Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (33)

Тридесет и втора глава
Рен

Отивам в самия край на пазара, откъдето се разкрива гледка към пристанището. Доковете и корабите се къпят в лунна светлина. Малки риболовни лодки са привързани към сковани от лед дървени колове. Тук-там в прозорците проблясва светлината на газени лампи, но повечето постройки са тъмни и притихнали. Фенери се люшкат в ръцете на прибиращи се вкъщи моряци и работници.

На пуст самотен кей двойка влюбени са се слели в страстна прегръдка.

Толкова непринудено. Толкова нечестно.

От дансинга зазвучава музика. Факли пламтят на високи стълбове около оркестъра. Въпреки привидно ведрата атмосфера усещам стотиците погледи, вперени в мен. Тъкмо когато успях отново да спечеля хората на своя страна, съм на път да съсипя всичко заради едно моментно избухване.

Грешка беше да си тръгна така. Укорителният тон на баща ми си проправя път в мислите ми.

Хората са способни да създадат скандал от нищото. От един поглед дори. Ти, синко, им даваш предостатъчно материал.

Харпър се появява до мен. Не я поглеждам. Не съм сигурен какво искам да й кажа.

Тя самата не обелва нито дума.

Не зная дали аз й дължа извинение, или тя на мен. Дълго време оставаме така, загледани във водата и осеяното със звезди нощно небе. Вятърът разрошва косата ми и лекичко повдига полите й. Постепенно гневът ми се уталожва и в сърцето ми се настаняват съвсем различни чувства. Топлота. Покой.

— В двореца — нарушавам мълчанието аз — музиката никога не се променя. Едни и същи мелодии се въртят отново и отново.

Харпър е все така безмълвна. Музиката от дансинга е приглушена от поскърцването на лодките и разбиващите се в пристана вълни.

— Някога обожавах музиката — продължавам. — Семейството ми също я обожаваше. Това е и причината инструментите да свирят всеки ден. Така бе разпоредил баща ми. Музика на всяко парти, на всяко събитие, от здрач до зори. Тогава страшно ми харесваше.

Нито дума. Забелязвам обаче, че е обърнала глава към мен.

— Сега я ненавиждам — казвам, без да свалям очи от пристанището.

Въздишка. Знак на помирение — или пък на поражение.

— Но музиката тук е друга. Различна е — отвръща най-после Харпър.

— Да.

— Покани ме на танц не за да се харесаш на хората си, а за да се разсееш от проклятието.

Права е, но представени така, подбудите ми изглеждат наистина детински. Свъсвам чело.

— Добре — продължава тя. — Покажи ми.

Повдигам въпросително вежда.

Тя облизва устни.

— Предупреждавам те, че изобщо не ме бива. Когато бях малка, физиотерапевтът ми ме изпрати на уроци по балет. Мразех ги. Бях същинско дърво. Мама ме подкупваше с конна езда, за да ме накара да отида.

Да я подкупват не за какво да е, а да танцува. Толкова типично за Харпър.

Подавам й ръка.

— Може ли?

Тя просто се взира в нея.

Давам й време.

Дланта й най-сетне се отпуска в моята. Усещам допира на меките й топли пръсти. Обръщам я към себе си и слагам ръката й на рамото си.

Дъхът й секва за миг.

Прекрачвам напред и поставям ръка на кръста й.

— Каня те на танц, а не на заколение. — Въздъхвам драматично. — Какъв е този измъчен поглед?

Това я кара да се усмихне. Явно шевовете на бузата й болезнено се опъват, защото усмивката бързо повяхва. С другата си ръка ту понечва да хване моята, ту се разколебава.

За пръв път я виждам толкова напрегната. Момичето, което се спусна по дървената решетка и метна нож по Лилит, се страхува да танцува.

— Всички ни зяпат, нали? — прошепва.

Твърде вероятно е, но не се обръщам да проверя.

— Съмнявам се — излъгвам. — Става все по-тъмно. Очите ми виждат само теб.

Тя се изчервява, поклаща леко глава и вперва поглед в пристанището.

— Много те бива в танците. С колко момичета си танцувал досега?

— Каква цифра би те задоволила? Десет? Сто? — Правя кратка пауза. — С нито едно? С всички?

— Заобикаляш въпроса ми.

— Нямам отговор. Кой би си водил подобен отчет? А и, за твое сведение, съм танцувал с жени и преди проклятието. — Доближавам се на сантиметри до нея. — Със сигурност мога да заявя, че на никоя от тях не съм преподавал уроци по танци на ръба на скала в Силвърмуун.

