Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (21)

Двадесета глава
Рен

Стоя до прозореца, загърнат с тънкото перде, и наблюдавам. Захвърлил съм пелерината и бронята си на масата до вратата и мразовитият въздух пронизва кожата ми. Не му обръщам внимание. Дори му се наслаждавам. След толкова много неизменно горещи сезони студът е добре дошла промяна.

Подслушвам през отворения прозорец.

Някои думи ми убягват, но чувам достатъчно.

Да браниш Рен. Смяташ ли, че си струва да дадеш живота си за него?

Времето ще покаже.

— Принц Рен. — Подигравателният тон на Лилит зазвучава наблизо. — По какво си се прехласнал толкова?

Защо ли изобщо се изненадвам, че ме е последвала тук? Точно сега, когато шансовете ми са по-нищожни от всякога.

Никак не ми е до нея. Както казах на Грей, това е последният ни сезон и мога да си позволя малко дързост.

Като се замисля обаче, това би ми навлякло големи неприятности. Де да не бях свалял бронята си!

Не помръдвам от прозореца.

— Виж сама.

Тя застава до мен. Ухае на нещо екзотично и съблазнително. Аромат, целящ да привлече вниманието ми. Веднъж вече паднах в капана й.

— Урок по самоотбрана. Ама че мило от страна на Грей.

Не се нуждая от саркастичните й коментари. Собствените ми мисли са достатъчно мъчителни. Чудя се дали Грей е предложил на Харпър да я научи да хвърля ножове, или тя го е помолила.

Думите на гвардейския ми командир не ми дават мира. Милорд, не съм я карал. Просто я попитах.

Искам да затръшна прозореца.

— О, виж! — Лилит плясва възхитено с ръце. — Момичето задобрява. Командир Грей явно е отличен учител.

Разбира се, и аз го забелязвам. Харпър очевидно му е хванала цаката, защото с лекота забива остриетата в земята. Грей изглежда доволен. Харпър изглежда доволна.

Аз не съм доволен.

— О! Хрумна ми прекрасна идея, Ваше височество. Ако не спечелиш любовта й, може пък да я включиш в Кралската гвардия. Неопитна е, но командир Грей с радост ще я обучи. — Лилит слага пръст на устата си. — За малко да забравя. В края на този сезон Кралската гвардия може вече да не съществува. Колко неприятно!

— Има ли определена причина да си тук, лейди Лилит?

— Любопитно ми е защо пилееш времето си в тази мъничка странноприемница, когато имаш на разположение цял дворец.

Дворец, в който съм принуден да слушам същата музика отново и отново, да наблюдавам как едни и същи сенки пълзят по стената, да помирисвам и вкусвам все същата храна.

Странноприемницата може да е малка и непретенциозна, но в този момент я предпочитам пред „Айрън роуз“.

Лилит плъзга пръст по рамката на прозореца.

— Трябва да отбележа, че съдържателят поддържа стаите изключително чисти.

— Не ми се слушат коментарите ти, милейди.

— Толкова си кисел. — Разочарована въздишка. — Нищо чудно, че девойката предпочита компанията на стража.

— Нищо чудно — съгласявам се аз.

Мълчание.

Харпър наистина става все по-добра и по-добра. Забива три поредни ножа в земята.

— Ваше височество — казва с тих, заговорнически глас Лилит. — Какво възнамеряваш да направиш относно ужасяващите слухове за инвазия от север?

— Знаеш как е при слуховете. Трудно е да се различи лъжа от истина.

— Така е, така е. Макар че войниците ти при планинския проход наистина бяха разчленени преди месеци. Беше доста брутална гледка, особено пък през лятото. Знаеш какво причинява горещината на едно тяло. Държа да отбележа обаче, че войниците от Сил Шалоу не оставиха месото да отиде на вятъра…

— Имаш ли пръст в това?

— Аз ли? — избухва в смях Лилит. — Не. Защо ми е да се намесвам? Когато загинат войници, кралят им трябва да изпрати подкрепления. В противен случай съперниците се възползват от възможността.

Най-лошото е, че е права. Трябва да се радвам, че все още не са ни нападнали от всички страни.

Всъщност кой знае?

— Чак толкова ли ме мразиш, че ти доставя удоволствие да разрушаваш кралството ми?

