Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (26)

Двадесет и пета глава
Харпър

Нощта преминава без инциденти, но Рен ме събужда рано. Откакто му хрумна този план, най-после има мисия в живота. С обещанието да изпратят каруца за Фрея и децата й, Рен и Грей отдавна вече са оседлали конете и ме чакат отвън.

Понасяме се през преспите, леденият вятър щипе бузите ми. Грей препуска в галоп от хълм на хълм, оглеждайки се за неприятели. Достигаме последното било. Изпитвам огромно облекчение, когато Грей ни прави знак да спрем — докато не забелязвам тревогата по лицето му.

— Някой е спрял в подножието на дърветата, милорд. Май е сам.

Виждам човек с голяма каруца и два впрегатни коня, но е твърде далеч, за да различа нещо повече.

— Много добре — отговаря Рен. — Аз го помолих да ни чака тук. Ще ни е нужна талигата му.

Грей сбърчва вежди.

— Познаваш ли го?

— Ти също го познаваш. Даде му кесията си с монети. — Извръща поглед към мен. — А ти повреди товара му, ако не ме лъже паметта.

Едноръкият мъж с щайгите.

— Кога успя да говориш с него?

— Веднага след лекцията ти за добрите дела.

Когато Рен бе отпрашил и остави Грей сам да ме изпрати до странноприемницата.

— Ама… защо?

Рен ме пронизва с очи.

— За да разнесе неизчерпаемата храна на двореца по домовете на хората. Сигурен съм, че ще докара и Фрея, ако го помоля.

Отварям уста, но не излиза нито дума.

Рен не чака отговор. Пришпорва коня си и се спуска надолу по хълма.

Мъжът се казва Джеймисън. От вчерашното му смущение няма и следа, изглежда щастлив да помогне. Конете му са по-охранени от него и ми прави добро впечатление, че ги е загърнал с одеяло, докато ни е чакал. Рен му разказва същата история, която разказа на Коул — за злата кралица на Сил Шалоу, — после го предупреждава да не я споделя с никого.

Когато най-сетне поемаме през гората, двамата с Рен водим, а Джеймисън и Грей ни следват с каруцата.

Обръщам се към Рен, стремейки се да говоря възможно най-тихо.

— Все караш хората да пазят историята в тайна. Мисля, че можеш да имаш доверие на Коул и Евалин, но този човек го познаваш от вчера. Откъде знаеш, че няма да разкаже на всички?

— Милейди! — Хвърля ми недоумяващ поглед. — Силно се надявам да разкажат на всички.

Имам усещането, че съм пропуснала нещо важно.

— Чакай малко…

— Пак ще те попитам — не знаеш ли как тръгват клюките?

— Значи ги убеждаваш, че е голяма тайна, надявайки се да я издадат на всички?

— Разбира се. — Гледа ме така, сякаш отдавна трябваше да съм се досетила. — Нима смяташ, че с лека ръка бих разкривал истински тайни?

Действията му винаги са обмислени до най-малката подробност. Трябваше да отгатна, че нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Никога ли не поемаш рискове? — питам.

— Навремето поех твърде много — отговаря Рен.

Миг по-късно ни обгръща прокълнатата топлина на „Айрън роуз“.

* * *

Джеймисън се труди неуморно. През последния час изнасяме храна от двореца и въпреки недъга си той товари каруцата с изключителна бързина. Рязката промяна във времето и изобилната храна го изумиха — да не говорим за музиката, носеща се из двореца. Тъжното е, че съм тук едва от няколко дни, а тези неща вече не ми правят впечатление.

Джеймисън е още по-шокиран от факта, че Рен и Грей работят наравно с него.

Аз самата съм леко шашната, че Рен помага. Не мога обаче да си го представя да лентяйства в някое копринено кресло. Просто не ми изглежда от типа мъже, които веднага запретват ръкави и се залавят за работа, но той направи точно това. Още като пристигнахме, свали оръжията и бронята си, а когато започнахме да товарим талигата, нави ръкавите на ризата си. Улавям се, че не мога да откъсна очи от мускулестите му ръце.

Приковавам поглед към щайгата си в опит да се опомня. Не бих се изненадала, ако и това е част от плана му. Може би се надява Джеймисън да разгласи колко великодушен и прелестен човек е принцът.

Рен забелязва, че се приближавам, и понечва да вземе щайгата от ръцете ми.

— Ще се справя — изстрелвам аз.

Май се изчервявам.

Той отстъпва назад и ми прави път.

— Милейди.

Мятам щайгата от задната страна на каруцата, където Джеймисън чака да я нареди при останалите. Рен ме наблюдава непрекъснато. Страните ми пламват още по-силно.

Джеймисън поема сандъка.

— Ваше височество…

Рен най-накрая отмества поглед от мен.

— Да.

— Не се ли страхувате да не би храната също да е омагьосана?

— Повече се страхувам хората ми да не умрат от глад.

Сърцето ми трепва за миг, но бързо си припомням, че в действията на Рен винаги има умисъл и всичко това е част от плана му. Също като мен, и той играе ролята си в този маскарад.

Джеймисън кимва.

— Да, Ваше височество.

Придърпва щайгата на каруцата и сръчно я намества върху другите.

Грей излиза от двореца с поредната щайга и я хвърля в каруцата, после скача вътре и сам я слага на мястото й. Свалил е единствено сабята си.

— Мисля, че тази е последната. Засега.

Джеймисън изправя гръб и му кимва отсечено.

— Командире, моите благодарности.

— Не се тревожи — намесва се Рен. — Командир Грей обича да се чувства полезен.

