Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (42)

Четиридесет и първа глава
Харпър

Мама спи непробудно.

Наближава пет сутринта. Сгушила съм се до нея в леглото и от часове насам слушам свистенето на кислородния й апарат. Цялата стая мирише на болест.

Започвам да се тревожа, че ще си отиде в съня си, без дори да имам шанса да се сбогувам с нея.

— Харп — тихичко се обажда Джейк от прага.

Едва повдигам лице от възглавницата.

— Какво?

— Тук си от часове.

— Чакам я да се събуди.

— Понякога… не се буди с дни. — Пауза. — Трябва да…

Знам какво го мъчи. Все още не съм му дала обяснение. Разтърквам сънените си очи. Всеки път, щом помръдна, усещам тежестта на ножовете под ръкавите си.

— Ще почакам — отвръщам. — Искам да знае, че съм тук.

Той влиза в стаята и сяда на фотьойла до леглото. Очите му са кръвясали и изморени. Изглежда така, сякаш животът е изцедил и последните му сили. Толкова много се е променил. Погледът му е студен и наплашен. Това не е милият сърдечен брат, когото познавам.

— Постоянно разпитваше за теб. Не… не посмях да й кажа, че не знам къде си. Четох някъде, че загубата на дете може да ускори смъртта на неизлечимо болните хора и не можах да… — Гласът му се накъсва. — Харпър, къде беше? Откъде се сдоби с онази чанта?

Тонът му вече не е загрижен и емоционален, а по-скоро подозрителен.

— Не знам как да ти обясня.

В главата си бях подготвила история за отвличане и за това как съм отмъкнала торбата от похитителите си, но не искам да го лъжа. Не и на смъртното легло на майка ни.

— Харпър, трябва да те попитам нещо.

Мама се размърдва и поема дълбоко въздух. Застивам на място, тръпнейки в очакване да се събуди.

Уви, напразно.

Поглеждам отново към Джейк.

— Давай.

— Да не би да работиш с тях? — Тъмните му очи се впиват в лицето ми. Никога досега не се бе усъмнявал в мен. — Това някакъв капан ли е?

— Какво? — възкликвам аз. — Не! — Иде ми да му фрасна един. — Дойдох да ти помогна.

— Няма те седмици наред и решаваш да се появиш в последния възможен момент. Вижда ми се леко… подозрително.

— Добре тогава — избухвам. — Отвлече ме приказен принц, прокълнат от зла магьосница. Направи ме своя принцеса. Трябваше да избирам между това да разваля проклятието, или да се прибера…

— Мама умира, а на теб ти е до шегички? Какво те прихваща, по дяволите? — Изправя се и се надвесва над мен. — Къде беше, Харпър?

— Няма да ми повярваш.

С изненада забелязвам, че е стиснал юмруци. Сухожилията на ръцете му са изпъкнали.

— Хайде да проверим.

Бих се изплашила, ако това не беше големият ми брат. А и след всичките ми тренировки със Страшния Грей и половината войници от новата армия на Рен Джейк няма никакъв шанс срещу мен.

— Какво ще направиш? — питам го. — Ще ме ступаш както останалите, при които те изпраща Лорънс?

Той се дръпва назад.

— Какво? Откъде знаеш за…

— Джейк? — Клепачите на мама потреперват. Гласецът й е едва доловим. — Джейк, какво става?

— Мамо, извинявай.

Тя бавно завърта глава.

— О! Харпър. Ти си… тук.

Гласът й е толкова немощен. Почти не я чувам.

Сълзите ми потичат неудържимо.

— Тук съм, мамо.

Отново затваря очи.

— Аз… мислех си за теб… през цялото време. Усети ли го?

— Да — изхлипвам. — Да.

— Така се гордея с теб. Даде… всичко от себе си.

Не мога да дишам.

— Мамо?

— Понякога говори несвързано — прошепва Джейк.

— Радвам се… да ви видя… заедно — продължава мама. — Винаги… винаги се грижете един за друг.

— Разбира се.

Повдигам кокалестата й китка и я целувам.

Тя с мъка отваря очи и ме поглежда.

— Щастлива съм, че си тук. Толкова дълго те чаках. — Продължителна пауза. — Страшно ви обичам и двамата.

— И аз те обичам, мамо.

Сега, когато най-сетне съм до нея, времето ни изтича неимоверно бързо.

— Аз също те обичам — казва Джейк.

Лицето му е изопнато и бледо.

Мама поема последната си глътка въздух.