Тя вдига поглед към мен, сарказмът мигновено слиза от лицето й.

— Принц Рен! Как ти хрумна? — Пресяга се и докосва лицето ми. — Исках да ме обикнеш. Щяхме да сме страхотна двойка.

Не мога да си представя народът ми да бъде оставен на милостта на Лилит.

— Ще бъдеш по-щастлива с някого от вашите хора. — Въздъхвам тъжно. — Жалко, че всички са мъртви.

Тя дръпва рязко ръката си.

— Да ме нараниш ли се опитваш?

Де да можех!

— Прости ми.

— Думите ти и без това са безполезни. Аз не съм последната магьосница.

Завъртам глава към нея.

Зловещ смях се изтръгва от устните й.

— Не си и помисляй, че ще успееш да ги откриеш. Нито пък че ще те избавят от проклятието.

Преди да съм асимилирал казаното, тя продължава:

— Аз не можах да ги намеря, камо ли пък ти. — Изпъва ръка пред себе си. — Но усещам тънката нишка на магията. Не съм последната от вида си.

Някъде в Ембърфол друг магьосник навярно чака възможността си да отмъсти на семейството ми. Ще трябва да се нареди на опашката — ако дотогава от мен е останало нещо.

— Разочароваш ме — казва Лилит. — Очаквах отдавна да си развалил проклятието.

Не мога да споря с нея. Аз самият съм разочарован от себе си.

— Нямам търпение отново да се преобразиш в онова създание — злорадства тя. — Може да те окова и да плаша с теб враговете си.

Полазват ме ледени тръпки. Досега не ми беше хрумвала подобна развръзка.

— Няма ли да ти хареса? — пита чародейката, пристъпвайки към мен. — Да си мой за цяла вечност, принц Рен.

— Не — отвръщам. — Никак няма да ми хареса.

Разочарована въздишка.

— Някога ми беше толкова забавно с теб. Напоследък те посещавам само по задължение.

— Няма да се обидя, ако престанеш.

Лилит се разсмива. Звукът наподобява хрущенето на парченца стъкло под нечия обувка.

— До скоро, Ваше височество.

Покланя ми се доземи и изчезва.

Сбърчвам чело и се обръщам към прозореца. Харпър мята ножовете като същински професионалист. Грей е добър учител.

Идва ми идея.

* * *

Прешляпвам през кишата и се насочвам към конюшнята. Подигравките на Лилит отекват в главата ми.

Грей ме забелязва и изпъва гръб. Изражението му, както обикновено, е непроницаемо.

— Милорд!

— Командире!

Харпър се завърта, очите й ме пронизват като ножовете, които хвърляше допреди малко.

— Мисля, че съм готова да се пробвам по мишена, Грей.

Очевидно все още ми се сърди.

— Трябва ли да се тревожа, милейди?

Лицето й помръква.

— Не мърдай. Сега ще разберем.

Грей я сграбчва за китката. Изглежда ядосан.

Тя не сваля очи от моите. В тях се чете не само гняв, но и обида.

— Пусни я. Няма да посмее да ме замери с нож.

Грей изпълнява заповедта ми. Харпър сваля ръка.

Веднага познавам, когато някой блъфира.

— Дойде тук, за да продължиш да ме обиждаш ли?

— Не — отговарям аз.

— О, значи ще наредиш на Грей да направи нещо откачено, само и само да престане да говори с мен. Ясно.

Е, след този изблик определено няма да го сторя. За кой ли път коментарът на Грей за начина, по който играя карти, се прокрадва в мислите ми.

— Не, милейди. Може ли да се включа?

Харпър трепва изненадано. Бързо се опомня и ми подава ножовете.

— Хубаво. Ето.

Сега вече и аз съм изненадан. Приятно изненадан.

Но тогава тя казва:

— Не си чувствам ръката. Ще се прибирам. Може ли за малко да полегна в стаята ти?

Част от мен иска да я накара да остане. Дребнава и ревнива моя страна, която не желая да излиза наяве.

Насилвам се да кимна.

— Разбира се.

Харпър поглежда гвардейския ми командир и му се усмихва.

— Благодаря за урока, страшни Грей.

Той не отговаря. Грей съвсем не е глупак.

Без да се обръща назад, тя поема към странноприемницата, тътрейки левия си крак през кишата.

