Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (6)

Пета глава
Рен

Прибираме Желязна воля в конюшнята и момичето върви безмълвно до мен. Походката й ми подсказва, че сериозно е пострадала. Държи се настрана от мен и Грей, обгърнала се е с ръце, готова е всеки момент да извади камата.

Впечатлен съм, че се е насочила точно към конюшнята и е намерила оръжие. Повечето момичета, които Грей довлича тук, дори не биха докоснали нож или оглавник. Обикновено се отправят към изобилстващите от всевъзможни премени гардероби на двореца „Айрън роуз“. По това време на сезона другите момичета се настаняват удобно до камината с кристална чаша в ръка, а аз им наливам вино и разказвам закачливи истории, от които се изчервяват.

Подам ли кристална чаша на тази госпожица обаче, най-вероятно ще я разбие в главата ми.

— Знам, че ме гледаш — казва. Слънчевите лъчи се плъзгат по тъмните й като нощта къдрици. — Престани.

Хрумват ми десетки комплименти, но тя не е от типа момичета, които биха въздишали по разкрасените ми лъжи.

— Ще ми кажеш ли името си?

Колебае се дали да ми отговори.

— Харпър.

Ама разбира се — име с характер. Не е просто поредната Анабет или Изабела.

— Харпър. За мен е удоволствие да се запознаем, милейди.

Тя ме гледа така, сякаш й се подигравам.

— А ти кой си?

— Казвам се Рен.

Грей ме стрелва с очи, но не му обръщам внимание. Някога се перчех с титлите си пред момичетата. Но с времето кралството ми потъна в мизерия и разруха, които сринаха гордостта ми.

— Живееш в дворец — отвръща Харпър. — Нещо ми подсказва, че не си просто Рен.

— Нима ще те впечатля, ако ти изброя всичките си титли? — Опитвам се да възбудя любопитството й, но ми коства повече усилия, отколкото навремето. — Аз също си мисля, че не си просто Харпър.

Тя не отговаря, погледът й се спира върху Грей.

— А той?

— Грей от долината Уайлдторн — казвам аз. — Командир на Кралската гвардия.

Грей й кимва.

— Милейди!

— Командир. Това означава, че трябва да има подчинени. — Харпър присвива подозрително очи. Нямам представа откъде я е намерил Грей, но недоверието й е в пъти по-силно от това на предишните момичета. — Къде са?

Някои избягаха, други намериха смъртта си, но й спестявам истината.

— Няма ги. Сами сме.

— Значи само вие двамата живеете тук?

— Май не ми вярваш. Уверявам те, че няма да откриеш никой друг.

Очаквам да ме засипе с още куп въпроси, но тя като че ли се затваря в себе си. Върви по крайчеца на пътеката, възможно най-далеч от нас.

— Не е нужно да се отдалечаваш толкова — продължавам аз. — Няма защо да се боиш от мен.

Е, поне засега.

— Така ли било? — Погледът й е пронизителен. — Тогава защо не ми кажеш какво плануваше да правиш с жената, която командир Грей трябваше да отвлече?

— Нямаше да я нараня. Поне не в самото начало и не нарочно. Грей е обучен да защитава момичетата от мен, когато се преобразя и загубя контрол над действията си.

— Тя беше в безсъзнание. Не тръгваше по собствено желание. — Думите й режат като бръснач. — И за твое сведение, аз също бях доведена тук насила.

Извръщам поглед. Някогашната ми арогантност е заменена от срам.

Спомням си времето, когато хората ми се опасяваха от деня, в който ще стана техен крал — в очите им бях разглезен, самовлюбен и недостоен наследник на баща си.

Сега съм самовлюбен и разглезен по друг начин, но все така непригоден за владетел.

Достигаме стъпалата на двореца и аз й подавам ръка, но тя сама закуцуква нагоре. Грей отваря широко портата и от нея се излива приповдигната мелодия.

Харпър замръзва на място.

— Това е просто музика — обяснявам й. — Признавам си, че и аз навремето я намирах за същинско чудо.

Вече я ненавиждам.

Обикновено момичетата са очаровани, дори възхитени от нея, но не и Харпър — изглежда така, сякаш иска час по-скоро да се махне оттук.

Въпреки това прекрачва прага на залата и се вглежда в инструментите. Слага пръсти върху вибриращите струни на цигулка.

— Това трябва да е номер.

