Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (30)

Двадесет и девета глава
Харпър

Преди да потеглим към Силвърмуун, най-после позволявам на Фрея да се погрижи за косата ми. Пристига с чай в ръце и сърце не ми дава да я отпратя. В стремежа си да съм самостоятелна, постоянно я отблъсквам. Докато не научих как се е опълчила на Грей, не подозирах, че е възможно да си едновременно силен и мекосърдечен.

Разположила съм се пред тоалетката в стаята на Арабела, а Фрея се е изправила зад мен и мълчаливо прокарва четката през къдриците ми. Бебето спи в съседната стая, но от сутринта не съм виждала останалите й деца. Кожата на Фрея изглежда току-що почистена, а очите й сияят. Паниката, която съм свикнала да виждам изписана на лицето й, се е изпарила. Вчера все още носеше същите дрехи, с които дойде от странноприемницата, но днес е облякла лавандулова на цвят рокля и бяло дантелено елече. Сплела е косата си на две плитки, усукани в кок.

— Много си хубава — казвам.

Ръцете й замръзват на място и страните й поруменяват.

— Милейди! Благодаря ви. — Прави лек реверанс. — В „Уродливият глиган“ носех дрехите на Евалин, но те не са подходящи за двореца. Попитах стража къде стоят роклите на придворните дами.

Пак настава тишина и тя продължава да разресва косата ми. Мислех си, че ще бухне във всички посоки, но тя й сложи нещо от десетките шишенца, пръснати по масата, и къдриците покорно слегнаха. Ритмичното движение на четката ме успокоява. Пренася ме в детството.

Когато майка ми правеше същото.

Внезапно очите ми се пълнят със сълзи. Притискам пръсти към лицето си.

— О! — Фрея моментално спира да ме реши. — Да не ви заскубах?

— Не. — Не мога да позная собствения си глас. — Не. Добре съм.

Само че не съм. Разплаквам се неудържимо.

Фрея ме хваща за ръката. Дланта й е топла, захватът й е силен.

— Да повикам ли Негово височество?

— Не! Не… нищо ми няма.

Разтрепераният ми глас издава тъкмо обратното.

Тя разтрива нежно рамото ми и се приближава. Продължава здраво да стиска ръката ми. Не казва нито думичка, но близостта й ми носи утеха, каквато не съм изпитвала от дни.

Сещам се за дома и осъзнавам, че всъщност не съм изпитвала подобна тъга от месеци.

— Майка ми умира — подхващам. Сигурна съм, че това не влиза в плана на Рен, но имам нужда да излея емоциите си, или цялата истина ще лъсне наяве. — Майка ми умира и не мога да съм до нея. Страхувам се… страхувам се, че ще си отиде, преди да успея да се сбогувам с нея.

— О… о, милейди!

Фрея ме придърпва в обятията си, а аз хлипам в полите й като малко дете.

Успявам някак да потискам емоциите си пред Рен и Грей. Но Фрея е изтъкана от доброта и топлина, в прегръдката й се чувствам у дома. Тя не спира да поглажда косата ми и да шепне безсмислици.

След малко се опомням. Днес не мога да съм Харпър. Трябва да бъда принцесата на Диси.

Отдръпвам се. Оставила съм огромно влажно петно на роклята й.

— Съжалявам — казвам.

Фрея забърсва сълзите ми с палец.

— Готово — тихичко отвръща тя. Изправя раменете ми. — Седнете. Позволете ми да довърша.

Подчинявам се. Тя отново прокарва четката през косите ми.

— Когато сестра ми умря — започва Фрея, — всичко стана много неочаквано. Нямах време да си взема сбогом с нея. Но нямаше нужда да й казвам, че я обичам в сетния й час, защото тя го знаеше. Важни са не последните мигове, а всички предишни.

Поглеждам я в огледалото.

— Сестра ти е умряла?

— Оттогава се грижа за децата й. Първоначално ми се виждаше невъзможно да изхранвам четири гърла, но оцеляхме някак.

Изненада измества част от тъгата в гърдите ми.

— Тези деца са на сестра ти?

— Бебето Оливия е мое. Тъкмо се беше родило, когато убиха сестра ми. Живеех с Дара и съпруга й Петор във фермата, за да помагам с грижите за Далия, Давин и малкия Едгар. — Пауза. — Но чудовището нападна Увън Халоу, когато Дара и Петор бяха на тамошния пазар, и изведнъж се сдобих с още три деца.

