Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (31)

Тридесета глава
Рен

Помирисваме пристанището много преди да сме достигнали Силвърмуун. Рибешка миризма се носи на талази във въздуха. През лятото е направо непоносима; добре си я спомням. С баща ми често минавахме да нагледаме флотилията, или пък посрещахме сановници от други пристанища. Мозъкът ми е пропит с вонята на риба и пот, и мръсотия. Пристанището се намира в най-северната точка на залива Ръшинг, заобиколен от суша, която се простира стотици километри на юг и го прави лесен за отбраняване от тази страна. Когато чудовището за пръв път се появи на бял свят и се наложи да запечатам границите, изпратих флотилията на Кобалт Пойнт, където заливът се свързва с океана.

Нямам представа дали корабите ми все още са там, но след посещението си в Силвърмуун Харбър Грей ми съобщи, че пристанището изглежда по-добре от очакваното. Хората явно са набавяли храната си от океана и пак благодарение на него са търгували с далечни градове. И така да е, не пропускам да зарадвам със сребърни монети всеки, когото срещнем по пътя. На онези, които се нуждаят от храна, казвам, че след два дни каруца храна ще ги чака на Кралския главен път.

На онези пък, които ми се сторят в добра форма, съобщавам, че търсим доброволци за армията на Ембърфол.

Харпър е тиха и унесена в мисли; прилежно декламира репликите, на които съм я научил — като добавя и по малко от себе си. Кралят на Диси копнее за поредната си победа. Хората на Диси изгарят от нетърпение да търгуват с Ембърфол. Децата на Диси могат да научат толкова много от напредналата култура на Ембърфол. Белегът на бузата й, камата на кръста й, въздействащите й думи… Тя е съвършената принцеса воин от далечна страна. Убедил съм се, че под маската на хладнокръвието обикновено се крие неувереност.

Не след дълго пред нас се разкрива градската стена. Портата е затворена и от двете й страни стоят стражи. Нечия сянка се раздвижва в кулата и само след миг отеква проглушителен камбанен звън. Зън-зън-зън! Забелязали са ни. Портата бавно се отваря.

— Защо бият камбаните? — пита Харпър.

— За да известят пристигането на кралска особа — обяснявам аз. — Ще ги чуваш във всеки град, който посетим.

Никакъв отговор.

— Притесняваш ли се, милейди?

Въпросът ми звучи леко закачливо, но всъщност съм съвсем сериозен. Аз самият започвам да усещам първите признаци на тревога. Разполагаме с един страж и войник, на когото все още не можем да имаме пълно доверие. За всеки случай съм взел лъка и сабята си. Стотици хора се стичат на главната улица на Силвърмуун, привлечени от камбанния звън. Навремето не биха ме разтревожили. Тогава ме придружаваха поне десетима гвардейци.

Ако тълпата реши да излее върху мен гнева си, задето кралското семейство им е обърнало гръб, и тримата сме загубени.

— Не се притеснявам — неубедително отговаря Харпър. — Но срещите с хора по пътя ми се струват малко по-различни от… това.

Навеждам се към нея и понижавам тон.

— Бих се изненадал, ако някой посмее да се приближи. Някога се говореше, че доближиш ли се прекалено до кралското семейство, като нищо може да ти хвръкне главата.

Тя рязко извива врат.

— Какво? Наистина ли?

— На Кралската гвардия й се носи страховита слава. Прав ли съм, командире?

— Не обичаме да рискуваме — разсеяно отвръща Грей, защото съсредоточено обхожда тълпата с очи.

Когато наближаваме, трима въоръжени мъже на коне и жена се отделят от тълпата и се изпречват на входа. Един от мъжете и жената са облечени в броня и носят не по-малко оръжия от Грей и Джеймисън. Другите двама мъже яздят пред тях. На пръв поглед са снажни и добре облечени, но отблизо лицата им изглеждат изпити и недоверчиви. Макар да не носят брони, те също са въоръжени.

Не разпознавам никого от тях. Много от местните жители избягаха — или умряха, — когато съществото за пръв път напусна пределите на „Айрън роуз“.

— Това е фелдмаршалът, милорд — прошепва Грей. — И неговият сенешал^[1].

Точно в този момент съжалявам, че ги известих за посещението ни. Този човек навярно изпитва само и единствено презрение към Короната, към кралското семейство, оставило поданиците си на произвола на съдбата. Във въздуха между нас витае осезаемо напрежение. Изкушавам се да спра или поне да изпратя Грей да разбере какви са намеренията им. Хората зад тях са притихнали и любопитно надничат към нас.

Очевидно Харпър не е единствената, която изпитва смесени чувства.

Джеймисън изглежда напълно спокоен. Войник, свикнал да следва командващия си офицер в битка. Това донякъде ме успокоява. Вече имам не един, а двама бойци до себе си. Продължаваме напред.

