Бриджит Кемерер
Проклятие за мрак и самота (27)

Двадесет и шеста глава
Рен

В двореца има деца.

Вдигат страшна врява.

Не знам как, но се озовават едновременно навсякъде. Очаровани са от музиката в Голямата зала, смаяни са от свещите и сладкишите, които се появиха със следобедния чай. Отначало Фрея изглеждаше уплашена, но магията на това място лека-полека завладя и нея.

Звънкият им смях твърде много ми напомня за отминалите дни, затова се оттеглям в що-годе тихата тренировъчна арена, където Грей се дуелира с Джеймисън. Тук звънти единствено стоманата.

Косата на Джеймисън е плувнала в пот и е запъхтян, но все още се държи. Очаквах недъгът да се отрази на равновесието му — нищо подобно. Сражава се като войник, атаките му са агресивни и смъртоносни. Войниците в Кралската армия са обучени да убиват. Гвардейците са… бяха обучени първо да обезоръжат противника. Получава се интересен двубой.

В началото Грей го щадеше, но сега не го оставя да си поеме въздух. Джеймисън отстъпва назад, а Грей моментално се възползва от случая и атакува. Оръжието изхвърча от ръката на Джеймисън. Очаквам това да е краят, но войникът е бърз. Измъква камата си, за да блокира удара на командира.

Грей вдига ръка и посочва с брадичка сабята на земята.

— Още веднъж.

Дуелират се повече от час. Забързаното дишане на Джеймисън ехти в празната арена, ала той все пак кимва и вдига сабята си.

От сенките зад гърба ми долита гласът на Лилит.

— Принц Рен. Виждам, че си намерил нова играчка на командир Грей. Сигурно е на седмото небе от щастие.

Не се изненадвам, че решава да се появи точно сега, когато за пръв път съзирам светлина в тунела.

Трябва особено внимателно да изиграя картите си.

— И в двореца има деца. — Лилит плясва лекичко с ръце. — Ама че забавно.

Обръщам се. Сляла се е с мрака, проблясва само пламъкът в очите й.

— Каза, че няма да се бъркаш — припомням.

— Не се бъркам. Наблюдавам.

— Коментарите ти не са добре дошли.

Тя повдига вежди, сетне устните й се разкривяват в подигравателна усмивка.

— Ваше височество, днес не сте на себе си. Нима все още не сте открил истинската любов в лицето на онази парцалана?

— Знаеш отговора на този въпрос. Това е последният ми сезон, няма да позволя Ембърфол да бъде изравнен със земята пред очите ми.

— Ами скъпото ти сакато момиче? — Лилит поставя пръст на устата си и снижава тон. — О, Ваше височество, да не би вече да се е влюбила в командир Грей? Кажете ми, не е ли ирония най-способният ви боец да е с момиче, което едва ходи?

— Не. — Изморен съм от сарказма й. — Харпър пожела да се срещне с теб, за да обсъдите дали е възможно да се прибере по-рано.

— Да се срещне с мен ли?

Не мога да преценя дали е впечатлена, или разгневена. Ако това е гняв, то по-добре да го излее върху мен, отколкото върху Харпър.

— Да. — Вдигам вяло рамене. — Не виждам защо да те пазя в тайна. — Зад мен дрънчат саби. — А сега, милейди, бих желал да гледам мача.

Без да чакам отговор, се отправям към парапета на арената.

Сърцето в гърдите ми натежава. Дадох обещание на Харпър, но имам усещането, че току-що уредих среща на мишката с лъва.

Лилит застава до мен на парапета, продължавайки да не обелва и думичка. Грей и Джеймисън се сражават в центъра на арената, макар че движенията им са позагубили предишната си грация. Войникът се дуелира със сетни сили, но не се отказва.

Лилит все пак продумва:

— Смилете се над този човек, принц Рен. Грей ще го довърши.

Права е, но нямам намерение да се меся. Водя своя собствена битка тук, на страничната линия.

— Точно ти ли ще ми говориш за милост, лейди Лилит? Ама че ирония! Ако не възнамеряваш да се срещнеш с Харпър, махни се. Нямам време за теб.

— Не смей да ми нареждаш, Рен. Да ти напомня ли какви са ролите ни тук?

