Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (36)

Тридесет и пета глава
Харпър

Дните се нижат, а подготовката за война — или илюзията за война — тече с пълна сила. Вестоносец пристига от Норт Лок Хилс, градче на юг от планинския проход, за да информира Рен, че войници на Сил Шалоу лагеруват там. Изведнъж дворецът гъмжи от хора: някои тренират в двора и на арената, други обучават конете, трети поправят оръжия.

Рен вечно е ангажиран. Заедно сме единствено по време на обиколките из съседните градове, но дори тогава той е вглъбен в мислите си. Играе ролята на всеотдаен принц наистина убедително, ала останем ли насаме, се затваря в черупката си.

Грей също е затрупан с работа. Подбра десетима нови гвардейци и дните му са изпълнени с тренировки, учения и упражнения — когато не е зает да охранява Рен.

За моя изненада, Зо е една от избраниците на Грей — единствената жена в гвардията. Грей явно й има доверие, защото сутрин редовно я заварвам пред вратата си.

— Да не би да си назначил Зо заради мен? — питам Грей в един от малкото моменти, когато не сме обкръжени от хора.

В конюшнята сме и той се е заел да избира най-подходящите коне за новите стражи.

— Назначих я, защото може да се бие — отвръща командирът. — Бърза и точна е с лъка. Със сабята не я бива особено, но поне не се разсейва лесно. Смятам, че ще се справи добре.

Гледах как се сражава с един от останалите кандидати, но нищичко не разбирам от ръкопашен бой.

— Ама… тя не учеше ли музика?

— Да, милейди. — Грей пристяга седлото на едър дорест кон. — Аз пък навремето бях фермер.

Има право.

Откакто в двореца започнаха да прииждат хора, Грей се държи по-хладно с мен — навярно за да им засвидетелства уважението си към принцесата на Диси. Той е един от двамата, които знаят истината за мен, и единственият, когото мога да попитам какво тормози Рен. Само след минутка ще изхвърчи през вратата и ще изпусна шанса си да разговарям с него.

— Грей — промълвявам, — почакай, моля те.

Той се обръща и осъзнавам, че очаква да получи заповед.

Не искам да му давам заповеди. Иска ми се да ми бъде приятел.

Ако вече не е прекалено късно.

— Забрави — казвам. Внезапно се чувствам по-самотна от всякога. — Върви. Имаш си задачи.

— Милейди — казва тихичко Грей. Приближава се към мен. Очите му търсят моите. — Нещо те мъчи.

— Рен продължава да не ми говори — плахо отвръщам аз.

Грей отмества поглед.

— На теб говори ли ти?

— Не.

— Мислиш ли, че лейди Лилит тайно го навестява нощем?

Грей поглежда към далечния край на пътеката, където работник мете разпиляното зърно. Напоследък не разполагаме дори с минутка уединение.

— Тази вечер заминаваме за Хътчинс Фордж — напомня ми той.

— Не съм забравила.

Вечеря с фелдмаршал, който има своя собствена армия. Рен каза, че не е нужно да ходя.

— Според мен принц Рен няма да възрази пътуването да продължи цяла нощ — добавя Грей.

За да си отдъхне от Лилит.

Преглъщам сухо.

— Как да му помогна, когато отказва да разговаря с мен, Грей? Не се опитва да развали проклятието, търпи изтезанията й… — Правя пауза, за да не си изпусна нервите. — Гледам да не се бъркам, но… не знам как да постъпя.

Грей застава още по-близо до мен.

— На теб не би отказал нищо, милейди.

Хм! Вдигам очи към него.

Грей отстъпва назад. Хвърля бърз поглед към притъмнялото сиво небе навън.

— А сега ме извини. Скоро ще се мръкне.

Изцъква с език на коня и напуска конюшнята.

Зо ме чака отпред. Когато стигаме до стаята ми, аз спирам на прага и се обръщам към нея.

— Зо, ще съобщиш ли на принца, че бих искала да го придружа на пътуването му до Хътчинс Фордж?

— Да, милейди.

Междувременно свалям миризливите си дрехи за езда, изплаквам се набързо във вечно горещата вана и изнамирам облекло, подходящо за среща с благородници.

На вратата се почуква.

— Влез — обаждам се. — Моля.

Зо отваря полека вратата, по изражението й веднага познавам, че не ми носи добри новини.

— Негово височество каза, че присъствието ви не е необходимо.

Свивам устни в тънка линия. Не би ми отказал нищо, а?