— Чудовището?

Страхът в гласа й е непогрешим.

— Да, милейди. Когато онези мъже нападнаха фермата, реших, че съдбата най-сетне ни е споходила. Но вие ни се притекохте на помощ и ето ни тук, в това омагьосано място. — Думите й секват за секунда. — Не претендирам, че знам какво ви е, милейди. Не зная нищо за кралството ви, за обичаите ви. Но знам, че добрината и смелостта ви са безгранични. Не се съмнявам, че и майка ви го знае.

Буца засяда в гърлото ми.

— Пак ще ме разплачеш.

— Е, поне гледайте да не мърдате много, за да сплета косата ви.

Не мога да сдържа усмивката си.

— Радвам се, че си тук, Фрея.

— Аз също, милейди. — Със сръчни движения започва да оформя плитката ми. — Убедила съм се, че именно когато светът изглежда най-тъжен и мрачен, отнякъде се появява лъч надежда.

* * *

Фрея ми е избрала тъмносиня рокля със сребристи шевове. Елечето към нея е украсено с миниатюрни камъчета, подобни на диаманти. От кръста надолу роклята се разкроява, а през цепката на бедрото се разкрива водопад от бели фустанели. Под роклята нося клин от телешка кожа и ботуши до колената. Прибрала е буклите ми в свободна плитка, която се спуска през рамото ми. Накрая потъмнява леко клепачите ми с въглен.

Когато се изправям пред огледалото, не мога да се позная. Всяко малко момиче си мечтае за подобна рокля, но погледът ми е привлечен от друго. Раната на бузата ми започва да заздравява. Вече не ме боли толкова, ала е все така грозна. Вечно ще ми напомня, че всяко действие има последици.

Закривам белега с ръка.

Фрея улавя китката ми и внимателно я сваля надолу.

— Доказателство за смелостта ви — казва. — Никога не го крийте.

Държи парче усукана тел, върху което блещукат скъпоценни камъни. Заприличва ми на огърлица, но Фрея се пресяга и го пъхва в косата ми.

— Фрея — прошепвам. — Това е… нямаше нужда.

Тя взима коженото палто от раклата в края на леглото и ми го показва.

— Топло ли ви е? Може да го облечете, след като прекосите гората.

Изобщо нямах това предвид. Допреди малко принцеса Харпър съществуваше само на теория.

В този момент обаче я виждам в огледалото пред себе си.

На вратата се почуква силно.

— Милейди, конете вече са в двора.

Грей. Рен му намери куп задължения, така че не съм го виждала от случката на арената.

Фрея отваря вратата.

— Принцесата е готова.

Той влиза в стаята, но изражението му, както обикновено, не издава нищо.

Между двама ни тегне необяснимо напрежение. Може би заради факта че се опита да ми попречи да помогна на Рен, или пък заради това, че си послужих с ножа му. Така или иначе, не ми допада.

Приглаждам елечето си с длани.

— Достатъчно убедително ли е?

— Шегуваш ли се? Сега вече наистина ще са ми нужни повечко гвардейци. — Поглежда Фрея. — Липсва й само оръжие. Донеси колана с камата от скрина.

— Да, командире.

Тя се втурва към килера.

Сбърчвам вежди.

— Искаш да нося кама?

— Хората трябва да знаят с кого си имат работа.

Това е едновременно страхотно и ужасяващо.

Фрея се връща с тъмна кожена лента, към която е прикрепена кама. Дръжката на оръжието и ножницата са декорирани с цветя от скъпоценни камъни. Тя тъкмо ми подава колана, когато от съседната стая долита бебешки плач.

— Милейди…

— Върви — казвам. — Не се тревожи.

Захващам се да увивам колана около кръста си, но е прекалено дълъг, а и никъде не виждам тока.

Поглеждам Грей.

— Както виждаш, идея си нямам как се прави. Ще ми помогнеш ли?

Той кимва, сетне се приближава и намотава кожената лента двойно около кръста ми. С пъргавите си пръсти завързва колана на възел, а камата попада в горната част на бедрото ми.

Лицето му е на милиметри от моето, но движенията му са бързи и прецизни. През цялото време не ме поглежда в очите.

— Благодаря — изричам с мек глас.