— Та ние дори не помръдваме.

— Това е част от урока. Затвори очи.

Набърчва вежди, но все пак спуска клепачи. Толкова се доближавам до нея, че усещам топлия й дъх върху лицето си. Не помръдваме, просто стоим един срещу друг, обгърнати от меките звуци на пристанището и мелодията, носеща се из пазара.

Далечен спомен изплува в главата ми.

— Преди проклятието — подхващам — понякога танцувах със сестра си…

— Арабела?

Изумен съм, че е запомнила името й.

— Не. Не и с Арабела. Тя си имаше предостатъчно ухажори, повечето от които не удостояваше с вниманието си. Танцувах с най-малката си сестра, Изадора. — Неочаквано в гърлото ми засяда буца. — Беше едва на четиринайсет, когато фелдмаршалът на Буун Ривър предяви претенции да се ожени за нея. Той бе на годините на баща ни. Иза всячески се стремеше да се скрие от него и ме следваше навсякъде.

Гласът ми заглъхва. Не съм сигурен какво ме накара да подхвана тази тема.

Харпър отваря очи. Отпуснала се е върху рамото ми, усещам топлината на тялото й.

— Значи двамата с Иза сте били близки.

— Не. — Поклащам глава. — Аз бях престолонаследникът. Израснах далеч от сестрите си. Истината е, че почти не я виждах.

Само да мигна обаче и Иза се явява в мислите ми — както я заварих след първата си трансформация. Трупът й не беше при тези на останалите членове на семейството ми.

До ден-днешен не ми дава покой мисълта, че Иза е идвала да ме намери, а се е натъкнала на чудовището.

В очите на Харпър се чете съчувствие.

— Съжалявам, Рен.

— Отдавна беше. Не знам защо заговорих за това. — Разкаяние разяжда душата ми. Спомените са моето наказание. — Докъде бяхме стигнали?

— Преподаваше ми урок по танци.

— Да, вярно. Затвори очи.

Все още не сме направили нито една стъпка, но разговорът — или съжалението — явно са я разсеяли. Правя крачка напред, побутвайки я леко с ръка, а тя бързо отстъпва назад.

— Полека — казвам. — Недей да бягаш от мен.

— Извинявай. — Харпър вдига клепачи. — Предупредих те, че съм много зле.

Поклащам глава.

— Дръж очите си затворени.

Като по чудо тя не ми противоречи.

— Още крачка напред — напътствам я аз, — после три настрани и три назад.

Макар движенията й да са бавни и несигурни, остава в обятията ми и позволява да я водя. Не след дълго се понасяме в ритъма на музиката и съвсем забравям за проклятието. Танцуваме притихнали под сребърната лунна светлина на ръба на скалата.

Песента свършва и веднага след нея зазвучава нещо по-бързо и енергично.

И двамата с Харпър спираме. Тя вдига глава, отваря очи и ме поглежда.

— Тази е прекалено бърза — казва тихичко.

— Ще почакаме да започне следващата.

Очаквам да се дръпне, но не го прави.

— Мисля, че частта с чакането ми е любимата.

Усмихвам се.

— Да, тук заложбите ти наистина си проличават.

Харпър присвива леко очи.

— Не си толкова арогантен, на колкото се правиш.

Онемявам.

— Не мога да отрека, че умееш да омайваш жените — продължава тя. — Но този Рен ми допада повече.

— Този Рен ли?

— Този, който не обмисля непрестанно ходовете си, а действа. Например историята ти за Изадора. Представи я като досадна малка сестричка, но мисля, че всъщност страшно ти липсва. Или това, че не позволяваш на Грей да припари до Лилит. Първоначално реших, че го правиш от гордост, но не е така. Опитваш се да го предпазиш.

Сещам се за разговора ми с Грей онази нощ пред странноприемницата. Когато се пошегувах, че ще го накажа, задето е заспивал по време на дежурство. Думите му: Кралят би го направил… но не и ти.

Тогава коментарът му ме накара да се почувствам слаб.

Не мога да кажа същото за думите на Харпър.

— Освен това си учудващо търпелив — допълва тя. — За човек, свикнал да раздава заповеди.

Тук вече греши. Раменете ми се стягат — не искам и да спира да ми говори обаче. Както винаги, думите й се забиват право в сърцето ми, но този път не ги усещам като критика, а ме изпълват с топлина.

— Досега никой не ме е наричал търпелив.

— Такъв си. По твой си начин.