— Чудно.

— Съжалявам — плахо отвръща Зо.

Рен ме помоли да не го притискам. Опитвам се, но това вече не е просто съюз. И аз не знам в какво се превърна.

Поглеждам Зо, чудейки се дали би нарушила заповедта на Рен и да изпълни моята.

— Подготви коне — казвам. — Тръгваме след тях.

Изненада се изписва по лицето й. Очаквам да откаже.

Греша.

— Да, милейди. Веднага отивам.

* * *

Хътчинс Фордж е по-малко градче от Силвърмуун. Отегчен страж ни прави знак да влезем, без дори да ни погледне. В много от тези градове, както вече се убедихме, хората се боят само и единствено от чудовището — а не от други човешки същества.

Придвижваме се бавно, защото забележи ли ме Рен, незабавно ще ме отпрати. Планът ми е да се присъединя към него пред поданиците му, пред които не би правил сцени.

Късно е и улиците са пусти, чува се само тропотът на копитата по покритите с киша камъни.

— Това е резиденцията на фелдмаршала — тихо казва Зо, сочейки с глава голямата къща, извисяваща се над всички останали. Взела е лъка си и колчан стрели. — Да я заобиколим ли? — Поколебава се за момент. — Ако целта ви е да останем незабелязани?

Поглеждам я изненадано.

Тя се усмихва свенливо, сякаш се страхува как ще реагирам.

— Май не беше моя работа.

До гуша ми е дошло от сдържаността на Рен и строгостта на Грей. Приятно ми е да съм в компанията на човек, който умее да се усмихва и който не ме поучава на всяка крачка. Отвръщам на усмивката й.

— Напротив.

Продължаваме по криволичещите улици на града. Не е особено оживено, но всеки, който забележи герба на пелерината ми и бронята на Зо, моментално ни се покланя. Достигаме отвъдната страна на дома на фелдмаршала и привързваме конете за стълба. Дворът пред къщата е празен. Гостите вече са влезли вътре.

Впивам поглед в сградата. Толкова е тихо тук в снега. Свещи блещукат по прозорците, но не се чува нито звук. Нямам представа къде са Рен и Грей — нито пък дали тази тишина трябва да ме успокоява, или тревожи.

Дворът не е кой знае колко голям и очевидно сме съвсем сами.

— Фелдмаршалът би трябвало да има охрана — тихичко се обажда Зо. — В края на лятото идвах тук с Музикалния маестро. В двора имаше четирима стражи.

Днес от тях няма и следа. Посетих доста градове и знам, че това е наистина необичайно.

Вглъбена в мисли за Лилит, съвсем забравих за опасностите, които дебнат отвсякъде. Повечето ни гвардейци са млади и неопитни — пресен пример е момичето, което без възражение ме последва дотук.

— Да влизаме вътре — казвам.

Снегът заглушава стъпките ни. Когато се приближаваме до къщата, осъзнавам, че Зо е извадила лъка си.

Застива на място и едва успявам да чуя думите от устата й.

— Милейди, погледнете натам.

В снега, под прикритието на сенките, лежи безжизнено тяло. Аленочервена линия прорязва гърлото му.

Трупът е облечен в униформата на Кралската гвардия. Само след миг разпознавам чорлавата червена коса. Името му е Мейв. Нож стърчи от врата му. Снегът е затрупал лицето му.

Дъхът ми излиза на къси, бързи пресекулки. Едва не ни убиха в Силвърмуун Харбър, въпреки че Грей и Джеймисън бяха с нас. Тази вечер до мен са само камата ми и Зо. Толкова е студено и сме толкова сами.

Поглеждам я, тя също е вперила поглед в мен. Аз съм принцесата и от мен се очаква да намеря изход от ситуацията.

Никога не ме е бивало във вземането на решения. У дома Джейк ми казваше какво да правя. В Ембърфол тази функция изпълняват Рен и Грей.

Сега разбирам как се чувства Рен, носейки отговорността за цял един народ върху плещите си. Зо ще изпълни всичко, което й наредя. Ще рискува живота си за мен.

Думите на Грей отекват в главата ми: Мой дълг е да кървя вместо Рен.

— Да вървим — подканям я отново.

Зо кимва и тръгва подире ми като сянка. Заредила е стрела на тетивата.

Вратата поддава веднага щом натискам бравата и за дълъг злокобен миг не чувам нито звук. Цари обезпокоителна тишина. Във всекидневната няма никого, така че поемаме по коридора. От дъното на къщата долита гръмогласен смях.