— Няма защо, милейди. Наредено ми е днес да не се отделям от теб. Джеймисън ще придружава Негово височество.

По всичко личи, че Грей не е доволен от разпределението на задачите, но не мога да определя кое го тормози повече: това, че се налага да охранява мен, или фактът, че друг ще се грижи за безопасността на Рен. Каквато и да е причината, не ми харесва напрежението помежду ни.

— Очевидно си ядосан, че ти задигнах ножа — престрашавам да заговоря първа.

— Моите оръжия са и твои. — Тонът му е равен. — Когато те научих да хвърляш ножове обаче, не очаквах да приложиш знанията на практика.

— Радвам се, че ме научи — отвръщам. — Накарах я да спре.

Погледът му пробягва по бузата ми.

— С цената на какво?

Топлина избива по лицето ми.

— Грей… онова, което му причиняваше… ужасно беше. Никой не заслужава подобно нещо. — В гласа ми прозира смесица от гняв и страх, и разкаяние. — Рен ми каза, че ти е заповядал да не се намесваш, но умът ми не побира как успяваш да се въздържиш. Бих го направила отново, без да се замисля. Не ме плаши един белег.

— Ами ако следващия път ти пререже гърлото?

— Не възнамерявам да се извинявам за постъпката си.

— Не очаквам извинение. Разбирам подбудите ти.

— А какво по-точно очакваш от мен?

— Да ми имаш доверие.

Думите ми рязко секват.

— Негово височество желае да пристигнем в Силвърмуун преди обяд, милейди.

Настроението ми е помрачено и усещам как губя равновесие. Грабвам палтото; иска ми се да можех да изхвърча от стаята с уверена крачка, но не мога да отрека, че ботушите, които Фрея изнамери в килера, са много по-удобни от предишните. Роклята се полюлява подире ми, а неравномерното тракане на ботушите ми отеква в празния коридор.

Грей ме следва като призрак.

Когато достигаме стълбището, не издържам и се обръщам към него.

— Виж, аз ти вярвам. Спечели доверието ми много преди Рен. Знаеш го.

— Вече не се страхуваш, че ще те нараня.

— Да.

Очевидно.

— Би ли ми поверила живота си обаче?

Поемам дълбоко въздух да отговоря, но се разколебавам.

— За такова доверие говоря — продължава Грей и за пръв път долавям гняв в тона му. — Ти си принцесата на Диси и като съюзничка на Негово височество съм длъжен да изпълнявам и твоите заповеди.

— Но това е различно — казвам. — Не е истинско.

— Тук, в Ембърфол, е съвсем истинско. Положил съм клетва да дам живота си за Рен. А оттук нататък и за теб, милейди.

— Но явно клетвата ти не важи пред Лилит! Как можа невъзмутимо да наблюдаваш отстрани, Грей? Как можа?

— Нима си мислиш, че не ми коства огромно усилие? — Гласът му е суров, но в очите му прозира мъка. — Безброй пъти съм ставал свидетел на зверствата й.

— Аз бих се опитала да я спра всеки път. — За моя изненада в гърдите ми се надига вълна от емоции. — Всеки път, Грей. Не би ми пукало какво ми е наредил. Нито пък какво ще ми стори Лилит. Той ми разказа какво е причинила на теб… не мисля, че би ме спряло.

— Ако Негово височество ми разреши, бих й го върнал десеторно. Бих се сражавал с нея до сетния си дъх. — В мъждивата светлина на коридора очите на Грей сякаш притъмняват. — Мой дълг е да кървя вместо него. А от днес дългът ми е да правя същото и за теб.

Думите му са смразяващи.

— Поела си по-голяма отговорност, отколкото предполагаш. От твоето оцеляване зависят стотици животи.

— Знам — прошепвам.

— Не, не знаеш. — Той вече не може да прикрие гнева в тона си. — Иначе нямаше с лека ръка да рискуваш живота си. Нямаше да…

— Командире!

Гласът на Рен направо ме кара да подскоча.

Изражението на Грей мигновено се изменя.

Не зная колко от разговора ни е дочул Рен, но нещо ми подсказва, че е повече от достатъчно.

Обзема ме силен срам — знам, че ще нареди на Грей да ми се извини или нещо подобно, което няма да мога да понеса.