На около пет метра от нас двамата мъже отпред слизат от конете си, последвани от стражите си. Закрачват към нас и изваждат сабите си.

Грей слага ръка на дръжката на своята. Харпър поема дълбоко дъх.

Неочаквано мъжете и стражите им падат на едно коляно. Полагат сабите си на земята.

— Ваше височество — казва единият. — Добре сте ни дошъл! Хората на Силвърмуун с нетърпение очакваха завръщането ви.

— Посрещаме ви с огромно облекчение — добавя другият. — Вас и дамата ви.

Дълга въздишка се отронва от устата на Харпър.

От моята също.

— Станете, фелдмаршале — нареждам аз. — Благодарим ви за топлото посрещане. — Стремя се гласът ми да звучи възможно най-убедително. — Ние също сме нетърпеливи да посетим хората на Силвърмуун.

Те се изправят, качват се по конете и ни повеждат към града. Фелдмаршалът е едър мъж на възрастта на баща ми, с гъста прошарена коса и строго, но в същото време добродушно излъчване. Отправя комплимент на Харпър, сетне започва да изрежда постиженията на Силвърмуун през последните няколко години, какви мерки са взели за отбраната на града — включително срещу чудовището. Нещо ме жегва отвътре. Посрещането обаче ми се струва съвсем искрено и сърдечно.

Обзема ме чувството отпреди малко — припомням си какво е да съм част от нещо по-голямо.

Когато преминаваме през портата, хората ни правят път. Коленичат. Чуват се викове:

— Да живее принцът!

Не за пръв път ме посрещат по подобен начин.

Но за пръв път означава толкова много за мен.

* * *

Оставяме конете на лакея, за да обиколим пеша пазара. Фелдмаршалът предлага да ни придружи със стражите си, но неминуемо ще ни зададе куп въпроси за съюза, за съдбата на кралското семейство, а аз не желая още отсега из градчето да плъзнат клюки.

Още щом влизаме в навалицата обаче, започвам да се разкайвам за решението си. Пътеките са претъпкани с хора, гласове кънтят от всички посоки. В тази блъсканица нечия кама лесно може да остане незабелязана. Харпър внезапно се вкопчва в ръката ми.

Но Грей си знае работата. Пристъпва напред и се провиква:

— Сторете път на принца и дамата му!

Хората веднага се отдръпват настрани. Мъжете се покланят. Жените правят реверанс.

Но не всички. Някои впиват недружелюбни погледи в нас.

Харпър се навежда към мен.

— Съжалявам, че съм се сковала така.

Стремя се да не проличава моето собствено притеснение.

— Изглеждаш ми все така непоклатима.

— Не съм свикнала да ме зяпат толкова хора.

— Жалко. Определено заслужаваш вниманието. — Нежно премествам ръката й в сгъвката на лакътя си. — В случай че се наложи да извадя сабята. Ти не си единствената, която се поддава на нервите, милейди.

Изненадата в очите й е несъмнена. Очаквам да ме пусне, но за пореден път греша.

Алеята между щандовете е почистена от снега и в големи варели са напалени огньове, които стоплят въздуха наоколо. На всяка сергия са изложени различни изделия: копринени шалове, сребърни медальони, гребени за коса, украсени с мъниста. На отделни щандове са подредени саби и ножове. Оръфани знаменца, описващи стоките на всеки занаятчия, се ветреят над сергиите. Радвам се, че пазарът е на открито, защото иначе бих се задушил сред това гъмжило. Хората продължават да ни правят път, макар и с нескрито нежелание. Много от мъжете ме гледат право в очите.

Достойнството ми е накърнено. Баща ми никога не би позволил подобна наглост.

Баща ми също така се движеше с двайсет и четирима стражи. Аз имам двама.

Отново се навеждам към Харпър, опитвайки се да поддържам непринуден тон.

— Как ти се струва Силвърмуун, милейди?

— Мъча се да не се заглеждам много.

— Заглеждай се колкото си искаш. Нещо привлече ли окото ти?

— Всичко.

— Избери си нещо и е твое.

Изричам думите на по-висок глас и всички търговци завъртат глави към нас.

— Не е нужно да ме подкупваш — изсъсква Харпър. — Отдавна се съгласих да ти съдействам.

— Не подкупвам теб, а тях. Искам да похарча малко сребро. Да влея доза самочувствие на хората си. — След кратка пауза отново повишавам тон. — Коприна ли каза? Хайде да разгледаме.

* * *

Пръскаме цяло състояние. Топове плат, десетки рокли, безброй дрънкулки от сребро, злато и кафяво стъкло, както и куп дървени играчки, които Харпър подбра за децата. Докосне ли нещо, купувам го. Черпим всички наоколо с питиета от щанда за бира и алкохол. Няма и следа от мъжете, които допреди малко ме гледаха на кръв, и всички съмнения лека-полека започват да се разсейват.