— Какъв по-точно?

— Фактът, че не ме караш да се чувствам като идиотка, понеже не мога да танцувам. Също и когато те накарах да ми покажеш как се стреля с лък.

— Справи се доста добре — отговарям напълно искрено.

Гласът й притихва.

— Фактът, че никога не ме подценяваш.

— Наистина ли? — Пускам ръката й, за да отместя падналия пред лицето й кичур коса. — Вече се убедих, че няма нещо, което да ти се опре.

Бузите й поруменяват.

— Не започвай пак с комплиментите.

— Не е комплимент.

Прокарвам пръсти по меката кожа на челюстта й.

— Дори сега, вместо да ме прелъстяваш с грозде в двореца и да ме ухажваш, ти предпочете да рискуваш живота си в името на народа си. Доверяваш ми се напълно да ти помогна, а ме познаваш едва от няколко дни.

— Грозде? — възкликвам. — Това ли е тайната?

— Червеното е ключът към сърцето ми.

Докосвам с палец извивката на устната й. Дъхът й трепва.

Улавя ме за китката.

Застивам на място. Ще ме избута отново, както направи в странноприемницата.

— Почакай — прошепва. — Просто почакай. — Сетне извива устна и повтаря репликата ми от по-рано. — Недей да бягаш от мен.

— Няма.

За моя изненада очите й се пълнят със сълзи.

— Искам да ти имам доверие — казва с глас, по-тих от полъха на вятъра. — Искам… искам да знам, че е истинско, а не просто опит да развалиш проклятието.

Не проумявам как успява едновременно да ми вдъхне толкова силна надежда и да ме ужаси. Придърпвам ръката й към гърдите си и се навеждам към нея. Устните ми се плъзват по нейните.

Не е истинска целувка, ала усещам как тялото й пламва.

Не искам да спирам дотам, копнея да разбера колко далеч може да стигне привличането помежду ни.

И друг път съм бил толкова близо до завоюването на нечие сърце.

Единствената разлика е, че с нея искрено желая да се получи.

Отдръпвам се и долепям устни до челото й.

— Аз също искам да знам, че е истинско — казвам.

* * *

Харпър отпуска глава на гърдите ми, усещам топлия й дъх върху врата си. Поставям едната си ръка на кръста й, а другата на рамото.

— Да накарам ли стражите да доведат конете? — прошепвам.

— Може ли да поседим още малко тук? — пита тя.

— Разбира се.

Държа я в обятията си, докато музиката не утихва и не настава мразовита нощ.

Близостта й сгрява душата ми и искам да останем така завинаги.

* * *

Прибираме се късно в „Айрън роуз“. Звезди обсипват небето и факли горят там, където навремето бяха местата на стражите.

Грей и Джеймисън се заемат с конете, а аз повеждам Харпър през Главната зала и нагоре по широкото стълбище. Мълчание се е настанило помежду ни, но сега причината е умората, а не нагнетено напрежение.

Заставаме пред вратата на стаята й и тя вдига поглед към мен.

— И утре ли ще правим същото?

Тонът й издава единствено изтощение.

— Не. Ще накарам Грей да извести фелдмаршала на Силъри Хил, че ще ги посетим след три дни. Искам да дам време на новините да се разпространят.

— Значи ще останем тук?

— Ако нямаш нищо против.

— Може да продължим с урока тогава, понеже не научих особено много.

— По танци ли? — невярващо питам аз.

Тя ме перва закачливо по ръката.

— По стрелба с лък. — Бузите й лекичко порозовяват. — Но ще има време и да потанцуваме.

— Каквото пожелаеш.

— Мисля да си лягам — казва.

Но не посяга към дръжката на вратата.

Чудя се дали това не е покана да продължим онова, което започнахме на скалата в Силвърмуун. Не съм сигурен какво точно се промени между нас. Може би просто всеки видя другия в различна светлина. Не съм сигурен дали изобщо има някакво значение. Знам само, че жадувам да я отведа в стаята, да седна до нея и да й споделя всичките си тайни. Да прокарам пръсти през косата й и да вкуся сладостта на кожата й.

Не си спомням кога за последно съм изпитвал подобен копнеж.

Вратата на стаята на Фрея се открехва. Харпър подскача и отстъпва назад.

Фрея ококорва очи.

— О! — Прави реверанс и заговаря с мек глас. — Ваше височество, милейди! Простете ми. Отивах да подклада огъня в спалнята.

Ама че съвпадение, мисля си аз. Тъкмо се канех да сторя същото.

