Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (58)

Петдесет и седма глава
Харпър

Рен моментално се втурва към Лилит. Крясъкът му проехтява между крепостните стени.

Лилит се приближава до мен.

— Не, не, принц Рен — казва с тих глас. — Никак не ми се иска да наранявам това прелестно създание.

Той спира пред нас, източвайки заплашително блещукащия си врат. Щраква със зъби на сантиметри от лицето й.

— Убий я — нареждам му аз. — Не ме е грижа какво ще ми направи.

Онова ниско, смразяващо кръвта ръмжене излиза от гърлото му — но не я напада.

— На него определено не му е безразлично дали ще те убия — отбелязва със задоволство Лилит.

— Казах му, че го обичам — озъбвам се насреща й. — Целунах го. Рискувах живота си за него. Какво повече искаш?

— Рискува живота си за Ембърфол, а не за него. — Въздишка. — Ако наистина го обичаше, проклятието вече щеше да е развалено. Всичко е в твоите ръце. Истинската любов изисква жертви. Готовност да поставиш живота на другия пред своя собствен.

— Тогава Грей отдавна трябваше да е развалил проклятието — казвам. — Рискувал е живота си за него безброй пъти.

— Длъжен е бил, все пак е положил клетва. Нали така, командире?

Грей не се поддава на провокациите й.

— Знаете ли — продължава тя, — че се видях с Карис Луран? Държеше да разбере какво сте сторили на войниците й. — Лилит прави нацупена физиономия. — Доста е разстроена. Успях да я поуспокоя и научих любопитни факти за покойния крал на Ембърфол.

Рен оголва зъби.

— О, да — казва чародейката.

Прокарва пръст по лицето на Рен. С ужас виждам как звярът потреперва от допира й.

— Доста любопитни, наистина — повтаря. — Излиза, че съм избрала грешния принц. Но и този ще ми свърши работа.

— Остави го на мира. — Сърцето ще изскочи от гърдите ми. — Какво искаш?

— Скъпият ни принц добре знае какво искам. Не изпълни ли желанието ми, ще те унищожа. Като гледам колко е покорен, даже няма да ми е нужна каишка.

Пресяга се и докосва бузата ми.

Цялото ми лице пламва. Свличам се на колене, притискайки бузата си с длан. Обляна съм в сълзи.

Не кървя. Не напипвам и рана на кожата си.

Рен изръмжава, ала не посмява да пристъпи напред.

— Не — казвам. — Моля те, Рен. Недей.

Трябва да има и друг начин. Помогнах му да победи войниците на Сил Шалоу, но той беше този, който нахъса хората си. Той ги обедини и ги превърна в армия. Той е владетелят, а не аз.

Лилит пристъпва напред, а Рен се свива като подплашено пале.

— Помисли колко много можем да постигнем заедно.

— Достатъчно! — намесва се Грей и изважда сабя.

Лилит се обръща с усмивка към него.

— Не можеш да ме убиеш, командире. Смятах, че вече си го научил.

Прави крачка към него, а той отстъпва назад, държейки сабята пред лицето си.

Усмивката й се разширява.

— Знам, че и ти не би ми посегнал заради нея.

В мислите ми настава пълен хаос.

— Не, Грей. Не. Просто ме убий. Не й позволявай да причини това на Рен.

Дишането му се ускорява, но не казва нищо. Обхожда и трима ни с очи.

— Направи го! — изкрещявам. — Каза, че твоите оръжия са и мои. Извади ножа си и го направи!

Виковете ми са напразни.

Лилит ме поглежда. Самодоволното изражение внезапно слиза от лицето й.

— Какво в теб провокира подобна преданост? Наистина, Харпър, това е същинска мистерия за мен. — Мрачната нотка в тона й преобръща стомаха ми. — А и, честно казано, доста ме дразни. Ти саката, безполезна, малка…

— Вземи мен — прекъсва я Грей.

Тя впива поглед в него.

— Рен ме освободи от клетвата ми.

— Не — казвам аз, осъзнавайки накъде бие. — Не, Грей. Не…

Грей продължава да говори, сякаш ме няма.

— Принцът е могъщо същество, но единствено чувствата му към Харпър го спират да те убие. А те след време неминуемо ще повехнат.

— Същото няма ли да стане и с теб?

— Никога не се отмятам от думата си. — Пауза. — Надявам се същото да важи и за теб.

Ниското ръмжене на звяра вибрира във въздуха.

Грей не сваля очи от Лилит.

— Най-обикновен човек съм, но мога да отида на места, на които чудовището не може. Умея да изпълнявам заповеди. Готов съм да ти служа.

— Заинтригувана съм от предложението ти, командире. Но не мисля, че осъзнаваш какво ми предлагаш.

— Напротив.

Той пада на колене.

Полага сабята върху дланите си.

Поднася я към нея.

— Не! — протестирам аз. — Не! Грей! Не можеш!

Спускам се към него, но Лилит сграбчва плитката ми и грубо ме издърпва назад.

Рен не спра да ръмжи.

Грей не казва нито дума.

Лилит избухва в ехиден смях.

— Великият командир Грей е коленичил в краката ми. Все още мога да те убия, момиче. Не съм приела предложението му.

Сабята дори не трепва в ръцете му.

— Приемаш ли? — пита той.

— Да.

Магьосницата взима оръжието. Пуска със замах косата ми. Залитам назад.

Рен надава рев и се повдига на задните си крака.

Лилит рязко се завърта със сабя в ръка.

— Ти вече не си ми нужен.

Насочва острието напред, готова да го забие под крилото му.

Те са слабото му място. Думите на Грей отекват в главата ми. Крилете.

Хвърлям се отгоре й, без да разсъждавам. Хвърлям се право към сабята. Просто не мога да седя безучастно и да гледам как го убива.

Нямам броня. Нито пък оръжия. Сабята на Грей се врязва в кожата ми като милион остри стъкълца. И двете с Лилит се срутваме на земята. Пронизва ме изпепеляваща болка, когато тялото ми опира в нейното. Крясъкът на Рен раздира въздуха.

Грей извлачва Лилит настрана. В ръката му просветва острие.

Тя се пресяга и го улавя за врата.

— Закле се да ми служиш.

— Не съм.

Грей я пробожда в гърдите. Вадички кръв потичат по шията му, но забива камата чак до дръжката.

Конвулсии разтрисат тялото й.

— Не можеш… да ме убиеш…

— Не мога да те убия тук. Но мога да те убия…

Преди да е довършил изречението си, и двамата изчезват пред очите ми.

Не ми достига въздух. Болката в ребрата ми е невъобразима. Всепоглъщаща. Минава час. Година. Секунда. Цяла вечност.

Нечия ръка докосва лицето ми. Топъл дъх погалва страните ми.

Заговаря мъжки глас:

— Харпър! О, Харпър, какво направи?