— Почакай — казвам на Рен. Усещам, че всеки момент ще се разплача. Вдигам очи към Грей. — Съжалявам. Прав си. Наистина съжалявам.

Той въздиша тежко и извръща поглед.

— Една принцеса не бива да се извинява на стража си.

— Аз съм Харпър. И се извинявам на теб.

— Както кажеш.

Помежду ни все още тегне напрежение. Иска ми се поне да бяхме завършили разговора си.

— Всичко наред ли е? — пита Рен.

— Да.

Обръщам се към него, а той е същински принц от приказките. Вместо броня носи лъскаво синьо-черно палто с висока яка. Фини сребърни мотиви красят черните му кожени ръкавици и дръжката на сабята му. Нищо крещящо, но достойно за истински принц.

Или пък може би пред мен стои истинският Рен. Даже облечен в дрипи, пак би изглеждал като кралска особа.

— Съвсем наред — добавям аз, осъзнавайки, че и той ме е зяпнал.

Приглаждам свенливо полите си.

— Приличам ли на принцеса?

Той пристъпва напред и ме хваща за ръка. Очаквам да ме поведе към стълбите — вместо това се покланя доземи и целува ръката ми.

— Приличаш на кралица.

Лицето ми пламва на мига. Както и цялото ми тяло. Два пъти прочиствам гърлото си преди да проговоря, но не помага.

— Разбрах, че искаш да сме в Силвърмуун преди обяд.

— Точно така. Заръчах на командир Грей да те пази днес, но ако не си съгласна, мога да изпратя Джеймисън.

— Не. — Преглъщам и насочвам поглед към стража. — Имам доверие на Грей.

* * *

Поемаме на юг. Под снега и кишата прозира набразден от колела чакъл. Пътят е опасан с дървета, но по-напред се разкрива обширна долина. Снегът блещука по покривите на къщи и ферми в далечината. Отвъд тях като че ли проблясва вода.

Рен мълчи почти през целия път и не мога да отгатна какво се върти в главата му. Дръпвам леко юздата на коня и се доближавам до него.

— Дали хората ще са доволни от факта, че се съюзяваш със страна, за която никога не са чували?

— Хората ми ще се зарадват, че се опитвам да предотвратя инвазията. — Мрачна нотка се прокрадва в гласа му. — Джеймисън каза, че битката в Уилминтън е била жестока и повечето войници загинали. Полкът им бил унищожен, а лагерът им изгорен до основи. Изглежда, армията на Сил Шалоу цели не просто да превземе кралството ми, а да го срине със земята.

— Ти каза, че в един полк има хиляда войници.

В очите на Рен съзирам същата онази мъка, която долових в гласа на Грей в коридора.

— Да, милейди.

— Онези, които опитаха да се предадат, бяха убити, преди да успеят да вдигнат ръце във въздуха — намесва се Джеймисън.

За пръв път започвам да осъзнавам колко важна е мисията на Рен.

— Големи късметлии сме, че постигнахме съглашение с Диси — казва той.

— Войниците ни са в готовност — рецитирам заучената си фраза аз. — Баща ми чака да му дам знак.

— Ще се сражаваме рамо до рамо — възторжено обявява Джеймисън. Гласът му е изпълнен не със скръб по падналите в боя, а с надежда. Пъха ръка през юздите и се удря с юмрук в гърдите. — За доброто на Ембърфол!

Грей прави същото. Техният плам завладява и мен.

Рен също се удря в гърдите.

— За доброто на всички ни!

В неговия тон обаче се спотайва и нещо друго — нещо, навяващо тъга.

Обратно в реалността ме връща Грей, който рязко посочва към нещо пред нас.

— На пътя има покрита каруца с три коня. — Хвърля поглед към Джеймисън. — Отиди да провериш.

— Да, сър.

Джеймисън пришпорва коня си в галоп, пръски киша политат изпод копитата му.

Грей не откъсва очи от него.

— Почти бях забравил какво е усещането.

— Да командариш някого ли? — питам.

— Не — включва се Рен, вперил поглед в гвардейския си командир. — Да си част от нещо по-голямо.

Грей кимва.

— Да. Именно.

Рен поклаща глава.

— Не мога да повярвам, че не съм го осъзнал по-рано. — Придърпва юздите към себе си. — Не бива да третирам хората си като заплаха. — Посочва с брадичка каруцата. — Хайде. Да ги поздравим.