Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (10)

Девета глава
Рен

Чудя се какво ли би ме сполетяло, ако бяхме пристигнали само минута по-късно, когато Харпър вече щеше да е мъртва.

Толкова съм бесен, че се изкушавам да изстрелям още една стрела и да науча отговора.

Огнени езици се извисяват към небето напук на свистящия наоколо леден вятър. Поглеждам към Грей.

— Огледай мъжете. Разбери кои са.

Той веднага слиза от коня.

Провесвам лъка на седлото и предпазливо се спускам на земята. Вътрешностите ми все още изгарят и цялото това препускане след Харпър не ми се отразява особено добре.

А и тя ме гледа така, сякаш аз съм виновен за всичко това.

Грей спира до един от мъртъвците и го преобръща с крак.

— Този има емблема на дрехите си — казва ми. — Но не ми е позната.

Толкова рядко напускаме пределите на „Айрън роуз“, че това никак не ме учудва. Е, Грей излиза навън, но само за да отведе чудовището далеч от хората.

Командирът отива при следващия мъж, отмята палтото му настрани и изважда нож от колана му.

— Прилично оръжие. Май не са просто разбойници.

Бебето се разплаква, а босоногата жена започва да го потупва. Струва ми се, че се е вкопчила в ръката на Харпър. Като гледам дрехите им и колко кльощава е жената, това семейство съвсем не би представлявало интерес за крадци.

Щом се приближавам, жената въздиша дълбоко и пада на колене в снега.

— Деца — изрича през зъби и те моментално следват примера й.

Пеленачето се взира в мен с огромните си черни очи.

Жената побутва ръката на Харпър.

— Това е принцът — прошепва. — Трябва да коленичиш.

Харпър ме стрелва с поглед.

— На мен не ми е принц.

Заставам пред нея. Снегът полека се трупа по тъмните й къдрици. Съдейки по облеклото й, времето я е сварило неподготвена. По ръцете й има следи от кръв.

Устната й също е окървавена, а бузата й е отекла. Поглеждам я строго и повдигам брадичката й с пръст.

— Все още ли твърдите, че не сте ранена, милейди?

Жената изпъшква лекичко и пуска ръката на Харпър.

— Милейди! Простете ми.

Харпър избутва ръката ми.

— Нищо ми няма.

Малкото момче трепери като лист до майка си. Поглеждам жената.

— Станете. Няма да позволя деца да коленичат в снега.

Тя се поколебава за миг, сетне бавно се изправя, без да вдига глава. Всеки път щом погледът й се спре върху горящата сграда зад мен, дъхът сякаш засяда в гърдите й.

— Длъжници сме ти — казва. — Вземи всичко, което имаме.

— Не вземам от онези, които нямат нищо — отговарям аз. — Как се казваш?

— Фрея. — Тя преглъща тежко. — Ваше височество.

— Фрея. Кои са тези мъже? Какво искат от теб?

— Не зная. — Гласът й е накъсан. — Говори се за набези на север, но… — Гласът й заглъхва съвсем. — Сестра ми и мъжът й са мъртви. Загубихме… загубихме всичко…

Две от децата се разплакват и се хващат за полите на майка си.

Харпър се приближава до Фрея.

— Не се тревожи — успокоява я тя. — Ще измислим нещо.

После ме поглежда критично.

Очевидно честта се пада на мен.

— Някога наблизо имаше една странноприемница — казвам. — Сещаш ли се?

Жената най-сетне дръзва да вдигне очи.

— „Уродливият глиган“? Да, разбира се, но… — Фрея отново поглежда пламъците. — Нищичко не ми остана. Нямам пари… как ще платя?

Притиска бебето към себе си. Разтреперана ръка поглажда бузата й.

Момичето й пристъпва напред и заговаря през сълзи:

— Но нали сме заедно? Винаги казваш, че всичко е наред, стига да сме заедно.

Този път май се очертава да премръзнат до смърт заедно. Дори да успея да ги настаня в странноприемницата, не могат да останат там вечно. Заплахите на Лилит ме карат да се замисля дали не е по-милостиво да ги избия още сега, вместо да ги оставям в лапите на чудовището.

