Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (14)

Тринадесета глава
Харпър

Завръщаме се в „Айрън роуз“ преди обяд. Част от мен иска да се възпротиви, но не мога да остана в странноприемницата, където всички смятат, че ще се омъжвам за принца — а и събитията от последните двайсет и четири часа ми дадоха да разбера, че с надеждата ми да открия телефон е свършено.

Когато пристигаме в двореца, Рен ме превежда през отрупаните с храна маси и музиката във всекидневната — днес бавна и меланхолична — и се насочваме към същата онази спалня.

Отказвам да вляза.

— Не си и помисляй отново да ме заключваш тук.

В очите му се чете изтощение, но все пак се примирява и изважда ключа от ключалката.

— Обядът ще бъде сервиран след няколко часа. Да разчитам ли, че междувременно няма да се спуснеш по решетките?

Ставите ми са толкова сковани, че ме болят при всяка крачка. Скоро няма да се спускам по решетките. Взимам ключа от ръката му.

— Няма да е необходимо.

Не му е никак забавно.

— Ще изпратя Грей да стои на пост пред вратата.

— Мисля, че Грей има нужда да поспи.

— Права си. Аз ли да охранявам стаята ти?

Пронизителният му поглед придава още по-голяма тежест на изреченото. Спомням си как в странноприемницата се приближи на милиметри до врата ми и дъхът му погали кожата ми. Винаги съумява да накара думите си да звучат едновременно като заплаха и като обещание.

Прибирам кичур коса зад ухото си и извръщам поглед.

— Няма защо да охраняваш стаята ми.

Обръщам се и прекрачвам прага.

Сетне застивам на място.

Леглото е току-що оправено, а възглавниците разпухнати. В камината бумти огън. Няма и следа от калните отпечатъци, които оставих по чаршафите. На масата се е появила нова ваза с бели цветя. Въздухът е изпълнен с аромат на жасмин и лоницера^[1].

Рен проговаря зад гърба ми.

— Също като музиката и храната, всичко останало в двореца следва предначертан ред. Всеки ден ще заварваш стаята си в този вид.

Обръщам се към него.

— Ами ако я разпердушиня?

Тонът ми е саркастичен, но и наистина съм любопитна.

— Пробвай и ще разбереш.

Приближавам се до цветята и вдъхвам уханието им. Всяко листенце е съвършено.

— Прекрасни са.

Той кимва.

— Арабела обожаваше цветята. Често ще откриваш различни букети във вазата.

В гласа му няма нито капка емоция.

— Арабела ли?

— По-голямата ми сестра.

Не желая да изпитвам съчувствие, но в тази стая, заобиколена от вещите на сестра му, чувството е по-силно от мен. За пръв път си задавам въпроса какво ли е да живееш на място, в което всеки ден всичко започва отначало. Където обаче колкото и пъти да се повтарят дните, семейството му никога не се завръща.

Рен не е помръднал от мястото си. Не зная какво да кажа. Едно е да изпитваш съчувствие — съвсем друго е да го изразиш.

Той, слава Богу, нарушава неловкото мълчание.

— Оставям те да си почиваш.

— Благодаря ти.

Слага ръка на вратата, но за миг се поколебава и аз веднага си представям как вади друг ключ от джоба си и я заключва, или пък се спуска да изтръгне моя. Но навярно това е неговият начин да ми покаже докъде се простира доверието му. Вратата се затваря, ключалката не изщраква. Стъпките му се отдалечават по коридора.

Олеква ми. Нуждая се от почивка. Затворничка или не, все някога трябва да се изкъпя. Влизам във ваната.

Водата е с идеална температура, притъпява болката в мускулите ми и отмива кръвта и мръсотията от ръцете ми. На огледалния рафт до прозореца има всевъзможни бурканчета и тубички. Нямам представа кое какво е, но миришат хубаво, така че си избирам едно от тях и го изливам във водата. Когато се вдига пяна, се потапям и сапунисвам косата си. Два пъти, понеже е изключително мазна. После се отпускам и се вглеждам в тавана.

Като малка често се будех от кошмари и мама ми казваше: Само си помисли за мен и ще дойда в сънищата ти.