После дочувам и гласа на Рен.

— Фелдмаршале, липсваха ми шегите ви. Баща ми често говореше колко важна е за него подкрепата ви.

Жив е. Смее се. За момент се замислям дали пък не съм сбъркала.

Но трупът на Мейв ми се стори съвсем истински. Рен не би се смял така, ако знаеше за него.

Отляво се отваря врата. Зо светкавично се завърта с вдигнат лък.

Прислужница с табла в ръце надава писък и прибори издрънчават по каменния под. Чинии със супа се разбиват на малки парченца.

Внезапно сме наобиколени от стражи — нашите собствени, включително Грей, и други, които явно са на фелдмаршала. Всички до един са извадили оръжията си. Трима мъже се появяват в далечния край на коридора.

Рен е един от тях. Лицето му придобива ледено изражение.

— Милейди. — Пауза. — Мислех, че тази вечер имаш други ангажименти.

Прислужницата е коленичила на пода и е обхванала главата си с ръце.

— Плановете ми се промениха.

Набързо преброявам стражите наум. Седмина са преградили коридора, но само трима от тях са наши. Двама са застанали до Рен. В стаята зад тях чувам още гласове. Имат числено превъзходство — но все още нямам идея кой е убил Мейв.

Погледът на Рен пробягва по мен и Зо, сетне и по заредения лък в ръцете й. Преди да е успял да продума, прочиствам гърло и казвам:

— Извинявам се за закъснението и за това, че така стреснах слугинята.

Закрачвам уверено напред, сякаш очаквам стражите да ми сторят път — така и става.

Коридорът води към широка трапезария с мраморен под и керамични плочки в златно и червено по стените — цветовете на Ембърфол. Стражите заемат позиции в стаята. Прислужницата трескаво събира разпилените чинии. Зо не се отделя от мен дори за миг, продължавайки здраво да стиска лъка в ръце.

Рен ме пронизва с очи, ала събира сили и казва:

— Позволи ми да ти представя фелдмаршала на Хътчинс Фордж и неговия сенешал.

— Господа!

Кимвам отсечено. Фелдмаршалът е слаб жилест мъж с рехава брада. Изражението му издава дълбочина и пресметливост. Сенешалът е пълна негова противоположност: едър мъж с провиснал до коленете корем, гъста брада и малки светещи очи.

Иска ми се отношенията ни с Рен да не бяха толкова обтегнати. На първия си ден в Ембърфол поне знаех какви са подбудите му. Сега нищичко не ми се връзва.

— Може ли да поговорим насаме? — питам го аз.

Сенешалът ме оглежда от глава до пети и се изкикотва. Цялото му туловище се разтриса.

— Ваше височество, чух за вашата принцеса воин, но не си я представях толкова… дребничка.

Сръчква с лакът фелдмаршала.

Хубавичко се посмиват, но Рен се обажда с глас от стомана:

— Не подценявайте принцесата.

Смехът на фелдмаршала рязко секва.

— Всички тук сме приятели. Не бива да имате тайни от нас, милейди.

Поглеждам Рен с надеждата да възрази. Той обаче ми изглежда по-разтревожен от факта, че съм дошла неканена на партито му.

Цялата тази работа ми се струва толкова съмнителна. Заставам зад един от столовете и слагам ръце на облегалката, за да не се чудя къде да ги дяна.

— Къде са стражите ви, фелдмаршале? Очаквах някой да ме посрещне.

— Виждам, че и сама сте намерила входа. — Присвива очи, сякаш все още съм му смешна. — Не следя всеки ход на хората си. Разполагам с лична армия. Никой не би посмял да нападне дома ми.

— Един от нашите стражи лежи мъртъв на двора — казвам. — Простете, но не смятам армията ви за особено надеждна.

Напрежението в стаята може да се реже с нож.

Грей застава зад Рен. Дава заповед на един от стражите ни — мъж с жълтеникавочервена коса на име Дъстан. Той кимва и излиза от стаята.

— Сигурно е станала грешка — казва сенешалът. Отново се разсмива, но този път някак задавено. — Ним, върви с техния страж.

Един от мъжете до стената тръгва след стража ни.

Когато минава покрай мен, Ним посяга към оръжието си.

Не знам защо, но това наистина разбърква мислите ми.

Фелдмаршалът ме гледа кръвнишки.