— Дори да ги хвърлиш в камината или да ги разбиеш на парченца, нищо не е в състояние да спре музиката. Повярвай ми, пробвал съм.

Тя повдига вежди.

— Хвърлял си музикални инструменти… в камината?

— Да.

В интерес на истината изгарял съм целия дворец до основи. И то неведнъж. Музиката продължава да звучи от овъглените отломки и пепелта.

Първия път беше доста впечатляващо.

Посочвам стълбището, преди да ми е задала още въпроси.

— Да ви покажа стаята ви, милейди?

Грей остава на мястото си, а Харпър се изкачва с мен по стълбите, водещи към западното крило. Винаги водя момичетата в стаята на Арабела, защото по-голямата ми сестра притежаваше вкус към деликатните и внасящи уют неща: цветя, пеперуди и дантела. Арабела понякога проспиваше половината ден, ако учителите й позволяха, затова нощното й шкафче вечно бе отрупано с храна: бисквити с мед, сладко и резенчета сирене, чайник и кана вода. Малко полуразтопено кубче масло обикновено я очакваше до бисквитите.

Отключвам вратата и я отварям широко, сетне кимвам към далечната страна на стаята.

— Зад тази врата ще откриеш гореща вана, а зад другата има гардеробна. — Оглеждам раздърпаното й, подгизнало от пот облекло. — Тук има предостатъчно дрехи, ако… желаеш да се преоблечеш.

— И ще ме оставиш сама?

— Нали това искаш?

Харпър предпазливо пристъпва вътре. Обхожда с пръст нощното шкафче, спирайки се за момент пред храната — не си взима нищо обаче.

Набърчвам чело и поглеждам краката й, обути във възголеми конярски ботуши. Левият й глезен изглежда изкривен.

— Сигурна ли си, че няма как да ти помогна?

Тя се обръща изненадано.

— Какво?

— Очевидно си пострадала.

— Не съм… нищо ми няма.

Не мога да преценя дали това е гордост, страх или комбинация от двете. Докато се мъча да го разгадая, Харпър казва:

— Искам да остана сама.

— Разбира се, милейди.

— Почакай.

Спирам с ръка на вратата.

— Да?

Тя прехапва устна, оглеждайки разкошната спалня на Арабела.

— Това място. Музиката. Да не би да е… — Гласът й заглъхва и по лицето й се изписва смут. — Както и да е.

— Магия? — продължавам изречението й аз.

Харпър въздъхва наглед с надежда, но изведнъж се намръщва.

— Подиграваш ми се. Забрави. Вече можеш да си вървиш.

— Както кажеш. Ще се върна по пладне.

Затварям вратата след себе си, но не мога да помръдна. Този сезон започва изключително зле. Никога няма да спечеля доверието й.

Отново ще се проваля.

Слагам ръка на вратата. Усещам дишането й от другата страна.

— Не ви се подигравах, милейди. — Замлъквам за миг, но тя не отговаря. — Дворецът не е омагьосан.

Тя сякаш е долепила устни до дървото.

— Хубаво. Какво е обяснението тогава?

— Прокълнат е.

И с тези думи врътвам ключа и го взимам със себе си.

* * *

Както обикновено, изкарвам яда си на Грей.

Или пък може би е обратното. Бива ме със сабята, но не колкото него.

Намираме се на тренировъчната арена и наоколо отеква звън на стомана. Командирът за миг сваля гарда и замахвам към ребрата му, но той веднага се отмества и парира удара. Атаките му са светкавични и почти смъртоносни — нямам нищо против, защото по този начин окупира цялото ми внимание.

Грей среща сабя в моята, оттласквайки ме назад. Сражаваме се вече от около час и вадички пот се стичат през косата ми. Закантвам ботуши в пясъка, готов за контраатака. Замахвам с всичка сила, надявайки се да го сваря неподготвен.

Изглежда се получава, защото Грей отстъпва назад. Но съм далеч от мисълта, че имам предимство. Той не се е предал, а просто изчаква удобния момент да атакува.

Търпението му е безгранично. Завиждам му за това.

Спомням си деня, когато го назначиха в личната ми гвардия, макар че не съм сигурен защо. Не обърнах особено внимание на никого от гвардейците тогава. Поредният субект, заклел се да даде живота си за мен. Случи ли се нещо с един от тях, веднага му намират заместник.