Това винаги ме успокояваше. До съвсем скоро вярвах, че мога да повикам майка си само със силата на мисълта.

Какво ли не бих дала сега да беше тук!

Излизам от ваната, преди емоциите да са ме завладели съвсем.

Не ми се иска да нося дрехите на мъртво момиче, най-малко пък на сестрата на Рен, но нямам друг избор. Не мога да се разхождам гола наоколо. Панталоните от еленова кожа са черни и чудесно си пасват с широкото червено горнище с кожени връзки. Без балсам къдриците ми стърчат във всички посоки, затова ги прибирам в хлабава плитка. Под роклите са подредени най-различни видове ботуши. По мярка са ми, за разлика от онези, които задигнах от конюшнята. Спирам се на висок до коляното черен чифт. Случайно мяркам отражението си в огледалото — приличам на принцеса воин, не само заради облеклото си, но и заради разноцветната си лява буза. Благодарение на Евалин поне не е отекла и не ме боли.

Пльосвам се на леглото и забивам поглед в тавана. Мислите за мама и Джейк отново се загнездват в мозъка ми.

Трябва да си намеря занимание.

Рен не е казвал да не излизам от стаята. Отварям вратата, очаквайки там да заваря Грей, но с радост откривам, че греша. Нищичко не чувам от цигулките на долния етаж, затова полека се показвам на прага.

Тръгвам по коридора и надзъртам в съседните стаи. Всяка следваща е по-разкошна от предишната — изобилие от кадифе, пухени килимчета и сребърни подноси с кристални чаши. В една от стаите е сервирана бутилка вино и малки таблички храна.

В края на коридора пред мен се разкрива широко стълбище и възможност за избор — да се спусна към мрака надолу, или да се изкача към светлината.

Поемам нагоре.

Помещенията на третия етаж са по-просторни и приличат повече на апартаменти, отколкото на единични стаи. Всяка врата е отворена и води към всекидневна и спалня с великолепни легла. От срещуположната страна в стената има широки отвори, в които обаче няма никакви мебели. Странно.

Изведнъж ми се изяснява. Това са местата на пазачите. Ако имаше такива. Ако имаше хора, които да пазят.

Към четвъртата стая цялата тази пищност започва да ми идва в повече. Все едно съм попаднала в музей без табели с указания.

Надниквам през петата врата.

Всичко е окъпано в кръв.

Мозъкът ми не може да асимилира видяното, но натрапчивата метална миризма ме удря право в лицето. Целите стени са изпръскани с кръв във всеки нюанс на червеното: тъмни резки по белите стени, ръждиви на цвят ивици по завивките, големи лепкави локви по мраморния под.

И кръвта не е всичко. Тъмни късове се въргалят в локвите на пода. Приличат ми на вътрешности.

Сграбчвам рамката на вратата. Не мога да си поема въздух. Погледът ми се премрежва.

Няма как да загубиш толкова кръв и да оживееш. Или пък толкова… тъкан.

Не зная от колко време крещя, но усещам гърлото си разранено.

Металната миризма се носи на талази. Сякаш съм сложила медна монета на езика си. Гади ми се. Погледът ми отново се замъглява. Всеки момент ще припадна в някоя от локвите кръв.

Нечии ръце ме обгръщат и издърпват назад.

— Харпър!

Гласът на Рен. Обхванал ме е здраво с ръце. Допрял е гърди в гърба ми.

Всичко пред очите ми е червено. Писъците ми изтъняват и заглъхват съвсем.

— Харпър, погледни ме. — Рен ме завърта към себе си. Хваща ме за раменете и ме разтърсва леко. — Погледни ме.

Поглеждам го.

Рен. Сам-самичък.

Ако не ме държеше, отдавна да съм се свлякла на пода.

— Грей? — Гласът ми секва. — Това Грей ли е?

— Не. Командир Грей е невредим. — Тонът му е сериозен, но и загрижен. — Успокой се.

Поемам дъх и пак ме удря мирис на кръв. Прималява ми и почти се превивам на две.

Светът се обръща наопаки. Губя съзнание.

Не — греша. Понасям се надолу по коридора, обгърната в топлина. Стаята на ужасите се смалява все повече и повече.