Тази жена и децата й са кожа и кости. Кралството ми тъне в нищета, а аз не мога да сторя нищо. Дори по някакво чудо да разваля проклятието, вече ще е прекалено късно.

Харпър ме поглежда кръвнишки.

— Само ще ги зяпаш или какво?

Представям си как би реагирал баща ми на мое място.

Как би я зашлевил с опакото на ръката си.

Ако сега беше тук, най-вероятно и аз щях да отнеса една плесница.

Харпър е в двореца само от ден, а вече съм капнал.

— Милейди — отсичам. — Може ли да поговорим насаме?

— Хубаво.

Тя закуцуква настрана, а аз тръгвам след нея.

След около десетина крачки се пресягам и я обръщам към себе си.

— За коя се мислиш?

— Не, ти за кого се мислиш? — сопва се Харпър. — Притежаваш грамаден дворец със стотици стаи. Не можеш ли да им отстъпиш няколко от тях?

Вдигам невярващо вежди.

— О, значи ти самата бягаш от двореца, но си готова да обречеш друга жена на съдбата си?

— А по-добре ли е да умрат от студ в снега? Страшен принц си, няма що.

Харпър ми обръща гръб, но аз сграбчвам ръкава й.

— Знаеш ли защо я нападнаха тези мъже? — Посочвам телата в снега. — Наясно ли си, че възнамеряваха да те убият? Искаш да дойдат и в двореца ли?

Тя намества челюстта си.

— Знам само, че щяха да изколят децата, ако не се бях появила. Както и че се опитваха да завземат земята й в името на Короната. Как ти се струва това?

— Щяха да изколят децата, ако ние двамата с Грей не се бяхме… — Чак сега осмислям последното й изречение. — Какво каза?

Отскубва се от ръката ми.

— Казах, че онези мъже се опитваха да присвоят земята й в името на Короната. Тоест, в твое име, нали така?

— Това е лъжа.

Едно от децата избухва в радостен смях. Незабавно извръщам глава.

Грей е постлал пелерината си в снега и децата са стъпили върху нея. Прави им смешни муцунки. Малко момченце на не повече от четири години се престрашава да пристъпи пред майка си и кикотейки се, казва:

— Хайде пак, хайде пак.

Когато Грей забелязва, че го наблюдавам, веднага придобива обичайния си сериозен вид.

Харпър започва да губи търпение.

— Замръзват — казва. — Помогни им или се махай оттук. Аз обаче не мога да ги оставя така.

Връща се при Фрея и сваля торбата от рамото си.

— Тук има храна — започва с разтреперан глас Харпър. — Сигурно е малко намачкана, но пак е нещо.

Жената стрелка очи към нея и обратно към чантата.

— Милейди — прошепва. — Не мога да…

— Напротив. Вземи я.

Жената преглъща буцата в гърлото си и поема торбата така, сякаш вътре има отровна змия. Децата веднага започват да ровичкат из нея.

— Мамо! — възкликва малкото момче. — Сладкиши!

— „Уродливият глиган“ не е далеч — намесвам се аз. — Ние двамата ще тръгнем натам и ще ви запазим стая.

Харпър изглежда втрещена.

— Значи ще ни оставите сами?

Не й отговарям, а просто разкопчавам пелерината си.

— Грей, качи децата на конете.

Спирам пред Фрея и намятам пелерината на раменете й.

Тя застива на място и поклаща глава.

— Ваше височество… не мога…

— Умираш от студ. — Хвърлям поглед на Грей, който тъкмо настанява по-голямото момче на коня си. — Гвардейският ми командир ще ви пази по пътя.

Харпър наблюдава с объркано изражение.

— Преди малко каза, че двамата с Грей ще тръгнете напред.

— Не, милейди. Имах предвид двамата с теб.

Тя отваря уста да продума. Сетне бързо я затваря.

Шах и мат.

Но изведнъж оклюмва.

— Не останаха коне.

— Я да проверим.

