава. Ти ме предупреди, но не те послушах.

— Това не е проява на глупост — казвам.

— Напротив. Пропилях шанса си.

Заради мен. За да ме спаси.

— Може да ти се удаде втори шанс. Лилит ще се завърне. И то скоро.

— И тогава какво? Отново да наблюдавам как те изтезава? — Раната кара изражението й да изглежда още по-свирепо. — Не знам дали изобщо мога да я нараня, но няма просто да стоя безучастно. Не мога.

— Какво би й предложила в замяна? На какво си готова, за да се прибереш?

— На всичко. Боже, Рен. На всич…

— Не! — Тонът ми наистина я стряска. Слагам пръст на устните й. — Никога не давай прибързани обещания, милейди. Най-малко пък за да ме спасиш.

Тя се е вторачила в мен.

— Не ме разбирай погрешно — продължавам с остър тон. — Когато се пазариш, трябва да знаеш колко точно си готова да загубиш. Предложиш ли й всичко, не се съмнявай, че ще ти го отнеме.

— Ти така ли направи? — тихичко пита Харпър.

Свеждам поглед към чашата си, спомняйки си за онази нощ, в която взех Лилит за поредната ухажорка. Сутринта, в която Лилит ме разкъса на парчета. В която разкъса и Грей.

Докато кръвта ми изтичаше на пода, тя се закани да стори същото и със семейството ми. Да разчлени сестрите ми крайник по крайник.

Де да не я бях спирал! Сега вината тежи изцяло на моите плещи.

Харпър не сваля очи от мен, очаквайки да чуе отговора ми. Пресушавам виното на един дъх.

— Да.

Дълго разсъждава върху казаното.

— Имам въпрос.

Точно в този момент бих й отстъпил и кралството си, ако го поиска.

— Слушам те.

— Все още ли смяташ, че планът ти ще сработи?

— Да. Изпратих Грей и Джеймисън в странноприемницата, за да проверят дали войниците от Сил Шалоу не са се завърнали.

Тя повдига вежди.

— Значи Грей го е назначил?

— Още не. Но Джеймисън изглежда сърцат и предан. Успяхме да го убедим, че Лилит е подчинена на Карис Луран. Предложи нощем да пази странноприемницата, макар че се съмнявам онези войници да създават повече проблеми.

— Защо?

— Защото снощи не се върнаха. Можеше да доведат подкрепления. Подозирам обаче, че са отишли да известят кралицата и чакат следващо нареждане. Това ще отнеме поне няколко дни. Вероятно седмици. В Ембърфол е люта зима, а и Сил Шалоу е от другата страна на планината.

— Лилит може ли да ни създаде спънки?

— И още как. Вече се усъмни, че се опитвам да я изиграя.

Харпър посочва бузата си.

— Това ще се отрази ли на моята роля в плана?

— Значи не си се отказала да бъдеш принцесата на Диси?

— Определено не възнамерявам да седя тук и да се самосъжалявам. — Прави кратка пауза и пламъците в очите й сякаш стихват. — Остана ли сама със себе си, потъвам в мисли за майка си.

— Бих върнал времето назад, ако можех — промълвявам. Копнея да се пресегна и да я докосна, но тя достатъчно пъти ми даде да разбера, че не е добра идея. — Кълна ти се.

— Вярвам ти. — Тя се понадига в креслото. — Достатъчно. Сериозна съм. Как ще обясним раната?

Сбърчвам чело. Не мога да преценя дали я е обзела несигурност, или ме пита от чисто практична гледна точка. Присвива очи.

— Убедена съм, че вече си измислил нещо.

— Например да разкажем на хората как принцесата се е изправила срещу злата магьосница от Сил Шалоу и се е разминала само с драскотина? Да, милейди. Измислил съм нещо. Стига ти да не си размислила.

— Не съм.

— Тогава, щом Грей се прибере, ще го накарам да извести Силвърмуун Харбър за посещението ни. Бих искал да отидем вдругиден, ако те устройва.

— Да.

Явно се притеснява да не би раната да съсипе образа й на принцеса. В моите очи по-скоро го затвърждава.

— За пореден път те подцених — казвам.

— Защо?

— От часове те чакам да се събудиш. Сигурен бях, че това ще… те прекърши.

Харпър се намръщва и се вглежда в огъня.

— Това не е първият ми белег, Рен. И преди не бях съвършена. Ще го преживея. — Сетне впива поглед в мен. — Наистина ли седиш тук от часове?

— Да. — Пауза. — Значи не си ядосана на Лилит?

— О, бясна съм. Но не заради лицето си.

— Заради какво тогава?

Тя проговаря с глас от стомана.

— Яд ме е, че не улучих.