Грей отмества подгизналата от пот коса от челото си и казва:

— Командир Грей вече съжалява, че го е казал.

Не зная дали е заради общата цел, но двамата ми се струват някак различни днес. Не мога да определя точно каква е промяната.

Мъжете изскачат от задницата на каруцата и Джеймисън затваря вратичката.

— Привечер ще докарам лейди Фрея, Ваше височество.

— Добре — отвръща Рен.

— Благодарим ти — добавям аз.

Джеймисън прави лек реверанс.

— Няма защо, милейди. — Обръща се към Грей и му козирува. — Командире.

После се насочва към предницата на талигата си.

— Почакай — казва Грей.

Джеймисън се обръща.

— Да?

— Току-що ми козирува. — Грей изглежда разтревожен. — Не съм те виждал в Кралската гвардия.

— Бях в Кралската армия. Докато не загубих ръката си при обсадата на Уилминтън миналата година. — Джеймисън придобива сконфузен вид. — Простете ми. Старите навици трудно се изкореняват.

— Какво беше званието ти?

— Лейтенант.

— Можеш ли все още да държиш сабя?

— Мога много повече от това.

— Искам да говоря с теб, когато дойдеш довечера.

— Да, сър. Защо? — колебливо пита Джеймисън.

— Защото ми е нужен лейтенант.

Мъжът избухва в смях, но по физиономията на Грей разбира, че не се шегува.

— Да, сър.

Отново му козирува, качва се на каруцата и шибва конете с камшика.

Щом се отдалечава достатъчно, Рен казва:

— Командире, човекът е еднорък.

— Ще го имам предвид.

Грей взима колана със сабята си от мраморните стъпала и го пристяга около кръста си.

— Какво е Уилминтън? — обаждам се аз.

— Един от градовете на северната ни граница. — Грей извръща очи към Рен. — Щом е загубил ръката си, защитавайки града, може да разполага с информация за армията на Карис Луран.

— И така да е — тросва се Рен, — не смятам, че това е основание да го вземеш за лейтенант.

— Не съм му предложил позицията. Просто му съобщих, че е свободна. Ти ме накара да подбера сносни стражи…

— Именно. Сносни. Щом липсващата ръка го е извадила от армията, то за него няма място и в Кралската гвардия.

— Опитен е. Това е от значение за мен. Нека поне пробва.

— Най-важното е да изглеждаме сплотени и силни…

— Назначи го — прекъсвам го аз.

Рен така извърта глава, че едва не прекършва врата си.

— Какво каза?

— Казах да го назначиш. — Преглъщам тежко, но не отмествам очи от него. — Или поне му позволи да покаже на какво е способен. Не ме е грижа, че е еднорък. Доверявам се на преценката на Грей. Нали и ти твърдеше, че му се доверяваш?

— Милейди, моля те. Не знаеш…

— Не ме покровителствай — сопвам се. — Това съюз ли е, или не?

Сварвам го неподготвен. Поема въздух да продума, но аз пристъпвам напред.

— Аз принцеса ли съм, или не?

Той присвива очи.

Обръщам се към Грей, преди да съм си изтървала нервите.

— Ако мислиш, че Джеймисън е подходящ кандидат, тествай го. Ако се справи, го назначи. Така ти заповядвам аз, командире.

Очаквам да потърси одобрението на принца си.

Бъркам. Не сваля очи от моите.

— Да, милейди.

Поемам нагоре по мраморните стъпала на двореца.

Адреналинът препуска във вените ми и се опасявам, че всеки момент ще избухна в истеричен смях или ще получа нервен срив. Затичвам се към стълбището, водещо към стаята ми. Стаята на Арабела. Все тая.

Нечия ръка се пресяга и ме завърта.

Рен. Почти ме е приковал към перилата. По лицето му е изписано раздразнение, но и възхищение.

— Какви ги вършиш?

Отново не ми достига въздух.

— Отивам в стаята си. Трябва да се преоблека.

Очите му търсят моите.

— Играеш ли си с мен?

— Как реши, че несменяните ми от вчера дрехи са игра?

Правя опит да се измъкна.

Той слага ръка на парапета, препречвайки пътя ми.

— За непреклонен ли ме смяташ, милейди?

Въпросът ми идва изневиделица, а и близостта му кара сърцето ми да бие като лудо.

— Защо?

— Защото постоянно ми правиш напук. Ако наистина разполагаше с армия, сериозно бих се притеснил.

Гласът му е мек, но думите съвсем не са лишени от тежест.

— Какво трябва да значи това?

— Не е нужно да се съревноваваме за Грей. — Изглежда почти разочарован. — Както и да имаш тайни от мен.

— Продължавам да не схващам.

— Милейди! Харпър! Принцесо — натъртва той. — Как така не разбираш?

— Какво по-точно трябва да разбера?

Рен улавя ръцете ми, усещам силата му дори през пуловера си. Цялата ми кожа настръхва.

Накланя се към мен.

— Независимо дали ще успея да разваля проклятието, или не, важното е, че ти си готова да помогнеш на хората ми. Аз съм принцът на Ембърфол. С удоволствие бих ти дал всичко, което пожелаеш, стига само да попиташ.

Гледам го втренчено. Устните ми се раздалечават, но не излиза нито звук.

Най-сетне той ме пуска.

— Извинявай. Не искам до отнемам повече от почивката ти.

Съвсем си глътвам езика.

Докато стоя като препарирана, мъчейки се да разнищя посланието, Рен прекосява просторното фоайе и отново излиза в слънчевия двор.