Обръщам се и подсвирвам с уста. Чува се тропот на копита и Желязна воля изниква от пушека, спира пред мен и нежно побутва рамото ми с муцуна. Хващам юздите и го почесвам по любимото му място, точно под гривата.

Харпър ококорва очи и широка усмивка грейва на лицето й.

— Не е избягал! — Потърква носа му, после прегръща силно главата му. — Готин трик. Всички коне ли идват, щом им подсвирнеш?

— Не всички — отвръщам. — Само моят.

Усмивката й повяхва.

— Твоят ли…

— Избрала си най-добрия.

Опъвам юздите и се мятам на седлото. Подавам й ръка.

Тя се е вторачила в мен. По лицето й е изписано колебание.

Кимвам към Фрея и децата.

— Става все по-студено, милейди. Да вървим. — За момент впивам очи в нейните. — Съвсем забравих, че бе тръгнала на свое собствено пътешествие. Желаеш ли да продължиш по пътя си?

Разговорът ни очевидно привлича вниманието на Фрея. Разтревоженият й поглед прескача ту към мен, ту към Харпър.

— Не. Идвам с вас — отсича Харпър.

После ми подава ръка и се качва на коня.

В друго време и на друго място бих се радвал да яздя по притихналия път с момиче до гърба си. Студеният въздух избистря мислите ми, а и от цяла вечност не съм докосвал сняг.

Тази вечер обаче невидимите рани на корема ми пулсират от болка при всяка крачка. Харпър се държи за колана ми, вместо да ме обхване с ръце — явен отказ да се доближи до мен повече от необходимото. Обгръща ни ледена тишина, чува се само чаткането на копитата на Желязна воля по замръзналата земя.

Миг по-късно болката ме пронизва като нагорещен нож и по тялото ми избива пот. Дръпвам леко юздите на коня, за да забави ход.

— Какво има? — пита Харпър. — Защо намаляваме?

Тонът й издава тревога.

— Конят е изтощен.

— Май ти си изтощеният.

Права е. Но усещам, че и тя е не по-малко запъхтяна от мен. Чудя се дали от инат не ме е накарала да спра по-рано.

Също както собственото ми твърдоглавие ме тласкаше напред досега.

— Постоянно се забъркваш в неприятности, а? — питам я аз.

Тя помълчава за момент, сетне отговаря:

— Опитвах се да намеря пътя към къщи. Или поне… някой, който да ми помогне.

— Никой в Ембърфол не може да ти помогне да се прибереш. Следващия път ти препоръчвам да тръгнеш на юг. Както виждаш, на запад от „Айрън роуз“ има единствено обработваеми земи.

— Виждам само сняг, Рен. — Кратка пауза. — Принц Рен.

Думите й звучат като нападка, но се преструвам, че не забелязвам.

— Доста сняг е понатрупал тази година — съгласявам се с нея.

— Ваше височество ли трябва да те наричам?

— Само ако не го правиш толкова пренебрежително.

— Все още не разбирам защо не мога да се прибера у дома.

— Между световете ни има преграда. Аз не притежавам силата да я прекося.

— Но Грей го направи.

— Проклятието му дава тази способност за един час на сезон. Ни повече, ни по-малко. — Обръщам се към нея. — Навремето магията бе забранена в Ембърфол. Никой в кралството не може да ти помогне.

Тя отново се умълчава. Вятърът свисти помежду ни, проправяйки си път под палтото ми. Харпър се тресе от студ. Пръстите й потреперват на колана ми.

Бързо откопчавам токите на гърдите си и измъквам ръце от ръкавите, след което й подавам палтото.

— Моля те, милейди. Цялата трепериш.

Двоуми се за секунда, но студът явно я убеждава да го вземе. Когато отново проговаря, гласът й е загубил предишната си острота.

— Благодаря. Сега пък ти ще измръзнеш.

Ако имам късмет, ще измръзна до смърт.

— Не се тревожи за мен.

— Наистина ли не си изпратил онези мъже да запалят къщата на Фрея?

— Не съм.