Но Грей изгаряше от желание да се докаже. Мисля, че точно това помня най-ясно: пламенността му.

Бързо я унищожих, наред с всичко останало.

Грей симулира атака. Открива ми се възможност и отново замахвам с все сила. Той заляга и се спуска да ме наръга с дръжката на сабята си. После ме удря и с рамо.

Свличам се на земята. Сабята ми тупва в прахта.

— Страхотна демонстрация, Ваше височество.

Женски глас и ръкопляскане долитат от оградата на арената. През главата ми минава налудничавата мисъл, че Харпър някак се е измъкнала от стаята си.

Но не е Харпър. Това е Лилит. Последната — единствената — магьосница в Ембърфол. Баща ми ги изгони всичките от кралството преди цяла вечност.

Заради глупостта си не направих същото.

Грабвам сабята си и се изправям на крака тъкмо когато Лилит се качва на арената. Дори прахта не дръзва да се полепи по полите й.

Изпитвам непреодолимо желание да забия острието в гърдите й, но вместо това го прибирам в ножницата.

Пробвал съм вече. Никога не завършва добре.

Покланям й се доземи и целувам ръката й бегло. Пускам в действие чара си.

— Добър ден, лейди Лилит. Утринната светлина ви отива, както обикновено.

Поне това е самата истина. Мека кожа, розови страни, устни с цвят на роза, криещи стотици тайни. Гарванови коси се спускат до раменете й. Копринена рокля в изумрудено прилепва по всяка извивка на тялото й, подчертавайки изваяната й фигура. Цветът кара зелените й очи направо да сияят. Обляна от утринните слънчеви лъчи, тя е наистина ослепителна. Навремето ми завъртя главата, но нищо хубаво не излезе от това.

— Какви обноски само! — отговаря с леко подигравателен тон Лилит. — Човек би си помислил, че си израснал в кралско семейство.

По принцип не отвръщам на провокациите й, но напоследък ги приемам като вид съревнование.

— Права си — съгласявам се аз. — Но някои уроци са по-трудни за научаване от други.

Лилит поглежда към Грей, който мълчаливо стои зад мен.

— Командир Грей наистина ли си въобразява, че онова кльощаво момиче е способно да развали проклятието ти?

— Доколкото знам, първоначално се е спрял на друга.

— Въпреки това захвърляш отдалата ти се възможност и оставяш девойката да вехне съвсем сама в стаята си?

— Тя не пожела компанията ми. Не бих насилвал никое момиче.

— Колко галантно от твоя страна!

— Играя по твоите правила повече от триста сезона. Оставя ли някоя от тях да повехне, както се изразяваш ти, друга ще заеме мястото й.

Лицето й притъмнява.

— Значи си се предал. Толкова ли си изморен от малкия ни танц?

Да. Изтощен съм до краен предел.

— Никога — лъжа я. — Всеки следващ сезон ми носи по-голяма наслада от предишния, милейди.

Тя не е вчерашна обаче.

— От пет години кралството ти тъне в нищета. Хората живеят в постоянен страх от свирепото животно, което ги избива един по един. А ти отказваш да се възползваш от възможността да ги спасиш?

Пет години. Едновременно по-дълго и по-кратко време, отколкото си представях — не че има как да уловя нишката на заплетената й магия. Знаех, че времето отвъд стените на двореца продължава да тече. Знаех и че хората ми страдат. До този момент не осъзнавах колко непоносими са мъките им.

Яростта заговаря вместо мен.

— Вината за бедността и страданията на хората не е изцяло моя.

— Напротив, принце мой. Чудя се колко ли още възможности да ги спасиш ще ти предостави съдбата. — Лилит извръща поглед към Грей. — Твоята дарба тежи ли ти, командире? Навярно не цениш достатъчно способността да прекосяваш от другата страна в началото на всеки сезон.

Вцепенявам се. От думите й винаги лъха заплаха. Едно време не го проумявах, но вече се научих да чета между редовете.

— Никога не се уморявам да служа на принца, милейди.

Гласът му е лишен от емоция. Грей няма навика да увърта или да предизвиква събеседника си — винаги дава точни и ясни отговори.

Най-вероятно е придобил това умение от службата си при мен.