Думите й ме удрят като плесница. Неотдавна казах същото на Харпър. Иска ми се никога да не го бях изричал.

— Не е необходимо — озъбвам се аз. — Ти ме прокълна. Прокълна кралството ми. Ако си се отегчила от игричката си, прекрати я. Ако отказваш да изпратиш Харпър у дома, напусни още сега.

— Какъв плам! Принц Рен, отдавна не беше проявявал характера си. Трябва да призная, че ми липсваше духът ти.

Тя прекрачва напред, пресягайки се да докосне гърдите ми.

Острие се появява помежду ни.

— Не се приближавай повече — казва Грей.

Въпреки продължителната битка той дори не е запъхтян и сабята му не трепва.

Лилит му хвърля пренебрежителен поглед.

— Това не те засяга, командире. Ти не се приближавай.

Грей не се трогва от заплахата й.

Лилит го пронизва с очи.

— Не разбра ли, че не можеш да ме убиеш с мижавата си сабя?

— Разбрах, че мога поне да те нараня.

Така е. Но развръзката никога не е приятна.

Лилит посяга към острието му. Нямам представа какво е намислила — дали ще превърне сабята му в разтопена стомана, или пък ще го забие в гърдите му.

Точно тогава сабята на Джеймисън опира в гърлото й, принуждавайки я да повдигне брадичка.

Чародейката застива на място. Извръща поглед към войника.

— Не се бъркай. Може да пострадаш.

Той е непоклатим. Изморен е, но и неговата сабя не трепва.

— Разпознавам врага веднага щом го видя.

В очите й бушуват пламъци.

— Ще ви унищожа и двамата — изсъсква тя.

— Отдръпнете се — нареждам на Грей и Джеймисън. Не откъсвам очи от нейните. — Няма да ти позволя да навредиш на хората ми.

Те свалят саби. Джеймисън отстъпва назад, но Грей остава плътно до мен.

Лилит също се доближава.

— Кажи на другия си подчинен да ни остави насаме или ще го погубя.

Незабавно изпълнявам нареждането.

— Джеймисън, върви. Чакай ни в оръжейната.

— Да, Ваше височество — колебливо отговаря той и се оттегля.

— Аз раздавам заповедите тук — казва Лилит. — Не го забравяй, принц Рен.

— Не съм го забравил.

— Защо ме караш да върна момичето в нейния свят? Не е в твоя полза да го правя.

— Тя не ме обича. Майка й умира. Проклела си мен, а не нея. Жестоко е да я лиша от последните й мигове с майка й.

Стремя се гласът ми да звучи монотонно. Незаинтересовано. Проявя ли и капка пристрастие, Лилит ще го използва срещу мен.

След дълго мълчание магьосницата насочва вниманието си към Грей.

— Доведи момичето, командире.

Грей не помръдва.

Лилит прокарва пръсти по гърдите му.

— Не обичам да ме игнорират — прошепва и допира пръсти до шията му. — С лекота ще изтръгна гръкляна ти.

— Харпър му има доверие — намесвам се аз. — Няма да понесе леко загубата му. Ти сама се закле да не се месиш.

— Кой каза, че трябва да умира?

Притиска пръст към кожата му и нокътят й се обагря в червено.

— Командире — казвам. — Върви.

— Да, милорд.

Не му харесва, но се подчинява. Тръгва по коридора, водещ към двореца.

Лилит застава пред мен. Лицето й е пребледняло от гняв.

— Струва ми се, че се опитваш да ме измамиш.

— Идеята не е моя. Още в началото каза, че Харпър е необичаен избор. Щом домът я зове толкова силно, не мога да я държа насила тук. Никога няма да ме обикне, ако се чувства като моя затворничка.

Лилит толкова се приближава, че полите й опират в краката ми.

— Сега пък на човеколюбец ли ще ми се правиш? Чувала съм, че хората ги обземат подобни чувства, когато наближи краят. Последен отчаян опит да изкупят греховете си.

Не отговарям.

Тя кръстосва ръце, вторачена в мен. Наглед детински фасон, а всъщност предупреждение.

— Ще ми липсва всичко това.

— А на мен ни най-малко.

Лилит бавно вдига ръка и плъзва пръст по гърдите ми.

— Сигурен ли си, принц Рен?

С тези думи разговорът приключва — започва болката.