В тишината тегне осезаемо напрежение. Усещал съм го и преди, когато стражите ми очакваха да ги смъмря — или нещо по-лошо.

Като се сетя какви ги говореше навремето бавачката по адрес на баща ми, се чудя какво ли са говорили за мен гвардейците ми.

По-добре да не разбирам.

— Командире — подхващам.

— Милорд.

Макар да не личи по гласа му, очаква да му наложа жестоко наказание.

— С оглед на събитията отпреди малко колко гвардейци ще са ни необходими?

Той прибира ножовете, обмисляйки въпроса ми.

— За какво?

— За да мога спокойно да изляза сред хората си. Да им покажа, че не съм ги изоставил. Да разберат също и коя е Харпър.

Грей продължава да мълчи. Вероятно смята, че това е клопка.

— Е, ще ми кажеш ли, или не?

— Да. Ще са ни нужни четирийсет и осем.

— Четирийсет и осем!

— Някога само личната ти охрана наброяваше почти толкова. — В тона му прозира раздразнение, но и любопитство. — Обучението и тренировките ще отнемат време…

— Добре. — Вдигам ръка. — Ще успееш ли да намериш и обучиш четиридесет и осем стражи, преди да се преобразя?

— Значи разполагам с колко — шест седмици? Седем? Ако имахме армия и можех да избирам от вече обучени бойци, навярно бих се справил. В настоящото ни положение е малко вероятно. — Кратка пауза. — Защо?

— Колко човека ще можеш да подготвиш?

— Ако целта ти е да стоя настрана от лейди Харпър, намери ми някакво развлечение…

— Погрешно си ме разбрал. Та, колко?

— Нямам представа. Затворен съм по цял ден в двореца също като теб. Не зная с какви хора разполагаме навън. — Грей посочва странноприемницата. — Да пробвам ли с децата? Може пък новороденото да покаже завидни умения със сабята.

Поглеждам го косо.

— Мери си приказките, командире. Поисках от теб съвет, а не остроумни коментари.

— Щом искаш да получиш съвет, първо трябва да ми обясниш какво точно се опитваш да постигнеш.

— Онези мъже ме мислеха за мъртъв. Хората смятат, че кралското семейство им е обърнало гръб. Искам да застана пред поданиците си и да им покажа, че това кралство все още е мое.

— Но… с каква цел? Ангажиментът ти е към Харпър…

— Не. Ангажиментът ми е към народа на Ембърфол. — Правя крачка напред. — А твоят е към мен.

Той не пада по-долу.

— Както винаги.

Мразовитият вятър свисти между нас.

— Е, ще се справиш ли, или не?

— Дори да намеря доброволци, което силно ме съмнява, и да намаля бройката им наполовина, няма как само за няколко седмици да ги превърна в гвардейци.

Прав е. Разбира се, че е прав.

— Ами ако изобщо не ги превръщаме в гвардейци?

Командирът свива вежди.

— Извинявай, ама…

— Ако просто заблудим враговете си?

Грей ме гледа така, сякаш съвсем съм се побъркал. Вероятно не е далеч от истината.

— Да видим дали съм разбрал… искаш да подбера хора за Кралската гвардия, да ги снабдя с оръжия и униформи и после… какво? Да им позволя да те съпровождат без капчица подготовка?

— Да! Точно така.

Той присвива очи.

— И това не е просто стратегия за отклоняване на вниманието?

— Защо ми е подобна стратегия, командире?

— Тоест, имаш план?

Имам подобие на план. Нищожна наченка на план.

— Да. Ще ми помогнеш ли да накараме останалите да мислят, че притежаваме истинска гвардия?

— Ще се опитам. — Думите му звучат неуверено. — Какво ще стане, ако наистина си изложен на опасност?

Представям си как влизам в по-гъсто населените градове, как хората се тълпят около мен. Не съм правил подобно нещо от цяла вечност. Народът на Ембърфол е изгладнял и отчаян. Самата мисъл граничи с лудост. Със самоубийство.

И какво от това? Нямам какво да губя.

— Затова си имам теб.

Грей ме гледа като ударен от гръм.

Потупвам го по рамото и поемам към странноприемницата.

— Сам каза, че желаеш да си полезен, нали така?