Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (12)

Единадесета глава
Харпър

Не след дълго напрежението в къщата отстъпва място на изтощението. Възцарява се дълбока тишина, нарушавана само от вятъра навън и пращенето на камината. Задната част на странноприемницата се състои от трите спални на горния етаж, кухнята, трапезарията и помещенията на домакините на приземния етаж. Фрея и децата й се настаниха в две от спалните.

Рен ми предложи третата, но не желая отново да ме заключват, затова му казах те двамата с Грей да се разполагат в нея.

Коул и Евалин се опитаха да ме накарат да си легна в тяхната стая, но сърце не ми даде да ги изгоня от собственото им легло — особено ако това означава да спят в конюшнята, както предложи Коул в началото. Вместо това съм се сгушила на креслото във всекидневната, усукана в плетеното одеяло, което ми даде Евалин.

Когато домакините се оттеглят в стаята си зад кухнята, дочувам думите преговори и кралска сватба. Въздишка се отронва от устните ми. Денят явно е изцедил силите ми, защото заспивам дълбоко, докато не ме стряскат силно „прас“ и „пук“.

Грей стои пред камината и слага дърва в огъня.

Очите ми парят. Загасихме всички свещи, когато си легнахме, така че единствената светлина в стаята идва от огнището. Лицето на Грей е в сянка, но ясно личи, че е напълно облечен. Както и въоръжен.

— Какво има? — прошепвам.

— В камината са останали само въглени, милейди.

— Не… имам предвид, защо не спиш?

— Май не си наясно какво върши един гвардеец.

За пореден път отчитам черния му хумор, скрит под привидно сериозното му поведение. В него има и доза сарказъм. Харесва ми.

— Значи смяташ, че Коул и Евалин ще убият Рен, докато спи?

Той поклаща глава.

— По-скоро ме тревожат мъжете, които подпалиха къщата. — Извръща поглед към вратата, зад която вятърът продължава неуморно да фучи. — Снегът трябва отдавна да е заличил стъпките ни, но може през цялото време да са вървели след нас.

Поизправям се в креслото. Изобщо не се бях замисляла за това.

— И мислиш, че ще нападнат странноприемницата?

— Убихме техни хора. — Тонът му е хладен. — Определено е възможно.

— Добре. Приключих със спането.

— Както искаш.

Грей застава в ъгъла до стълбите, черните му дрехи го правят абсолютно невидим в мрака. Ако светлината от огъня не проблясваше по оръжията му, даже нямаше да го забележа.

— Цяла нощ ли стоя там? — питам шепнешком.

— Да.

Не ми се иска този факт да ме успокоява, но е точно така.

Изравям телефона от джоба си, за да погледна часа: 4,02.

Не съм се прибирала вкъщи вече близо двайсет и четири часа. Струва ми се хем изключително дълго, хем кратко време.

Джейк сигурно е откачил.

Брадичката ми потреперва леко. Надявам се да е откачил. Надявам се да не е мъртъв или в някоя килия, или пък пред очите му следователят да закопчава черната найлонова торба около тялото на мама.

Мъчейки се да сдържа сълзите си, отварям папката със снимки на телефона му. Искам да зърна майка си, но на екрана се появява последната разгледана снимка: Джейк и Ноа.

Изглеждат толкова щастливи. Странно ми е, че това момче, където и да се намира, навярно се тревожи за брат ми не по-малко от самата мен.

— Какво правиш?

Грей внезапно се озовава зад гърба ми.

Подскачам като ужилена и гася екрана. Притискам телефона към гърдите си.

— Нищо.

Той присвива подозрително очи.

— Няма да ти го дам.

— Не се и опитвам да ти го взема. — Замлъква за секунда и когато отново проговаря, в тона му се прокрадва нотка на изненада. — Плачеш.

Страхотно, няма що. Бързо забърсвам бузите си и пъхам телефона под одеялото.

— Не го мисли — отговарям с пресипнал глас.

Командирът се отдалечава и първоначално си мисля, че се връща на поста си. Стъпките му са напълно безшумни и се придвижва като сянка.

Заобикаля от другата страна и сяда на каменната плоча под огнището. Придърпва ниската масичка помежду ни. После разкопчава малка торбичка на колана си и изважда нещо, обвито в червен плат.

Любопитна съм, напук на себе си.

— Какво правиш?

Развива плата и го постила на масичката. Вдига очи към моите.

— Каза, че няма да спиш повече. Играе ли ти се?

В ръцете си държи тесте карти.

Навлажнявам устни.

— Носиш си карти?

Едва забележима усмивка.

— Един гвардеец винаги има карти у себе си.

Тестето е по-дебело от нормалното и хартията ми се струва по-плътна.

— Може ли да ги видя?

Грей кимва и ми подава картите.