Дори не мога да се престоря на засегнат. Имаше време, когато бих извършил подобно нещо, без да ми мигне окото. Честно казано, не съм изненадан, че вандалите безчинстват от мое име.

— Защо в двореца е топло, а тук е толкова студено?

— В „Айрън роуз“ един и същи сезон се повтаря отново и отново, докато аз не… — Опитвам се да намеря правилните думи. Рядко говоря за проклятието. — Докато не разваля проклятието. Времето отвъд стените на двореца тече бавно, но все пак тече.

Харпър е тиха като призрак, чувам само треперливото й дишане. Снежинките се сипят по ръцете ми и по гривата на коня.

— Милейди — подхващам, — продължаваш да трепериш. Приближи се до мен.

Внезапен порив на вятъра профучава между телата ни.

— Странноприемницата е съвсем близо — добавям. — Не е кой знае…

Тя обвива ръце около кръста ми толкова неочаквано, че ми изкарва въздуха. Обляга глава на гърба ми. После загръща и двама ни с палтото.

Това не е внезапен прилив на доверие, а се дължи на мразовитото време. Но когато тялото й се стопля и отпуска до моето, осъзнавам, че може би има и доза доверие. Мисълта ми дава зрънце надежда.

Харпър намества ръцете си, а аз изпухтявам и сграбчвам китката й.

— Малко по-нагоре, милейди. Ако нямаш нищо против.

— Защо? Ранен ли си?

— Не — отвръщам. — Стара контузия.

Тя не се усъмнява в думите ми, но аз изпитвам вина. Да спечеля доверието й ми носи хиляди пъти по-голямо удоволствие от това да омайвам някого с празни обещания и разкрасени лъжи. Тук, в тъмнината, заедно с нея върху коня, ми е лесно да се престоря, че проклятието не съществува.

— Какво щеше да правиш — започвам с тих глас, — ако не се бяхме появили?

— Видя ли сабите им? — отговаря Харпър. — Нямах никакъв шанс.

Гласът й е толкова искрен, че избухвам в смях.

— Започвам да се питам дали нямаше да се измъкнеш и от тази ситуация. Как успя да избягаш от „Айрън роуз“ под носа на Грей?

— Явно не си видял в какво състояние са дървените решетки на стената.

— Спуснала си се по решетките? — Та тя едва се качва на коня! Определено не е с всичкия си. — Ама под прозорците ти няма такива!

— Повярвай ми, научих този факт, когато се сгромолясах на земята.

Нищо чудно, че я заварих да се сражава с войници пред горяща къща. Другия път сигурно ще е цяла армия.

— Значи реши да скочиш въпреки контузията си…

— Не съм контузена!

— Тогава какво ти има? Между гордостта и отрицанието има съществена разлика, милейди.

Не ми отговаря, но в мълчанието й долавям по-скоро примирение, отколкото гняв. Очаквам да се отдръпне от мен, но не го прави.

— Имам церебрална парализа — тихичко проронва Харпър. — Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Нещо се е объркало при раждането ми. Пъпната връв се е омотала около врата ми и съм се заклещила в родилния канал. Не ми е достигал въздух. Това е увредило мозъка ми. Някои от мускулите ми са недоразвити.

Тя престава да говори, но усещам, че не е приключила, затова не се обаждам.

— На всеки се отразява по различен начин. Някои хора не могат да ходят, други да говорят, а трети са приковани в инвалидна количка. Като малка бях много по-зле и се наложи да оперират левия ми крак. До ден-днешен накуцвам, но съм извадила голям късмет.

— Имаш интересно разбиране за късмет.

— И това ми го казва човекът, който живее в дворец, разполага с всичката храна и вино на света, но нарича себе си прокълнат.

Егото ми е накърнено и се тросвам:

— Не знаеш нищо за мен.

— Нито пък ти за мен.

Настава тегава тишина.

— Почина ли си малко? — сменям темата аз.

— Да. А ти?

— Да.

Без нито думичка повече пришпорвам коня и потегляме в галоп.

Чак по-късно, когато пристигаме в странноприемницата, осъзнавам, че тя си остана вкопчена в мен през целия път въпреки нападките.