— Защо имам чувството, че ме обвиняваш в нещо, момиче?

— Това момиче е принцесата на Диси — предпазливо уточнява Рен. Явно и той усеща надвисналата над нас опасност. — В случай че не знаете.

Фелдмаршалът не сваля очи от мен.

— Много добре знам.

— Поканил сте принц Рен в дома си, за да водите преговори — намесвам се аз. — На мен обаче повече ми прилича на капан.

— Защо на Ембърфол му е притрябвала армията ми, щом Диси вече са предложили своята?

Де да можех да наредя на Грей да го замери с нож! Това тук е толкова по-заплетено от случката с войниците в странноприемницата.

— А на теб защо ти е да убиваш стража ни, ако си възнамерявал да водиш преговори с нас?

— Кой каза, че съм убил стража ви?

— Отговори на принцесата.

Гласът на Рен реже като бръснач.

Сенешалът се навежда напред.

— Ако човекът ви наистина беше член на Кралската гвардия, нямаше да бъде повален толкова лесно. Подозирам, че криете нещо от нас, Ваше височество.

— Подозирам същото за вас — отговаря Рен.

— Баща ви никога не би опрял до моите хора — обажда се фелдмаршалът.

— Вие ли убихте моя страж?

— Има ли значение? — Сенешалът избухва в смях. — Какво ще направиш?

— Ще екзекутирам и двама ви за измяна — озъбва се Рен.

— С чия армия по-точно?

Сенешалът удря по масата.

Още преди ръката му да е докоснала дървото, Грей опира сабя в гърлото му. Смехът внезапно секва. Мъжът се обляга назад в стола си. Червена капчица избива на врата му.

— И без армия мога да се справя с вас — заявява Рен.

Един от стражите посяга към сабята си. Стрелата на Зо полита към него, преди да съм успяла да й дам заповед. Забива се право в китката на мъжа. Той надава пронизителен вик.

Друг страж вади сабята си. Зо вече е заредила следващата стрела на тетивата, но Рен се провиква:

— Спри!

Тя се подчинява. Дишането й е забързано и шумно.

Останалите стражи също застиват на място. Във въздуха тегне неописуемо напрежение. Всички са извадили оръжията си, но никой не смее да атакува пръв.

В коридора зад мен проехтява звук и Зо веднага насочва лъка си натам. Оказва се нашият страж, Дъстан — завързал е Ним и го влачи след себе си.

— Мейв е мъртъв — запъхтяно казва той. — Този го е извършил. Малко остана аз да съм следващият.

Рен отстъпва назад.

— Било е клопка. Убий ги и двамата.

— Не! — изревава фелдмаршалът. Измъква се от стола и пада на колене. — Не сме ви устройвали засада. Кълна се. Признавам, че имах подозрения, но винаги съм бил верен на Короната.

— Убихте един от стражите ни — избухвам аз. — Какво друго да си помислим?

— Кълна се! — Писклив глас се изтръгва от гърлото му. — Кълна се!

Сенешалът прочиства гърлото си.

— Имай малко достойнство, човече.

После заплюва Рен.

— Командире!

Рен извръща поглед към Грей.

— Не — възкликва фелдмаршалът. Опрял е чело в пода. — Моля ви, не сме извършили измяна, заклевам се.

— Почакай — казвам. Поглеждам стража, който Дъстан е приковал към стената. — Ним, кой ти нареди да убиеш гвардееца ни?

Нито дума.

Дъстан го удря в гърба, между лопатките. Мъжът се свлича на едно коляно.

— Служа на сенешала.

— Аз му заповядах да го убие — обажда се сенешалът.

— Защо? — отсича Рен.

— За да покажа колко слаби са стражите ви. — Грей отново опира сабя в шията му. — И да спазаря по-висока цена за войниците ни.

Рен пристъпва напред и сграбчва фелдмаршала за яката.

— Значи целта ви е да изкопчите пари от Короната?

— Не, Ваше височество. Аз не съм замесен — изпелтечва той. — Кълна се… кълна се във верността си към Короната.

Рен насочва вниманието си към сенешала.

— Вярно ли е? Това изцяло твое дело ли е?

— Не ми беше нужна помощ, за да те надхитря, ако това ме питаш.

Челюстта на Рен се стяга. Свежда очи към брадатия мъж, чиято яка все още е в юмрука му.

— Фелдмаршале, ще заплатя справедлива цена за услугите на войниците ти. Искам да получа пълен отчет на данъците, които плащат хората тук. Установя ли, че им вземаш и петаче отгоре, разликата ще излезе от собствения ти джоб.

