Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (44)

Четиридесет и трета глава
Харпър

Джейк дава огърлиците на хората на Лорънс. Казва, че златните кюлчета и монетите ще предизвикат куп нежелани въпроси, но огърлиците не биха ги усъмнили.

В безопасност сме. Поне засега.

Парамедици пристигат да изнесат тялото на мама. Изпитвам чувство на празнота, когато затварят ципа на черната найлонова торба.

В края на краищата изтощението ме надвива. Дълго не мога да се унеса, но се събуждам чак по обяд.

Осъзнавам, че ми липсват спалнята ми в двореца, късните разговори със Зо, топлината на Рен в леглото до мен.

Не искам да съм тук. Джейк не иска да съм тук. Не знам защо изобщо се върнах.

Заради мама.

Не можах да я спася. Не мисля, че дори успях да й донеса каквато и да било утеха.

Разказах всичко на Джейк. След като парамедиците и хората на Лорънс си тръгнаха, двамата седнахме във всекидневната и му излях цялата истина.

Той не повярва на нито думичка. Не го виня.

Казах му:

— Защо не се видиш с Ноа? Попитай го какво мисли по въпроса.

Джейк пребледня като мъртвец.

— Какъв Ноа?

— Божичко, Джейк! Не се прави на ударен. Казах ти за снимките в телефона. Казах ти за проклятието. Не разбирам само защо си го скрил от мен.

Тогава той заби поглед в ръцете си.

— Имах нужда от нещо, което кашата на татко не може да съсипе.

Напълно го разбирам, затова спрях да дълбая по темата.

Грей се завръща довечера. Мислех си, че ще се разколебая, че все пак ще предпочета да остана при семейството си. Досега не съм осъзнавала обаче, че изборът е изцяло в моите ръце.

Джейк ще ми липсва. Вече не сме си толкова близки, колкото преди, но това може да се промени.

Стига да повярва на историята за принцесата на Диси.

Обличам дънки и блуза с дълъг ръкав и излизам на следобедна разходка. Ножовете под ръкавите ми едва ли са законни тук, но въпреки това не ги свалям. Запътвам се към „Дюпон Съркъл“, където тротоарите обикновено гъмжат от туристи и хипстъри^[1], но вместо това поемам на юг. Облаци закриват слънцето и сивото небе се слива с бетонните сгради наоколо.

Спомням си как се криех във входовете на сградите, чакайки Джейк да свърши мръсната работа.

Сега не се страхувам. Мога и сама да се пазя.

Не се прибирам цял следобед, купувам си вечеря от камионче за храна, спомням си колко голям ми се струваше навремето градът. Обикалям сумрачните улици, влачейки леко крак по тротоара от умора, и си мисля: Време е да си ходя у дома.

У дома вече не е тук.

У дома е Ембърфол.