Доста са тежички и с позлатени краища. Всяка карта изглежда рисувана на ръка, липсват цифри, но има определен брой различни изображения. Не виждам никъде спатии, пики и така нататък обаче.

— Как се нарича тази? — питам, вдигайки карта с шест черни кръга.

— Камък.

Показвам му следващата карта и той казва:

— Корона.

Изваждам друга от тестето.

— Не ми казвай. Сабя?

Грей кимва и посочва тази след нея.

— Купа, милейди.

Подреждам ги на масата, за да ги огледам по-добре. Номерираните карти са подобни на тези, които съм свикнала да виждам, макар че числата не надвишават девет. Онези с ликове пък са поразително детайлни — от намръщен крал с корона, по която сякаш блещукат истински скъпоценни камъни, до кралица с рокля от сатен, който като че ли не е просто изрисуван, а прикрепен към картата. Цветовете им са обозначени на нагръдника на краля и полите на кралицата.

След това ръката ми се спира върху карта, която май е вале. Рус мъж с щит и голямо червено сърце по средата.

— Рен — прошепвам.

Грей потупва крайчеца на картата в ръцете ми.

— Принц купа.

Събира останалите карти от масата и ги размесва.

— Изобразен е на картите за игра — разсъждавам на глас. Нищо чудно, че хората веднага го разпознават. — Яко.

— Вашите предводители са изрисувани на валутата ви — изтъква Грей. — Нима това тук е много по-различно?

— Откъде знаеш?

— Не съм в пълно неведение за света, от който идваш.

— Все още не проумявам какво изобщо правеше там. Защо се опитваше да отвлечеш онова момиче. Рен казва, че трябва да изпълни някаква задача.

Командирът започва да раздава картите.

— Има много неща, които ми е забранено да обсъждам.

— Разбира се.

— Но има и много такива, за които мога да говоря. — Раздава и на двама ни по седем карти. Остатъкът от тестето поставя помежду ни, като обръща най-горната карта: петица сабя. — Питай ме, пък ще видим.

— Първият ми въпрос е какво играем?

— „Откуп за краля.“ Съчетаваш ги по цвят или лик. Кралиците и принцовете се комбинират с всички. Победител е този, който остане само с крале — но изиграеш ли принц, можеш да отнемеш един от кралете на опонента си.

Повтарям си правилата наум. Съчетавам цветове или числа. Умореният ми мозък все някак ще се справи. Имам петица корона и я поставям на масата.

— Познаваш парите ни. Значи онази жена не е била първата ти жертва.

— Не.

Той слага седмица корона на купчинката.

Аз давам седмица камък.

— Колко си отвлякъл досега?

Тройка камък.

— Стотици. Загубих им бройката вече.

Ръката ми застива върху тройка сабя. Нямам представа какво очаквах да чуя, но това направо ме срази.

— Стотици? Отвлякъл си стотици жени? На колко години си тогава?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Проклятието ни застигна на първия есенен ден от двайсетата ми годишнина и трае по един сезон. Не бъде ли развалено, сезонът започва отначало.

— Тоест, си на двайсет години от… цяла вечност?

— По-дълго от обикновеното, във всеки случай. — Грей поклаща лекичко глава. — В началото на всеки следващ сезон като че ли не е изминала и секунда. Не се чувствам остарял. Всичко е по-скоро като сън, отколкото спомен.

Интересно.

— На колко години е Рен?

— Ти пристигна на осемнайсетата годишнина от раждането му.

— На осемнайсетата… на рождения му ден? Днес има рожден ден? — Припомням си инструментите, отрупаните с торти и сладкиши маси. Партито без гости. — Значи за подарък си му отвлякъл момиче?

Той е непоклатим като скала.

— Подбирам момиче, което да развали проклятието. Това е всичко.

Вторачвам се в него.

— Добре, какво се изисква от мен?

— Навремето може би щях да успея да ти отговоря. Но проклятието тегне над нас от толкова много години, че не съм убеден дали изобщо можеш да направиш нещо.

— Рен спомена, че трябва да изпълни задача.

— Може и така да се каже.

Усещам, че започвам да засягам неудобни теми.

— Значи не мога да се измъкна оттук.

Грей кимва.

— Никога?

— Ако проклятието не бъде развалено, в края на сезона ще се прибереш у дома. Но не и преди това.

Три месеца. Прехвърлям картите от ръка в ръка, стремейки се да не се поддавам на паниката. Това не променя нищо. Всичко си е същото. Ще се справя някак.

— Какво се случи с предишните жени?

— Зависи от сезона и от самите тях.

— Мъртви ли са?

— Не всички. — Грей посочва купчината карти. — Твой ред е.

Изигравам своя ход. Изведнъж ми става трудно да си поема въздух.

Той поставя карта върху моята. Настава гробна тишина, чува се единствено пукането на огъня зад гърба му.