— Да… да, Ваше височество. Моля… смилете се над сенешала ми… има семейство. Толкова дълго ви нямаше… простете му…

Рен поглежда Грей.

— Свали оръжието.

Грей се подчинява. Сенешалът разтрива врата си с ръка. Дишането му все още е накъсано, но от устата му излиза хриплив лаещ смях.

— Нямаш никакъв шанс срещу Карис Луран. Трудно ще се справиш дори с хората в тази стая. Надявам се съществото да се завърне в двореца и да ви избие всичките.

— Отне човешки живот заради егоизма и алчността си. Целиш да подрониш моя и авторитета на гвардията ми. — Рен се навежда напред. — Това, сър, се нарича измяна.

— Не съм първият, няма да съм и последният.

— Със сигурност, но ще послужиш за урок на следващите, които се опитат да сторят същото. — Рен отстъпва назад. — Убий го, командире.

Поемам дълбоко дъх — да изкрещя, да го спра — твърде късно е… Гърлото на мъжа е прерязано. Кръвта шурва като фонтан.

Без да се усетя, съм закрила с ръце устата си.

Рен застава пред мен. Очите му са притъмнели и гласът му е подплатен със стомана. Поглежда Зо.

— Добър изстрел.

Тя преглъща.

— Благодаря… благодаря, Ваше височество.

Сетне връща поглед към мен.

— Милейди!

Аз просто се взирам в него. Не знам какво да кажа. Не знам как да постъпя.

По лицето му пробягва емоция, толкова бързо, че едва успявам да я доловя. Не е острото неодобрение, което очаквам да видя. Примирение е. Поражение. Тъга.

Страх.

Явно съзрял съжалението в очите ми, Рен отмества поглед.

— Хайде, принцесо, ще те отведа до коня ти.

* * *

Яздим умълчани към „Айрън роуз“. Рен е до мен, а Зо, Дъстан и Грей ни следват. Оставихме другите стражи при фелдмаршала, за да сме сигурни, че няма да се отметне от думата си. Мразовитият вятър свисти помежду ни, напомняйки ми за онази нощ на скалата в Силвърмуун. Нощта, в която почти се целунахме.

Нощта, в която всичко отиде по дяволите.

— Няма ли да кажеш нещо? — престрашавам се да проговоря. — Моля те.

— Уверявам те, че не искаш да чуеш онова, което имам да кажа.

Яростта е изменила гласа му до неузнаваемост.

— Предпочитам всичко пред мълчанието ти.

— Не трябваше да идваш тази вечер.

— Май не те чух правилно, защото това не ми прозвуча като „благодаря“.

— Очакваш да ти благодаря ли? — Рязко завърта глава към мен. — Не знаеше какво е намислил сенешалът. Ами ако в коридорите дебнеха асасини? Ами ако Зо не я биваше толкова с лъка? Или пък работеше за него? Можеше да ни избият до крак.

Не зная какво да отговоря, затова си държа устата затворена. Прав е за всичко.

— Постъпката ти беше безразсъдна и глупава — продължава Рен.

Поглеждам го на кръв.

— Аз те спасих.

— Така или иначе, щях да разкрия плановете му. Грей щеше да го спре. — Поема въздух. — А сега по мое нареждане е убит човек. За пореден път нося на хората си единствено смърт и страдания.

Усещам отчаяние в тона му. Посягам да докосна ръката му.

Той моментално я дръпва настрана.

— Имаш късмет, че не заварих теб просната на двора.

— Взех Зо със себе си.

— Действаш, без да мислиш. Също като случката на арената.

— На арената се опитах да те защитя.

Мускулче потрепва на челюстта му. Никога преди не съм го виждала толкова ядосан. Това разгневява и мен. Наистина мисля онова, което казах — предпочитам гнева пред безкрайното мълчание.

Емоциите, които видях по лицето му в дома на фелдмаршала, ми дават сили да не се отказвам.

— Моля те, кажи ми какво те измъчва. — Думите ми са толкова тихи, приклещени в миниатюрното пространство помежду ни. Сякаш дори нощта иска да запази тайните на този момент. — Знам, че е Лилит. Трябва да е Лилит. Аз съм твой съюзник, забрави ли? Кажи ми какво става.

Той поема дъх. Широката му гръд се издува. Очите му проблясват, твърди и студени като лед. Но въздухът засяда в гърлото му и изглежда така, сякаш се е предал.