Обръщам се към Харпър, преди да съм загубил контрол над действията си.

— Оставям те да си почиваш. — Покланям се и целувам нежно ръката й. — До утре, милейди.

Коства ми огромно усилие да се оттегля.

В покоите ми цари непрогледен мрак, последните въглени догарят в камината. През първия сезон по това време отдавна спях, с пълен стомах и изтощен от дългия лов с краля и останалите благородници — мъже, които нямаха представа какво ги очаква. И днес съм капнал от умора, но тя не може да се сравнява с адреналина във вените ми.

Не паля свещите, оставям тъмнината да ме обгърне. Свалям оръжията си, предпазителите на ръцете и краката си, после разкопчавам палтото си.

Дълга въздишка се изтръгва от гърдите ми. Надеждата е лукс, който не мога да си позволя. Емоция, която нямам право да изпитвам.

Но ето че разцъфва вътре в мен като първия пролетен цвят.

Искам да знам, че е истинско.

Това трябва да означава, че за нея е точно такова.

Откопчавам последната катарама и мятам дрехата на стола. Тъкмо понечвам да съблека ризата си, когато някой слага ръце върху раменете ми. Замръзвам на място.

— Принц Рен. — Гласът на Лилит. — Бях забравила в колко добра форма си.

Отскубвам се от ръцете й и се обръщам към нея. Приисква ми се отново да се облека.

— Какво правиш тук?

Тя се приближава, очите й са по-тъмни от нощта навън.

— Навремето сам търсеше компанията ми. Какво толкова се е променило?

— Добре знаеш отговора на този въпрос.

Толкова се доближава до мен, че поема ли дълбоко въздух, гърдите ми ще опрат в нейните.

— Как мина посещението в Силвърмуун? Забавляват ме опитите ти да накараш хората да повярват в съюз с мистериозна страна. Осветли ме какво ще правиш, когато разберат, че семейството ти всъщност е мъртво? — Престорена въздишка. — Ще им споделиш ли, че ти си този, който ги е погубил?

— Сега важното е да спася Ембърфол от армията на Карис Луран, а за другото ще се тревожа, когато му дойде времето. — Посочвам вратата. — Напусни стаята ми, лейди Лилит. Не си добре дошла тук.

Чародейката замахва към гърдите ми, оставяйки болезнена диря.

Сграбчвам китката й.

— Какво искаш?

Долепя се плътно до мен, ръцете й са като въглени до кожата ми. Понечвам да направя още крачка назад, но този път не ми позволява.

— Толкова лесно мога да сложа край на всичко това — изсъсква Лилит. — Не ти ли е хрумвало да съблазниш мен, за да развалиш проклятието?

— Махни се.

Не авторитет, а слабост прозира в думите ми.

Тя се повдига на пръсти и допира устни до моите — жестока подигравка с красивия миг, който споделих с Харпър. Извръщам глава, дъхът ми секва от болка.

— Не… не се меси.

— Не се и опитвам — прошепва до бузата ми тя. — Никъде не виждам сакатото ти момиче. Желаеш ли да я повикаш? Може би ще иска да измоли още…

— Не!

Лилит се разсмива, усещам горещия й дъх по шията си.

— Толкова си предсказуем, Рен. Именно затова никога няма да си върнеш Ембърфол. Затова кралството ти бе обречено на гибел още преди моята поява. Известно ли ти е, че първо се опитах да прелъстя баща ти, но той ме отпрати? Кралят на Ембърфол знаеше, че подобно изкушение е в състояние да погуби човек.

Баща ми, всеизвестният донжуан, който си лягаше с всяка срещната куртизанка, е успял да устои на Лилит!

Какъвто съм глупак, аз паднах право в клопката й.

Поредният провал, който чак сега осъзнавам. Затварям очи.

— Забранявам ти да докосваш Харпър и Грей.

Тя плъзва език по челюстта ми, побиват ме ледени тръпки.

— Разбира се, Ваше височество. И без това предпочитам да си играя с теб.

Хваща ме за брадичката. Завърта главата ми. Притиска устни към моите.

Това е най-лошото мъчение от всички. Болката бледнее пред него.

Мислите ми ме отвеждат при Харпър; ръката й върху рамото ми, пръстите й, нежно сплетени с моите. Искам да знам, че е истинско.

Спомням си как Харпър хвърли нож по Лилит. Моля те, спри да го нараняваш.