Тегли си нова карта от тестето.

— Изчерпиха ли се въпросите ти, милейди?

— Защо го правиш?

Командирът изиграва кралица камък.

— Положил съм клетва да браня кралското семейство. Само аз притежавам способността да прекосявам от другата страна. — Подръпва сребърната лента около ръката си. — Благодарение на нея в началото на всеки сезон разполагам с по един час във вашия свят. Ако не успея да доведа момиче, нямаме шанс да развалим проклятието. В тези случаи се налага да изчакаме сезона да изтече и започваме отначало.

Прехвърлям думите му в главата си за минутка.

— В цялото кралство ли сезонът се повтаря отново и отново?

— Не. Само в „Айрън роуз“. Отвъд стените на двореца времето продължава да си тече.

Това обяснява защо настъпи зима, когато преминах гората.

— Ами чудовището, за което говорят всички?

— Какво искаш да знаеш?

— Коул каза, че живее в двореца.

Той се поколебава за миг.

— Това е просто слух, имащ за цел да предпази хората от проклятието. Нищо повече.

— Как изглежда това чудовище?

— Всеки път е различно. Но все така ужасяващо.

— В какъв смисъл различно?

— Понякога е грамаден звяр с рога и остри зъби. Друг път е влечуго с нокти като ножове. В някои случаи — най-лошите — чудовището има криле.

Сбърчвам чело.

— И това е едно и също същество? Откъде знаеш, че не са повече?

Грей вдига очи, но не отговаря.

Дъвчейки замислено устна, слагам карта на купчинката. Всички спят, но въпреки това понижавам тон.

— Рен каза, че чудовището е избило семейството му. Кралят и кралицата ли имаше предвид?

Бавно кимване.

— И сестрите му, милейди.

Не желая да изпитвам съчувствие към Рен, но мислите за Джейк и мама веднага изплуват в съзнанието ми.

— Коул и Евалин смятат, че кралят и кралицата се крият. Никой ли не знае, че всъщност са мъртви?

— Разберат ли хората, че владетелите им са мъртви, това би създало куп проблеми. Бунт. Гражданска война. Може да нападнат кралството, а нямаме армия, с която да го защитим.

Изучавам го с поглед.

— Значи кралят е затворил границите. Запечатал е двореца. Затова Евалин каза, че вече не идват търговци. Затова се страхуват и от набези.

— Принц Рен затвори границите, използвайки печата на баща си. Пак той пусна слуха за възможни нашествия, за да накара хората да са по-бдителни. Сложи край и на търговията, под предлог, че така е наредил кралят. Първоначално изглеждаше като мъдро решение, но както виждаш, народът е пострадал от него.

Да. Виждам. Фрея и децата й бяха достатъчно красноречив пример.

Продължаваме да играем смълчани известно време, докато не оставам само с три карти и се налага да си изтегля още. Сдобивам се с принц сабя.

Обръщам я с усмивка към Грей.

— Хà! Не каза ли, че мога да задигна кралете ти с това?

— Само един.

Мята го на масата.

Пъхам краля между останалите си карти.

— Въпрос на време е да те победя.

— Ще видим.

— Играл ли си карти и с другите момичета?

— Не.

Това ме изненадва.

— Защо?

Той потрива брадичка.

— Сложен въпрос, милейди. Най-вероятно поради същата причина, поради която не ми се е налагало да се отбранявам от тях.

Поглеждам го подозрително.

— Ти обиждаш ли ме?

— Не — отговаря опонентът ми и дава четворка купа. — Тъкмо обратното.

Не зная как да реагирам. Думите, изречени посред нощ, винаги притежават по-голяма тежест от всички останали.

— Играеш ли на карти с Рен?

— Доста често.

— Мога ли да те питам още нещо за проклятието?

— Можеш да пробваш.

Давам двойка купа и оставам с две карти. Кралят, който си присвоих, и деветка сабя. Грей държи четири карти.

— Кой е прокълнатият? Само той ли? Или и ти?

Командирът поема дълбоко дъх и губя всякаква надежда, че ще отговори. Греша.

— Отговорът ми на този въпрос се промени с времето, милейди. Преди смятах, че Негово височество е жертвата.

Поставя деветка купа на купчината.

Деветка! Полека измъквам последната си карта.

Но Грей показва другите си три карти. Все крале.

Изумена съм. От самото начало внимателно наблюдавам ходовете му и не предполагах, че държи дори един крал, камо ли пък цели три.

— Печелиш.

Вместо да се зарадва на победата, той се заема да събира картите.

— Още една игра?

— Разбира се.

Докато раздава картите, аз отново подхващам темата.

— Така и не си довърши мисълта. Щом не е Рен, ти ли си прокълнатият?

— Не. — Грей вдига картите си и впива поглед в мен. — Нима не е очевидно? Проклятието тегне над всички ни.