Продължаваме безмълвно по пътя си.

— Рен — прошепвам.

— Освобождавам те от уговорката ни — казва най-сетне той. — Вече нямам какво да ти предложа в замяна.

Обръщам се към стражите зад нас.

— Бихте ли ни оставили за малко! Моля ви.

Грей ме поглежда в очите и кимва.

— Не искам да ме освобождаваш — казвам. — Искам да знам какво се случва.

Рен не отговаря. Изминаваме километри в плен на тягостна тишина.

Внезапно проронва:

— В безизходица съм, милейди. Сключих сделка с теб, а не мога да я спазя.

Понечвам да проговоря, но очите му се спират върху белега на бузата ми.

Всичко ми се изяснява.

— Страхуваш се Лилит да не ме нарани отново.

Бавно кимване.

— Но тя наранява теб, Рен.

— Търпя го вече стотици сезони. Какво е още един?

— Всяка нощ ли те изтезава? — питам шепнешком.

— Нищо не ми прави. Показва ми какво съм извършил самият аз.

— Не те разбирам.

Той преглъща тежко.

— Идва при мен всяка нощ. Показва ми хората на Ембърфол. Мъртвите. Гладуващите. Страдащите. — Притиска длан към стомаха си. — Показва ми създанието. Показва ми как ги разкъсва на парчета. Болката им. Не мога да го понеса… Искам да я убия.

— Рен… та ти се опитваш да ги спасиш…

— Не се получава, Харпър. Тази бе поредната вечер, в която им навлякох само смърт, болка и страх. — Закрива очи с опакото на ръката си. — Никога не съм искал по-силно сезонът да приключи.

Гласът му се накъсва и поема разтреперано дъх.

— Не ги убиваш — казвам разярено. — Мъчиш се да ги спасиш.

— Убивам ги, милейди. Един по един.

— Не е вярно! — избухвам. — Когато онзи се опита да вземе повече пари за войниците си, ти не помисли първо за себе си. Разтревожи се да не би да крадат и от своите хора.

— Не се опитвай да ме обрисуваш в по-добра светлина — отвръща Рен. — Знам какво съм причинил на народа си. Виждам го всяка нощ.

— Даваш всичко от себе си — възразявам аз.

Незнайно защо мислите ми ме отвеждат при баща ми. Лошите хора, с които ни забърка. Изостави ни — но навярно и той е смятал, че го прави за наше добро.

Рен сваля ръка от лицето си.

— Как да поведа хората си, когато съм ги предавал безброй пъти?

— Фелдмаршалът ти се обрече във вярност. Дворецът е пълен с хора, които се заклеха да ти служат. Преди време ми каза, че от малък те обучават да управляваш страната. Точно това и правиш.

— Моля те — промълвява той. — Умолявам те. Не разбираш.

Умолявам те. Тези думи разбиват сърцето ми, толкова нетипични са за него.

— Добре — прошепвам. — Добре. Ще замълча.

През остатъка от пътя оставаме сами с мислите си. Когато достигаме двореца, Рен привидно е възвърнал хладнокръвието си и ме повежда към стаята ми.

Спираме пред вратата. Последния път, когато беше тук, тъкмо се бяхме завърнали от Силвърмуун. Готова бях да го целуна.

Тази вечер в очите му виждам единствено самосъжаление и отчаяние.

— Желая ти лека нощ, милейди.

Също както в онзи двор в Хътчинс Фордж не знам какво да направя, но знам, че трябва да му помогна.

— Защо не влезеш?

Това го сварва неподготвен. Може би е заради уморените очи или отпуснатите рамене, но изглежда по-млад от всякога.

— Какво?

— Остани в стаята ми тази нощ. На Лилит не й е позволено да се меси, когато ухажваш момичетата, нали?

Рен свъсва вежди.

— Позволи на мен да те ухажвам този път. — Сепвам се, осъзнавайки как звучи това. Страните ми горят. — Исках да кажа… аз просто…

— Милейди. — Той изпъва гръб. — Не бих те изложил на опасност.

— Някога ми каза, че не би ми отказал нищо.

Въздишка.

— Значи ще използваш собствените ми думи срещу мен?

— Целта ми не е да те притискам или принуждавам да правиш каквото и да било.

Не получавам отговор.

— Каня те да влезеш — настоявам аз.

След дълго колебание той най-сетне кимва с глава.