— Командир Грей оценява великодушието ти — намесвам се аз, възползвайки се от суетата й. Вземе ли лентата му, той вече няма да има как да преминава в другия свят. Тогава шансовете ми да разваля проклятието съвсем биха се стопили. — Често ми говори за ненадминатото ти благородство и грация.

— Очарователен лъжец си, Рен — отговаря тя и ме потупва по бузата.

Сепвам се, а Лилит се усмихва със задоволство. Боготвори тези мигове — страхът ми й дава живителна сила. Притаявам дъх, готов кръвта ми да обагри в аленочервено пясъка.

Чародейката внезапно насочва вниманието си към Грей.

— Какво се е случило с врата ти?

Вдига ръка, пръстите й са на милиметри от гърлото му.

Той не смее да помръдне.

— Просто недоразумение.

— Недоразумение ли? — Лилит прокарва пръст по драскотината и тя се оцветява в яркочервено. Тънка струйка кръв се спуска по врата му. — Онова момиче ли те подреди така?

Грей продължава да стои напълно неподвижен.

— Да, милейди.

Изпитвам непреодолима нужда да я спра, знаейки, че последствията за Грей ще са много по-тежки.

Тя се присламчва още по-близо до него.

— Май започвам да харесвам тази девойка. Все пак е успяла да пусне кръв на великия командир.

Отново обхожда с пръст драскотините.

Грей дори не трепва, но очите му издават гняв.

Стискам зъби. Някога си мислех, че вилнеещото чудовище е най-лошата част от проклятието, но бързо разбрах, че греша. Безкрайните унижения и наказания са още по-мъчителни. Както и безсилието да си върна онова, което ми се полага.

Лилит за трети път прокарва пръст по врата му, в очите й заинтригувано проблясват пламъчета.

Грей се сепва и въздиша през зъби. Помирисвам горяща плът.

Усмивка грейва на лицето на Лилит.

Пристъпвам напред и я сграбчвам за китката.

— Престани.

Чародейката повдига вежда изумено.

— Принц Рен! Каква смелост само! Човек би си помислил, че те е грижа за хората ти.

— Остави ми един-единствен подчинен и няма да ти позволя да го нараниш. Ако толкова искаш да си играеш, играй си с мен.

— Добре тогава.

Замахва с другата си ръка към стомаха ми.

Отначало не усещам ноктите й. Не усещам нищо.

После болката ме завладява, сякаш нагорещен ръжен е долепен до кожата ми.

Погледът ми се премрежва и се свличам на колене в прахта. Грей понечва да ме улови. Притискам ръка към корема си, но раната е пропита с магия и аз съм безсилен пред нея. Във вените ми тече лава.

Копнея тъмнината да ме погълне. Копнея да потъна в забвение. Копнея да умра.

Продължавам да коленича на земята, крепи ме само здравата ръка на Грей.

Извади сабята си, командире, иска ми се да изкрещя. Сложи край на всичко това.

Няма да се получи. Отново ще се събудя в онази прокълната стая, чакайки Грей да се завърне с поредното момиче.

Лилит заговаря някъде над мен.

— Наистина ли си толкова изтощен, скъпи мой принце? Желаеш ли да прекратя страданието ти?

— Да, милейди.

Гласът ми е едва доловим шепот. Думите ми са молба. Молитва. Дори да загубя живота си, заедно с моите ще приключат и страданията на хората ми. Грей ще получи обратно свободата си.

— Тъй като съм великодушна, принц Рен, ще се смиля над теб. Това е последният ти сезон. Дните ти ще се нижат едновременно с тези в Ембърфол. Когато сезонът изтече, „Айрън роуз“ ще възвърне предишния си облик.

Обзема ме вълна от облекчение, най-после мога да си поема въздух. Последният ми сезон. Някак ще понеса тези три месеца и после съм свободен. Иска ми се да целуна краката й и да заплача от щастие.

— Какво ще се случи — пита ненадейно Лилит, — когато се провалиш с това момиче и останеш завинаги преобразен в чудовище?

Въпросът едва не спира сърцето ми.

— Не съм ти оставила само един подчинен — продължава тя с глас, остър като бръснач. — Не аз обрекох Ембърфол на нищета и разруха. Нито пък аз ще съм тази, която ще избие народа ти.

От гърлото ми се изтръгва стенание. Изгарящата болка си проправя път до главата ми и очите ми се замъгляват.

— Вината е твоя. Само твоя, Рен. Ти си този, който ще обрече всички на гибел.