Дори Харпър изглежда по-уверена в новата си роля. Търговците я обожават. Жените си шушукат една на друга, но в очите им се чете не злорадство, а чисто любопитство. Деца ни предлагат в кошници захаросани ядки и топли бисквити и вече никой не дръзва да препречи пътя ни. Грей и Джеймисън изглеждат по-спокойни, не са плътно долепени до нас, както в началото.

Вътрешно ме измъчва силно безпокойство. Представям си лицата около мен, посечени от сабите на войниците на Сил Шалоу. По-лошо — представям си как чудовището впива нокти в тях.

В късния следобед наближаваме задната част на пазара, където щандовете са по-големи и много търговци предлагат развлекателни игри. От съседната редица се носи аромат на осолени меса и печени зеленчуци. Тук, в по-закътаната част на пазара, се продават и по-сериозните оръжия: саби, щитове, лъкове.

Погледът ми се спира върху сергията с лъкове, върху дългите извити парчета дърво, обагрени в кехлибарено и тъмен абанос. Сергията е доста по-широка от останалите с дълъг улей отстрани, в който купувачите да изпробват лъковете си.

Харпър проследява погледа ми.

— Все още не си купил нищо за себе си.

— Не се нуждая от нищо.

Освен от време, което не се продава.

— Е, аз също нямах нужда от всичко, което ми накупи.

Майсторът на лъкове забелязва, че проявяваме интерес, и сваля един от лъковете от стената. Червеникавокафявото полирано дърво проблясва в ръцете му.

— Желаете ли да го пробвате, Ваше височество? Или пък дамата ви? Това е най-изящният ми лък. Изработен е с дървесина от гората Вудуум.

Понечвам да откажа, но Харпър ме поглежда умолително.

— Може ли да опитам? Ще ми покажеш ли как се стреля?

— Да, разбира се.

Веднага прииждат зяпачи. Двайсетина души се нареждат в кръг около нас. Грей застава с гръб към щанда и нарежда на Джеймисън да не позволява на хората да се приближават повече.

— И зрители ли си имам? — прошепва Харпър.

Търговецът ми подава предпазител и аз го закопчавам около ръката й.

— Нищо не предизвиква по-голям интерес от евентуалния провал на кралска особа.

Върху полицата в началото на тясното стрелбище са наредени стрели. На около десетина метра е поставена дървена мишена.

Взимам стрела и я слагам на тетивата.

— Гледай — казвам. — Държиш ръката изправена, придърпваш я до ъгълчето на устата си и стреляш.

Стрелата полита със звучно фъс и се забива право в центъра на мишената.

Тълпата ме аплодира. Харпър изцъкля очи.

— Можеше да не вдигаш толкова високо летвата.

Усмихвам се.

— И дете ще уцели мишената от това разстояние. — Подавам й лъка и следващата стрела. — Пробвай се.

Тя поема лъка, стрелата, а сетне и голяма глътка въздух. Очите й се фокусират върху мишената. Поставя върха на стрелата върху тетивата така, сякаш е стреляла цял живот.

За малко да пропусна факта, че е сложила края на стрелата върху пръстите си. Минавам зад нея и полека я хващам за ръката.

— Не го правя както трябва ли? — пита Харпър.

— Не и ако искаш да запазиш пръстите си невредими. — Намествам стрелата и обхващам с пръсти нейните. — Така. Тетивата трябва да опре в устата ти.

Пръстите и на двама ни едновременно опират в устната й. Усещам топлината на тялото й до себе си. В този момент тълпата престава да съществува, оставаме само аз и тя.

— Когато си готова, пусни тетивата.

Миг по-късно стрелата полита като куршум.

Забива се в горния ляв ъгъл на мишената. Зрителите отново избухват в аплодисменти.

Тя се обръща към мен с широка усмивка.

— Справих се! Това ми допада повече от мятането на ножове. Ще ми покажеш ли пак?

Постоянно ме пита, без да осъзнава, че бих й показал още милион пъти. Взима стрела и я изравнява с лъка. Този път е далеч по-уверена в действията си.

Стрелата й се забива по-близо до десетката. Очите й направо сияят и е леко задъхана.

— Пак?

— Разбира се.

Какво ли не бих дал пак да докосна лицето й! Брадичката й, меката извивка на устните й.

Тя отново уцелва мишената и ми подарява усмивка.

— Страшно ми харесва. Още веднъж?

— Колкото пъти пожелаеш, милейди.

Когато се обръща да стреля, Харпър се премества по-близо до мен. Усещам топлината на тялото й. Слагам ръка върху нейната, но този път не я отмествам.

Тя не се отдръпва. Може би съдбата най-сетне е решила да се смили над мен.

Тъкмо когато ме осенява мисълта, силен удар ме запраща към сергията с лъкове.

Миг по-късно чувам и писъците на Харпър.