Насилвам се да вдигна глава. Лицето ми опира в голо рамо. Свалил е палтото и ризата си, облечен е в нещо тясно, бяло на цвят и без ръкави. Деколтето на дрехата е влажно, както и долната му челюст. Топъл е и ухае на мента, забелязвам и тънка бяла ивица на бузата му.

Тъкмо се е бръснел.

Толкова нормално, толкова истинско. Бих могла просто да затворя очи и да си представя, че отново съм малко момиче в обятията на баща си — преди животите на всички ни да отидат по дяволите.

Но не съм.

И това е Рен.

Забърсвам с трепереща ръка лицето си. Хубавите спомени за баща ми ме плашат повече и от сечта в онази стая.

— Пусни ме.

Очаквам да откаже, но той спира и бавно спуска краката ми на земята. Намираме се на върха на стълбището, а щеше да продължи да ме носи. Хладнокръвието му едновременно ме успокоява и ужасява.

— По-добре ли си? — пита тихичко.

Идея си нямам.

— Онази кръв истинска ли беше?

— Напълно. — Черна сянка пробягва по лицето му. — Все още ли смяташ, че не ти е нужен пазач?

— Определено размислих. — Не ме напуска усещането, че съм на път да повърна върху кадифения килим. — Знаеше ли какво има зад онази врата?

— Разбира се. — Пауза. — Обикновено нареждам на Грей да залости вратите, но откакто ти се появи, ни се отвори друга работа.

Не обръщам внимание на хапливия му коментар. Мислите ми се лутат напред-назад в търсене на отговор.

— Пострадал ли е някой?

— Не, милейди. Не е каквото изглежда.

Не мога да повярвам на ушите си.

— А какво е тогава?

— Този етаж не е за хора със слаби сърца. Можеш ли да ходиш?

— Да.

Хващам се за парапета и се спускам на първото стъпало. Пръстите ми треперят от прилива на адреналин и краката ми са като отсечени.

Рен е толкова спокоен, че започвам да се чудя дали случката не е била просто плод на въображението ми.

Когато стигаме до площадката, се насочвам към стаята си, но Рен завива зад ъгъла.

— Ела — казва ми, сочейки с ръка. — В кухнята няма нищо страшно.

Целият ми апетит се изпари, след като видях онази касапница, но въпреки това тръгвам с него. Нека той яде. Аз искам да получа информация.

— Чудовището ли е било? — прошепвам. — Тук ли е сега?

— Не. Кръвта в онази стая не е красива гледка, но не бива да те притеснява.

Потапяме се в мрака пред нас.

Старая се да не се отделям от него. От дъното на стълбището проблясва светлина и се издига топъл аромат на тесто и квас. Де да бях поела в тази посока преди малко!

— Кръвта част от проклятието ли е?

Той се обръща и описва полукръг с ръката си.

— Всичко наоколо е част от проклятието.

Сещам се за мъртвото му семейство, но не мога да свържа прясната кръв с хора, загинали преди безброй сезони.

Тревогите ми са излишни обаче, защото тонът му си остава все така безразличен и равнодушен.

— Пие ли ти се вино? Мога да донеса бутилка от избата.

— Не. Рен… — Гласът ми пресипва. Грей ми разказа за стотиците момичета, за това как не всички са оцелели. — Кой е умрял в онази стая?

— Никой.

— Не е възможно. — Замислям се дали отново да не побягна. Полека се приплъзвам към вратата. — Да не би да е предишното момиче?

— Не. Тя се прибра в края на сезона. Може би предпочиташ медовина или пък…

— Не ми пука какво има за пиене! — Изперчвам се пред него. Пулсът кънти в ушите ми. — Как е възможно да говориш за обяд, когато на горния етаж има стая, окъпана в кръв? — Забивам длан в каменната стена. — Престани да сменяш темата.

Поглежда ме напълно невъзмутимо. Светлината от газените лампи трепка в очите му.

— Отговорих ти в прав текст. Явно не ми задаваш правилните въпроси. Какво по-точно искаш да разбереш?

— Чия е тази кръв?

Нотка на гняв се промъква в гласа му, съпътствана от примирение.

— Кръвта, която видя, е моята.