Унижение изгаря очите ми, гърлото ми. Когато най-сетне целувката приключва, едва не ми прималява от облекчение. Искам да я избутам, но съм прикован към стената. Дишането ми е накъсано и свистящо.

Не мога да я погледна. Мъча се да помръдна, но мускулите ми отказват да работят. Надеждата в гърдите ми повяхва толкова бързо, колкото разцъфна.

— Значи не желаеш ласките ми? — пита Лилит.

Преглъщам сухо.

— Не. Никога.

— Жалко. — Слага длан на бузата ми и аз потрепервам. Устните й се разтеглят в дяволска усмивка. — Как страхливец като теб смята да сплоти народа си?

— Ще направя всичко по силите си да ги спася. — Осенява ме смразяваща мисъл. — Планираш ли да опропастиш плановете ми? С Карис Луран ли работиш?

— Вече ти казах, че нямам пръст в това. Мога даже да се закълна, че ще позволя фиаското ти да продължи докрай.

Примигвам невярващо. Такава рядкост е да чуя обещание от устата й.

— Ще стоиш настрана от хората ми.

— Ще стоя настрана от хората ти.

— И Карис Луран. Няма да разкриваш плановете ни…

— Няма да разкривам плановете ви. — През цялото време не сваля дланта си от бузата ми. — Горя от нетърпение да видя как ти отнема Ембърфол, Рен. С удоволствие ще наблюдавам.

Чувствам внезапен прилив на сила. Изпъвам гръб.

— Ще останеш разочарована.

— Ваше височество, помислете за състоянието на хората си.

— Имам…

Бяла светлина премрежва погледа ми. Изведнъж се озовавам насред малко село. Дъждът се сипе като из ведро. Навсякъде са пръснати безжизнени тела. Мъже. Жени. Деца. Някои са разчленени. От телата на други стърчат стрели. Кръвта се смесва с дъжда, образувайки лъщящи локви по пътя. В далечината горят къщи, гъсти облаци пушек се издигат към небето.

Страхувам се, че коленете ми ще поддадат и всеки момент ще рухна на земята, но само мигвам и отново лицето на Лилит изниква пред мен.

— Бъдещето ли ми показа? — питам със задавен глас.

— Не. Показвам ти какво причиниха войниците на Сил Шалоу на пограничния ти град.

Отварям уста да продумам, но точно тогава стаята отново изчезва. Този път виждам град. Уайлдторн. Разразила се е шумна свада. Мъжете, твърде немощни да се бият, се мъчат първи да се докопат до остатъците от печена сърна. Някой замахва и жена се пльосва в калта. Мъжете я прегазват, за да се доберат до месото. Отнякъде се чува детски плач.

Надавам вик, ала е твърде късно — пак се намирам в спалнята си.

— Показвам ти настоящето — казва със злостен глас Лилит.

— Престани — прошепвам. — Моля те, престани.

Попадам в озарено от слънцето градче. Миризма на риба изпълва въздуха, но това не е Силвърмуун. Друг крайморски град е; хората тук, изглежда, не гладуват. Малко момче носи отрупана с риба пръчка на раменете си. Подсвирва и жена се обажда от близката колиба:

— Джаред! Бързо ги носи на продавача! Половината ден мина!

— Отивам, мамо! Отивам!

Отдъхвам си. Съвсем нормална житейска картина.

Проехтява дълбоко гърлено ръмжене. Момчето се обръща, по лицето му е изписана паника.

— Джаред! — изпищява жената. — Не!

С крайчеца на окото си виждам тъмен силует да връхлита момчето. Създанието е три пъти колкото него. Отчасти дива котка, отчасти мечка, с дълги хищни нокти. Разкъсва момчето за секунда. От него остава само кървава локва.

Жената надава такъв крясък, че не осъзнавам кога съм се върнал в покоите си. Паднал съм на колене и съм обхванал корема си с ръце. Устната ми е окървавена и усещам метален вкус.

Знам на какво е способно съществото, което живее в мен. Слушал съм истории от Грей. Дори от хората си.

Но досега не го бях виждал с очите си. Не и с човешките си очи.

— Моля те — скимтя. — Моля те, спри.

— Но Ваше височество, заслужавате да научите на какво са подложени поданиците ви. Трябва да ги опознаете, преди да се сражавате редом с тях. Преди да разкъсате Харпър крайник по крайник, трябва да узнаете на какво сте способен.

— Не. — Сълза се търкулва по бузата ми. — Моля те.

Тя не знае що е милост. Стаята ми изчезва. Лилит продължава с изтезанието.

Молбите ми остават нечути.